Решение № 6995 от 10.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7419/2015 г.

Решение № 6995 от 10.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7419/2015 г., VIII о., докладчик съдията Весела Павлова Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на "М. Г. Е. 2000" ЕООД, чрез адв. Б. срещу Решение № 3183 от 8.05.2015 г. по адм. дело № 1961/2015 г. по описа на Административен съд С. град, П. отделение, 47 състав.

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № 2101107310 от 18.04.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП С. град, потвърден с Решение № 2014 от 17.08.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. С. при ЦУ на НАП /към настоящия момент дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/, както и "М. Г. Е. 2000" ЕООД е осъден да заплати на дирекция "ОДОП" - гр. С. юрисконсултско възнаграждение за сумата от 8 135,33 лева.

Касаторът твърди, че решението е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. На първо място, излага доводи за нищожност на оспорения РА, като издаден от материалнонекомпетентен орган. На второ място, оспорва като неправилен и необоснован извода на съда за материална законосъобразност на РА. Поддържа, че от съвкупната преценка на доказателствата се установява извършването на процесните доставки на стоки и услуги по фактурите, издадени от "Б. И." ЕООД, "Х. т." ЕООД, "А. м." ЕООД, "М. п." ЕООД, "А. т." ЕООД и "Ю." ЕООД. Иска да бъде отменено решението и да се отмени РА.

Ответната страна - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С., представлявана от юрк. К. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Производството пред Административен съд С. град е повторно и в изпълнение указанията на Върховен административен съд, дадени с Решение № 2105 от 25.02.2015 г., постановено по адм. д. № 6129/2014 г., с което е отменено Решение № 1624 от 14.03.2014 г. на Административен съд С. град, постановено по адм. д. № 10970/2012 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

Производството пред АССГ е образувано по жалба на "М. Г. Е. 2000" ЕООД срещу Ревизионен акт № 2101107310 от 18.04.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП С. град, потвърден с Решение № 2014 от 17.08.2012 г. на директора на дирекция "ОУИ" - гр. С. при ЦУ на НАП.

С процесния РА са установени допълнителни задължения по ЗДДС в общ размер на 420 499,30 лв., ведно със съответните лихви, в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди м. 09.2009 г., м. 11.2009 г., м. 12.2009 г., м. 02.2010 г., м. 06.2010 г., м. 07.2010 г., м. 10.2010 г. и м. 11.2010 г. по фактури, издадени от "Б. И." ЕООД, "Х. т." ЕООД, "А. м." ЕООД, "М. п." ЕООД, "А. т." ЕООД и "Ю." ЕООД, с посочено основание чл. 68, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 25, ал. 6 от ЗДДС и са установени допълнителни задължения за корпоративен данък в размер общо на 140 034,07 лв., ведно със съответните лихви, в резултат на извършени увеличения на финансовия резултат за 2009 г. и за 2010 г. с данъчните основи по фактурите, издадени от посочени по-горе доставчици, на основание чл. 77, във връзка с чл. 26, т. 2 и чл. 10 от ЗКПО, както и лихви поради невнесени в срок дължими авансови вноски за корпоративен данък.

За да отхвърли жалбата на дружеството срещу РА, съдът е приел, че актът е издаден от орган, разполагащ с материална компетентност, в установената от закона писмена форма, при липса на съществени процесуални нарушения. Относно приложението на материалния закон според АССГ събраните в хода на ревизията и на съдебното производство доказателства обосновават извода, че с процесните фактури са документирани сделки, които не са били извършени от издателите на фактурите, като въпреки усилията на жалбоподателя - ревизираното лице, положени в съдебната фаза, констатациите в РА за липса на предпоставки за признаване правото на данъчен кредит по процесните фактури не са опровергани. Съдът е изложил, че предвид извършените фактически установявания и формираните правни изводи в частта по ЗДДС, при отчитане на обстоятелството, че с РА е определен нов данъчен финансов резултат за 2009 г. и за 2010 г., без да бъдат взети под внимание именно сделки, за които не се доказва реално извършване с РА правилно не са признати за данъчни цели всички отчетени разходи на "М. Г. Е. 2000" ЕООД именно по тези доставки по ЗКПО. Съдът е приел, че жалбоподателят е допуснал осчетоводяване на фактури без реално икономическо съдържание, документиращи доставки на стоки и услуги, които не са осъществени от посоченото във фактурите като издател лице, т.е. нарушен е един от основните счетоводни принципи, визирани в чл. 4, ал. 1, т. 5 от Закона за счетоводството, а именно предимство на съдържанието пред формата, съгласно който сделките и събитията се отразяват счетоводно съобразно тяхното икономическо съдържание, същност и финансова реалност, а не формално според правната им форма. С оглед на това е приел за приложима разпоредбата на чл. 77, ал. 1 от ЗКПО, т.е. разходите, отчетени в нарушение на счетоводното законодателство, не се признават за данъчни цели в годината на счетоводното им отчитане.

Настоящият съдебен състав на Осмо отделение, Върховен административен съд намира, че решението е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

1. Неоснователен е доводът на касационния жалбоподател за липса на материална компетентност на органа, издал РА, доколкото се твърди, че ревизията е започнала с издаването на заповед от некомпетентен орган. Такова твърдение е поддържано за първи път пред касационната инстанция при първото разглеждане на делото, а не е релевирано пред първоинстанционния съд, поради което и делото е било върнато за ново разглеждане от същия съд, за да бъдат изследвани всички предпоставки, свързани с компетентността на органите, издали заповедите във връзка с обжалвания РА. Пред касационния съдебен състав касаторът се позовава на Заповед № РД-01-6 от 5.01.2010 г. на директора на ТД на НАП С., с която в т. I се определят съответни длъжностни лица от структурата на ТД на НАП С. с правомощието да издават ЗВР на основание чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК и в т. II от същата се посочват заместници на титулярите по т. I в случай на отсъствие. Твърди, че в цитираната заповед не фигурира Д. В. Я. - началник сектор "Ревизии", Дирекция "Контрол" при ТД на НАП С., която се явява издател на първата ЗВР № 1103186 от 15.03.2011 г. и това обуславяло нищожност на процесния РА, доколкото следвало да се приеме, че втората заповед / от 5.01.2010 г./ отменя първата заповед / със същия номер, но от по-ранна дата - от 4.01.2010 г./ и съответно, от кръга на оправомощени лица да издават ЗВР по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК посоченото длъжностно лице е изключено.

Видно от данните по делото в преписката на спорното ревизионно производство се съдържа Заповед № РД-01-6 от 4.01.2010 г. на директора на ТД на НАП С. /л. 19 - л. 20 от делото/. В т. I, 11 от същата е посочена Д. В. Я. - началник сектор "Ревизии" - ИМР К. като един от органите, компетентни да издават ЗВР, а в . т. II, 10 от заповедта е посочен и неин заместник в случай на отсъствие /Е. М. С./. Действително в Заповед № РД-01-6 от 5.01.2010 г. на директора на ТД на НАП С. не е включено лицето Д. В. Я. - началник сектор "Ревизии" - ИМР К. като орган, оправомощен да издава ЗВР. Следва да се отчете и обстоятелството, че във втората заповед /от 5.01.2010 г./ няма изрично отбелязване, че се отменя предходно издадена заповед на директора на ТД на НАП С., включително и Заповед № РД-01-6 от 4.01.2010 г.

В конкретния случай не е спорно, че ревизионното производство спрямо "М. Г. Е. 2000" ЕООД, приключило с издаването на процесния РА, е започнало със ЗВР № 1103186 от 15.03.2011 г., която е издадена от Д. В. Я. - началник сектор "Ревизии", Дирекция "Контрол" при ТД на НАП С. С оглед анализа на представените Заповед № РД-01-6 от 4.01.2010 г. и Заповед № РД-01-6 от 5.01.2010 г. не може да се приеме, че ревизията е започнала с акт на материалнонекомпетентен орган. След като в първата заповед /от 4.01.2010 г./ в кръга от оправомощени лица фигурира и Д. В. Я., то на основание последващата заповед /представена за първи път пред касационната инстанция по първото разглеждане на делото/ не се отнема компетентността на посоченото длъжностно лице да издава ЗВР по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК. Няма вписване в заповедта от 5.01.2010 г., че се отменя предходната заповед със същ номер от 4.01.2010 г. От друга страна, следва да се отбележи, че приложената по делото Заповед № РД-01-6 от 4.01.2010 г. на директора на ТД на НАП С., в която под т. 11 фигурира като компетентно да издава ЗВР лицето - Д. В. Я., не е оспорена от касатора по реда на чл. 193 от ГПК и правилно същата е кредитирана от съда.

Въз основа на изложеното, твърдението на касационния жалбоподател за нищожност на РА се явява неоснователно.

2. Във връзка с приложението на материалния закон касационната инстанция намира, че обжалваният съдебен акт е правилен и обоснован.

Правилен е изводът на първостепенния съд, че липсват доказателства за реално осъществена доставка на услуги и стоки, съобразно предмета на представените договори, съпоставени с предмета по процесните данъчни фактури, по които е ползвано право на приспадане на данъчен кредит и е постановен отказ за приспадане на данъчен кредит на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 68, ал. 2 от ЗДДС и чл. 6, чл. 9 и чл. 25 от същия закон.

Съдът обосновано е възприел извода на органа по приходите и след като е изложил обстойни мотиви е отхвърлил жалбата като неоснователна. В тази връзка неоснователно касаторът твърди, че изводите на съда са резултат от превратното тълкуване на събраните доказателства, както и че същите противоречат на доказателствата по делото и са резултат на изследване на обстоятелства, неотносими към предпоставките на чл. 68 във връзка с чл. 25 от ЗДДС.

Решаващото в случая за обосноваване на отказа да бъде признато приспадането на данъчен кредит по основание чл. 68, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 68, ал. 2 от ЗДДС и чл. 6, 9 и 25 от същия закон е недоказаността на реалността на доставки на услуги и стоки по процесните данъчни фактури. Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, регистрирано по ДДС лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон получени от него стоки или услуги по облагаеми доставки. Разпоредбата на чл. 9 от ЗДДС регламентира, че доставка на услуга е всяко извършване на услуга, а чл. 6 от ЗДДС сочи, че доставка на стока по смисъла на този закон е прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката.

Правилно съдът е разпределил доказателствената тежест, като за оспорващият е съществувало задължението да установи положителният факт - получени от него услуги и стоки по облагаеми доставки, отразени в процесните фактури, издадени от "Б. И." ЕООД, "Х. т." ЕООД, "А. м." ЕООД, "М. п." ЕООД, "А. т." ЕООД и "Ю." ЕООД за ревизираните данъчни периоди.

По отношение на доставките по фактури № № 0000000829/19.09.2009 г., 0000000822/16.09.2009 г. и 0000000846/30.09.2009 г., издадени от "Б. И." ЕООД, фактура № 127/31.10.2010 г., издадена от "А. м." ЕООД и фактури № № 0000000197/22.11.2010 г. и 0000000203/30.11.2010 г., издадени от "М. п." ЕООД, касационната инстанция намира, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че РА е правилен и законосъобразен.

В хода на ревизионното производство са представени договорите, по които са издадени съответните фактури (за "Б. И." ЕООД - л. 140; за "А. м." ЕООД - л. 235; за "М. п." ЕООД - л. 256). От анализа на Договорите с предмет "да организира и да следи за излъчването на рекламен видеоклип", стопанската операция, отразена във фактурите и събраните доказателства в хода на административното и съдебно оспорване на ревизионния акт, не се установява в какво се състои услугата по договорите и как е осъществявана, как е контролирано изпълнението на рекламата и какви са доставките, които са оценени на тази значителна стойност общо в размер на 897 500 лв. без ДДС и то осъществени за кратък период от време - за "Б. И." ЕООД - 2 месеца (септември, октомври 2009 г.); за "А. м." ЕООД - 2 месеца (ноември, декември 2010 г.); за "М. п." ЕООД - 2 месеца (януари, февруари 2011 г.). Както правилно е приел съдът, предвид липсата на данни за изработване на рекламния клип от доставчиците, както и липсата на доказателства за извършени реални действия по организация на рекламна кампания, остават недоказани конкретните действия на доставчиците по изпълнение на конкретните услуги. Неоснователно касаторът акцентира върху обстоятелството, че за излъчването на рекламите са налице плащания на прекия възложител и по цени, отразени в съответните фактури, тъй като в случая не е установено, че действително е създаван рекламен продукт, поради което плащането не може да бъде съобразявано като косвено доказателство за реалното осъществяване на фактурираните доставки.

Касационната инстанция намира, че първоинстанционният съд е обсъдил представените доказателства във връзка с фактурираните доставки от "Б. И." ЕООД, "А. м." ЕООД и "М. п." ЕООД и е стигнал до правилния и законосъобразен правен извод, че не са събрани достатъчно и категорични доказателства, които да водят до единствения извод, че фактурираните от тези дружества доставки са реално осъществени. В тази връзка следва да се допълни, че реалността на доставките, по които се претендира данъчен кредит е първа предпоставка за наличието и упражняването на посоченото право. В решение по дело С-152/02 г. на СЕО също е посочено, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит е необходимо наличие на фактура за доставка и осъществяване на доставката по тази фактура. Издаването само на фактура и посочването на отделен ред в нея на данъка не е достатъчно, за да възникне за получателя правото на данъчен кредит. В тази връзка СЕС в т. 13 на Решението по G. H. С - 342/87 приема, че упражняването на правото на приспадане, предвидено в Шестата директива, не включва данъка, който се дължи само защото е вписан във фактура; упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци т. е. тези, отговарящи на облагаема сделка или платени, доколкото са дължими. В т. 17 на същото решение е посочено, че "ако всеки фактуриран данък можеше да се приспада, дори когато не отговаря на действително дължим данък, то данъчната измама би била по-лесна". След като жалбоподателят претендира посоченото материално право, то доказателствата относно реалността на доставките на услугите е логично да са притежавани и от него, а не само от доставчика. Вярно е, че жалбоподателят не може да отговаря за действията на своя доставчик относно неосчетоводяване на доставките, наличието на кадрова и техническа обезпеченост, но икономическата логика предполага получателят претендиращ правото на приспадане на данъчен кредит, да се снабди с необходимите доказателства за реалното осъществяване на доставката, тъй като посоченото материално право възниква само вследствие на такава, а не само въз основа на документално оформена в счетоводството доставка.

От друга страна по отношение на доставките на услуги, обективирани във фактурите, издадени от "Б. И." ЕООД, "А. м." ЕООД и "М. п." ЕООД, се констатира липса на индивидуализация на предмета на фактурите. Предвид начина, по който е вписано наименованието на услугите "Плащане по договор от 20.08.2009 г. за реклама в кабелен оператор "ТВ Микс"/ "Канал 0" за периода 01-31 октомври 2009 г./м. 09.2009 г. и м. 11.2009 г."; "Плащане по договор за реклама от 13.10.2010 г." и "Плащане по договор за тв реклама от 22.11.2010 г." и изложеното по- горе, че предметът на посочените договори неясен, е очевидно, че предметът им е също неясен до степен невъзможност да се идентифицират услугите, тъй като не са посочени никакви индивидуализиращи белези досежно тези "услуги". Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС фактурата задължително съдържа количеството и вида на стоката, вида на услугата. Предвид изложеното в настоящия случай конкретизиран реквизит "вид на услугата" липсва. Съдържанието на фактурите не отговаря на изискването на чл. 226, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета и на цитираната разпоредба на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС - в описанието на услугите не се съдържа релевантната информация, необходима за индивидуализирането на престацията. Непълнотата на фактурата възпрепятства установяване съответствието й на действително извършена сделка, възможността за доказване реалността на доставката, респективно установяване настъпването на данъчното събитие, и е самостоятелно основание за отказ на право на данъчен кредит по тази фактура. В свое Решение от 8.05.2013 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) по дело С-271/12, постановено по преюдициално запитване отнасящо се до тълкуването на Шеста директива 77/388/ЕИО на Съвета, приема, че правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължените лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. Следователно, на още по - силно основание, отказът е допустим, в случай като процесния. Тази неяснота относно предмета на доставката не е преодоляна чрез съпътстващи фактурата документи или представени такива от ревизираното лице както до издаване на спорния ревизионен акт, така и в хода на обжалването му.

Основополагащо за системата на ДДС, в това число и за правото на приспадане за получателя по доставката, е наличието на осъществена реално облагаема сделка. След като, жалбоподателят не е доказал наличието на реални сделки по данъчните фактури, то необосновано би било да се приеме, че той е имал "легитимно" очакване за ефективно възползване от право на собственост във връзка с данъчен кредит. Предвид гореизложеното, правилно административният съд е счел, че законосъобразно на ревизираното дружество на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС е отказано право на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. Като е достигнал до законосъобразни правни изводи, административният съд е постановил, без да допусне процесуални нарушения, правилно, обосновано и законосъобразно решение в тази му част, което следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2 от АПК.

По отношение на доставките по фактури № № 0000000903 от 13.11.2009 г., 0000000933 от 30.11.2009 г., 0000000934 от 9.12.2009 г., 0000000935 от 21.12.2009 г. и 0000000936 от 28.12.2009 г., издадени от "Б. И." ЕООД, с предмет "Плащане по договор от 27.10.2009 г. за отдаване под наем на билбордове" касационната инстанция намира, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че РА е правилен и законосъобразен.

Като доказателство към посочените фактури в хода на ревизията е представен договор от 27.10.2009 г., сключен между ревизираното лице и "Б. И." ЕООД (л. 162), с предмет "Изпълнителят се задължава да предостави рекламно пространство и да следи за осъществяването на реклама чрез рекламни пана от винил със светлоотразително фолио върху рекламни площи върху статично рекламно съоръжение - 17 броя билборд, от които 16 броя тип "Пиза" с размер 4 м. на 3 м. и 1 брой тип "Мегаборд" с размер 8 м на 4 м. .... ". Местонахождението на същите е посочено в таблица в договора. Съгласно чл. 3 от същия договор е уговорено, че възложителят (ревизираното лице) дължи на изпълнителя ("Б. И." ЕООД) единична цена на месец за правото да помести реклама на 16 съоръжения тип "Пиза" двустранно - 360 евро и единична цена на месец за ползване на 1 съоръжение тип "Мегаборд" двустранно - 800 евро или крайна цена за 12 месеца - 78720 евро без ДДС. В. от доказателствата по делото не става ясно с оглед разпоредбата на чл. 1 от договора, че "изпълнителят се задължава да предостави рекламно пространство", кога е извършено предоставянето на "рекламното пространство", в какво се изразява следенето за осъществяване на реклама. Съобразно тези писмени доказателства не може да се направи категоричният извод за реалното извършване на процесната доставка, до каквото заключение е достигнал АССГ, поради което в тази част решението следва да бъде оставено в сила.

Относно отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 0000000068/22.02.2010 г., издадена от "Х. т." ЕООД с предмет - "авансово плащане по договор за телевизионна реклама от 22 февруари 2010 г.", спорът между страните е формиран по въпроса правомерно ли е упражнено от "М. Г. Е. 2000" ЕООД право на приспадане на данъчен кредит за извършено от него авансово плащане във връзка с възложените услуги по организация и следене за излъчване на рекламен видеоклип, представящ и популяризиращ дейността на възложителя в програмата на кабелен оператор "Канал 0".

Обосновани въз основа на събраните по делото доказателства са изводите за наличието на плащане по тази фактура в брой и счетоводното им отразяване в счетоводството на доставчика (стр. 12 и стр. 15 от основното заключение по ССчЕ). Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 6 от ЗДДС (а сега ал. 7) при наличие на авансово плащане, ДДС става изискуем и получателят на плащането дължи издаване на данъчна фактура, респ. за платеца възниква правото на данъчен кредит за ДДС върху размера на платеното. Авансовото плащане, по смисъла на тази разпоредба, не е данъчно събитие по чл. 25, ал. 2, 3 и 4, но по силата на закона представлява юридически факт, който води до изискуемост на данъка. За да бъде ДДС изискуем, преди още услугите да са били извършени, всички релевантни елементи на данъчното събитие, т.е. на бъдещата доставка, следва да са вече известни и следователно в частност услугите да са точно определени, както и да е налице основание за извършване на това авансово плащане, което в случая е свързано със сключените договори за рекламни услуги, по които двете дружества са поели задължение за извършване на облагаеми доставки. Това предполага анализ на сключените договори за реклама на основания за авансово плащане, предхождащо извършването на доставките.

Правилно АССГ е приел, че от съдържанието на представените договори, сключени между ревизираното лице и прекия доставчик, както и тези с идентично съдържание между прекия доставчик и подизпълнителя, не може да се установи какви точно задължения са предвидени за изпълнителите, за да получат договореното възнаграждение и каква е формата за отчитане на изпълнението. Следователно не е изпълнено първото условие, за да бъде ДДС изискуем при авансово плащане по доставка, а именно към датата на издаване на фактурите за аванс не са ясни всички релевантни елементи на данъчното събитие, т. е. на бъдещата доставка и в частност услугите не са точно определени в момента на авансовото плащане.

Наред с това и като допълнение на изложеното следва да се посочи, че извършените авансови плащания са без основание, тъй като липсват доказателства за реални услуги, за които е извършено плащането.

Неоснователен е доводът в касационната жалба, че след като излъчването на рекламния клип в кабелен оператор "Канал 0" е безспорно установено, то необосновано първоинстанционния съд е приел, че договорената услуга за организация и следене на излъчването му, не е реално извършена. В случая, не е налице припокриване на уговорената в договорите услуга - организация за излъчване на видеоклип и услугата - излъчване на рекламен видеоклип в кабелен оператор, затова само от факта, че рекламния видеоклип е излъчен, не следва извод, че е изпълнена договорената услуга и то именно от сочените в договорите изпълнители. В случая, правилно съдът е приел, че липсват доказателства за извършени и отчетени разходи по изпълнение на процесната услуга, както и липсват преки доказателства за изпълнение на договорените услуги.

С оглед на това решението в тази му част е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По отношение на доставките по 8 бр. фактури, издадени от "А. т." ЕООД, с предмет винкели, арматурно желязо, ламарина и др., съгласно договор, настоящата касационна инстанция намира, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че РА е правилен и законосъобразен.

Касационната инстанция констатира, че представеният по делото договор от 6.10.2010 г., сключен между жалбоподателя и "А. т." ЕООД, е неотносим към процесните фактури, тъй като същите са издадени в данъчен период м. 06.2010 г., а ревизираното лице не твърди, че същите са издадени във връзка с авансово плащане.

В случая липсват договори, от които да установи възложеното количество и вид на стоките, липсват приемо-предавателни протоколи, които да удостоверят предаването, респективно приемането на стоките, предмет на спорните доставки, липсва съгласие относно цената, липсват документи, от които да е видно къде са доставяни материалите, с какъв транспорт и за чия сметка са извозвани, които да бъдат ценени в тяхната съвкупност, поради което правилно е прието както от ревизиращите, така и от първоинстанционния съд, че липсва реална доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС. Д. да се възприеме, че фактурата може да замести договор за възлагане на доставка на процесните материали не може безспорно да се приеме, че същата е доказателство, че реално стоката е предадена от доставчика в патримониума на получателя, тъй като в представените по делото фактури липсва подпис на двете страни. Доколкото предмет на доставките са различни видове метали, които представляват родово-определени вещи, прехвърлянето на правото на собственост се извършва чрез определянето им по съгласие на страните или предаването им съгласно чл. 24, ал. 2 от ЗЗД, каквито доказателства по делото не са ангажирани от касатора. Както правилно е приел АССГ, в случая освен процесните фактури, отчетните регистри по ЗДДС и заключението на ССчЕ за осчетоводяването на фактурите в счетоводството на ревизираното лице, други доказателства за реалност не са представени. В тази насока е неоснователен довода на касатора, че не следва да бъдат прехвърляни повече отговорности на получателя на една доставка от тези, които същият е в състояние да изпълни.

С оглед на изложеното решението на Административен съд С. град в тази му част е обосновано и законосъобразно поради което същото следва да бъде оставено в сила.

По отношение на фактура № 0000000898/15.07.2010 г. от доставчика "Ю." ЕООД са относими изложените мотиви относно доставчика "А. т." ЕООД, поради което същите не следва да бъдат преповтаряни. В случая както е приел АССГ, липсват договори, от които да установи възложеното количество и вид на материалите, липсват приемо-предавателни протоколи, които да удостоверят предаването, респективно приемането на материалите, предмет на спорните доставки, липсва съгласие относно цената, липсват документи, от които да е видно къде са доставяни материалите, с какъв транспорт и за чия сметка са извозвани, които да бъдат ценени в тяхната съвкупност, поради което правилно е прието, че липсва реална доставка по смисъла на чл. 6 ЗДДС.

Касационната инстанция възприема за правилен и извода на АССГ за законосъобразност на РА в частта относно ЗКПО. След като не е доказано действителното осъществяване на фактурираните доставки, описани по-горе за съответните данъчни периоди, то ревизиращите органи законосъобразно са извършили увеличение на ФР на основание чл. 77, ал. 1, вр. чл. 26, т. 2 вр. чл. 10, ал. 1 от ЗКПО и чл. 16, ал. 1 от ЗКПО със стойностите по съответните фактури. Липсват доказателства за реално осъществени стопански операции, поради което разходите по фактурите не следва да бъдат признавани за данъчни цели.

По така изложените съображения, касационната жалба на "М. Г. Е. 2000" ЕООД се явява неоснователна и обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора, на касатора не се дължат разноски. На ответника - Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С., следват да бъдат заплатени разноски в размер на 7882 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховен административен съд, състав на Осмо отделение