Решение № 9899 от 14.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2473/2014 г.

Решение № 9899 от 14.07.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2473/2014 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С решение № 2261 от 14.12.2013 г., постановено по административно дело № 1538/2013 г., Административен съд - Бургас е отхвърлил жалбата на Иван Митев Колев против акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 5057 от 20.11.2012 г., издаден от орган (инспектор) по приходите при ТД на НАП - Бургас, потвърден с решение № 16 от 6.02.2013 г. (погрешно записано в диспозитива на първоинстанционния съд като " № 17 от 5.02.2013 г.") на директора на ТД на НАП - Бургас. Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от Иван Митев Колев от гр. Сливен, действащ чрез повереника си адв. Танев. В нея и в допълнение към същата касаторът развива съображения за неправилност на решението, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон (чл. 40, ал. 1, т. т. 2, 4 и 6 от ЗЗО и чл. 1, ал. 5, т. 1 от НООСЛБГРЧМЛ), съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, и аргументира теза за незаконосъобразност на процесния АУЗД поради допуснати процесуални нарушения при издаването му и противоречие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби. Исканията са за отмяна на съдебното решение и на потвърдения по същество с него АУЗД, както и присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация - директорът на Териториалната дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) - Бургас, не е взел становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на съда, което предлага да бъде потвърдено. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира за установено следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Бургас е акт за установяване на задължение по декларация № 5057 от 20.11.2012 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - Бургас, потвърден с решение № 16 от 6.02.2013 г. на директора на ТД на НАП - Бургас, с който на Иван Митев Колев от гр. Бургас в качеството му на самоосигуряващо се лице са установени задължения за здравноосигурителни вноски за 2011 г. в размер на 403.20 лв. и лихви за просрочие върху тях в размер на 54.99 лв. - общо 458.19 лв. Решението на Бургаския административен съд, с което жалбата на Колев до него не е уважена, е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Въпреки това обаче касационната жалба е основателна, защото атакуваният с нея съдебен акт е неправилен, понеже страда от порок, обуславящ наличието на отменителното основание по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК - съдебното решение е постановено в нарушение на материалноправната норма на чл. 4, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), приложима по силата на препращащата разпоредба на чл. 40, ал. 1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). Съдът неправилно е приел, че жалбоподателят като пенсионер, извършващ дейност като вещо лице, е бил длъжен да се осигурява по реда на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, според който лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО се осигуряват авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица и за регистрираните земеделски производители и тютюнопроизводители, определени със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване, и окончателно върху доходите от дейността и доходите по т. 3, през календарната година, съгласно справката към данъчната декларация по реда на чл. 6, ал. 8 от Кодекса за социално осигуряване. От фактическа страна не се спори, че жалбоподателят Колев е пенсионер, който е вписан в Списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица от комисията по чл. 401, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) при окръжните и административните съдилища в Бургас, Сливен и Ямбол към Апелативния съд - Бургас, за 2011 г. Няма спор и относно обстоятелството, че през 2011 г. е упражнявал трудова дейност като вещо лице и е получил доходи от дейността в размер на 4216.00 лв., които е декларирал в годишната си данъчна декларация, Приложение № 3, таблица 6 - Доходи от упражнявана свободна професия. Съгласно чл. 1, ал. 5, т. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) експертите към съда и прокуратурата, които упражняват трудова дейност на основание на предварителна регистрация, определена с нормативен акт (в случая чл. 398 - чл. 403а от ЗСВ) се считат за лица, упражняващи свободна професия по регистрация. Задължението за здравноосигурителни вноски на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО възниква за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО. С Решение № 5 от 29.06.2000 г. по конст. д. № 4/2000 г. (обн. - ДВ, бр. 55 от 2000 г.). Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционни разпоредбите на чл. 4, ал. 3 по отношение на работещите пенсионери, включени в кръга на задължително осигурените лица по този законов текст. В мотивите на решението е изразено становище, че включването на работещите пенсионери в обсега на задължително осигурените лица по чл. 4, ал. 3 КЗОО (сега КСО, загл. изм. - ДВ, бр. 67 от 2003 г.) би противоречало на същността, смисъла и основната цел на общественото осигуряване, а събираните от тях осигурителни вноски наистина биха добили характер на данъчно задължение. Не подлежат на задължително обществено осигуряване както пенсионерите, упражняващи регистрирана свободна професия по т. 1, така и пенсионерите, полагащи труд без трудово правоотношение по т. 5 и 6 на чл. 4, ал. 3 от КСО. С новата алинея 6 на чл. 4 от КСО (ДВ, бр. 64 от 2000 г., изм. и доп., бр. 99 от 2009 г.) е създадено право за лицата по ал. 3, т. 1, 2, 4 - 6, на които е отпусната пенсия, да се осигуряват по свое желание. След като съгласно цитираното решение на Конституционния съд пенсионерите са извън кръга на "лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО", то те не са субекти на задължението за здравно осигуряване на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, както е приел органът по приходите. Неотносимо към спорния предмет относно дължимостта на здравноосигурителни вноски от самоосигуряващите се лица - пенсионери е правото на същата категория лица по чл. 4, ал. 6 от КСО да се осигуряват по свое желание за рисковете по ал. 3: за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Видно от горното, оспореният пред първоинстанционния съд административен акт е издаден в противоречие с приложимия за казуса материален закон, и като не е установил това, а е отхвърлил подадената жалба като неоснователна, Административен съд - Бургас е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна. Вместо него следва да бъде постановено друго по същество, с което оспореният АУЗД бъде отменен като незаконосъобразен. За пълнота на изложението в тази връзка трябва изрично да се отбележи, че в същия смисъл по идентичен казус със същите страни, макар и за друг период, е постановено решение № 8705 от 24.06.2014 г. по административно дело № 3490/2014 г. на Върховния административен съд. При този изход на спора основателно се явява и акцесорното искане на касатора да му бъдат присъдени сторените от него деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции. Съгласно наличните по делото доказателства в тази насока Иван Митев Колев е заплатил общо 165 лв. за съдебното производство, от които 10 лв. държавна такса за завеждане на делото пред първоинстанционния съд, 150 лв. заплатено възнаграждение на упълномощения да го представлява пред съда адвокат и 5 лв. държавна такса за касационното оспорване. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,