Решение № 11570 от 3.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6350/2015 г.

Решение № 11570 от 3.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6350/2015 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Керимова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Столичен общински съвет срещу решение № 1592/13.03.2015 г. по административно дело № 9671/2012 г. по описа на Административен съд София град. Претендират се отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват се изводите на съда от правна страна. Касаторът твърди, че признаването на чуждестранни документи от общините се реализирало чрез нарочно производство, регламентирано в чл. 117 и сл. от Кодекса на международното частно право /КМЧП/. Същото се състояло в извършване на "най-общ преглед", преценка за съответствие и завършвало с признаване или отказ да се признае чуждестранния документ. Твърди, че това са правомощия изцяло на компетентния орган. При отказ да се признае документа, бил налице спор за материално право, при който заинтересованата страна можела да предяви установителен иск пред Софийски градски съд. Прави се извод, че тази дейност е самостоятелна услуга, предоставяна от общината, като същата била таксувана, предвид липсата на нормативна разпоредба, която да разпорежда безплатното й извършване. Въвеждат се и аргументи за неправилност на извода на съда за противоконституционност на обжалваната разпоредба на Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община предвид решение на Конституционния съд № 10/26.06.2003 г. Касаторът твърди, че с разпоредбата на т. 2 от Приложение № 13 от Наредбата, Общинският съвет е определил цена за предоставяна от общината услуга, а не е въвел нов вид такса, както неправилно е приел първоинстанционния съд. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата пред Административен съд София град като неоснователна. Ответникът по касационната жалба, Яна Петрова Влахова, оспорва същата като неоснователна. Посочва, че в случая се касае за изпълнение на законово задължение за регистрация на промяна в гражданското й състояние, а не за отделна услуга, която да се таксува. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. При извършена служебна проверка, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд приема, че касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес срещу решение по чл. 208 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на Яна Петрова Влахова от гр. София, срещу т. 2 от Приложение № 13 от Наредбата на Столичен общински съвет за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община, приета с Решение № 894 по Протокол № 93 от 23.11.2006 г. В същата точка е предвидена цена на услуга "за признаване или отказ /за признаване/ на чуждестранни съдебни решения и други актове - 100 лв.", като допълнението е прието с Решение на Столичен общински съвет № 378 по Протокол № 16 от 10.07.2008 г., доп. с Решение № 26 по Протокол № 56/28.01.2010 г. За да отмени оспорената разпоредба, първоинстанционният съд е приел, че производството по признаване на чуждестранно съдебно решение е част от процедурата по вписване на обстоятелства във връзка с гражданската регистрация, която сама по себе си представлява предоставяна от общината услуга по чл. 110 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/, а последната съгласно чл. 110, ал. 2, т. 4 ЗМДТ не се таксува. Аргументирал е, че извършваната дейност по чл. 117 КМЧП не представлява услуга, за която съгласно чл. 6, ал. 2 ЗМДТ да се определя такса на пазарен принцип. Приел е, че без признаването на чуждестранното съдебно решение, административният орган не може да извърши вписване на обстоятелствата в регистъра по гражданско състояние, която е поисканата услуга. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България и на Решение № 10/26.06.2003 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 12/2003 г. съдът е обосновал, че Общинският съвет с подзаконов нормативен акт /Наредба/ няма компетентност да въвежда нови такси, извън предвидените със закон. Аргументирал е допълнително и, че при приемане на решението от страна на Общинския съвет за въвеждане на процесната такса за услуга липсват мотиви. Решението е валидно, допустимо и правилно. В касационната жалба не се въвеждат възражения за допуснати съществени процесуални нарушения от съда. По отношение на приложението на материалния закон: Правилно при определяне законосъобразността на оспорената точка от Наредбата на Столичен общински съвет, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България и на Решение № 10/26.06.2003 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 12/2003 г. Изрично Конституционният съд посочва, че законът е който въвежда таксата като вид. Той определя за какво, за какви действия и услуги и кому следва да се плаща, като може да възложи определянето на размера й на друг орган на изпълнителната власт или на местно самоуправление. В случая със закон не е определена такса "за признаване или отказ /за признаване/ на чуждестранни съдебни решения и други актове" като вид, поради което и Столичен общински съвет няма компетентност да определя цена за тази услуга. Чрез въвеждане на цена за услуга, която не е нормативно регламентирана със закон като вид такса, Общинският съвет незаконосъобразно въвежда чрез наредбата на общината нов вид такса. В разпоредбата на чл. 110, ал. 2, т. 4 от Закона за местните данъци и такси изрично е посочено, че не подлежат на таксуване услугите по отбелязвания, допълвания и поправки в актовете за гражданско състояние. Регламентираната в чл. 117 КМЧП дейност по признаване на чуждестранно съдебно решение не обосновава извод в друга насока. Изложените по-долу аргументи са за пълнота на изложението и касаят характера на това производство по признаване на чуждестранно съдебно решение, но не са пряко относими към законосъобразността на въведената такса с наредбата на общината. В горния смисъл, необходимостта от признаване на чуждестранни съдебни решения и други актове се поражда от териториалния характер на действието на постановените от всяка държава съдебни и административни актове и възможността за разпростиране на тяхното действие на територията на други държави. Нормативната уредба на признаване и допускане до изпълнение на чуждестранни съдебни решения и други актове след 1.01.2007 г. в Република България е обособена в четири групи актове - 1. актове в системата на Европейския съюз, които са с предимство пред българските съдилища по отношение на урежданата от тях материя и между тях са общностните актове - чл. 56 от Договора за създаване на Европейската общност, Регламент на Европейската общност 44/2001 г., Р 2201/03 г. и Р 805/04 г., Р 1346/00 г. и Р 1896/06 г. Към тях Р 4/09 г., приложим след 18.06.2001 г., 2. Други международни актове - многостранни, като Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни решения от 1958 г. и двустранни - Договори за правна помощ, 3. закони, съдържащи специални норми за признаване и допускане на изпълнение на чуждестранни решения - глава петдесет и седма на Гражданския процесуален кодекс и 4. обща уредба - текстовете на чл. 117 - 124 КМЧП. Регламент 44/01 г. е източник на правната уредба по признаване и изпълнение на съдебните решения в отношенията между държавите-членки на Европейския съюз. В същия са предвидени два вида признаване на чуждестранно съдебно решение: Първият е признаване на съдебно решение по реда на самостоятелно производство пред съд на замолената държава. Съгласно чл. 33, § 2 Р 44/01 всяка заинтересувана страна, която изисква признаването на съдебно решение като основен въпрос при един спор може да поиска решение, с което да се признае съдебното решение. В този случай съдът на замолената държава трябва да декларира, че са налице предпоставките за признаване на чуждестранното решение и че липсва което и да е от основанията за отказ, предвидени в чл. 34 и чл. 35 Р 44/01. Правните последици от това признаване са окончателни и действат спрямо всички лица и органи. Активно легитимирани да поискат признаване са както страните по първоначалното дело, така и техните наследници. Трети лица също могат да искат признаване, но трябва да установят правен интерес от същото. Вторият вид признаване на чуждестранно съдебно решение по Р 44/01 е инцидентното признаване. При това признаване всяко заинтересувано лице може да се позове на чуждестранното съдебно решение пред български орган, без да е необходимо да се развива предварително производство по признаване на това решение. Този вид признаване на чуждестранно съдебно решение е уредено в чл. 33, § 1 Р 44/01 г. Ако са налице условията за признаване и липсват пречки за това, предвидени в чл. 32, чл. 34 и чл. 35 от Р 44/01 г. чуждото решение се признава - т.е. органът зачита неговия стабилитет, сила на пресъдено нещо и конститутивно действие. Това признаване има действие само за страните по процеса, в който е направено. В последващ процес сезираният орган самостоятелно проверява отново предпоставките и условията за признаване. Двата вида признаване на чуждестранно съдебно решение, постановено в друга държава-членка на Европейския съюз е уредено в чл. 622 ГПК - признаване по съдебен ред и чл. 621 ГПК - пряко признаване. Съгласно чл. 621, ал. 2 ГПК, съдебните решения в обхвата на чл. 21.2 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, се признават от компетентните органи по регистрацията. Признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни решения и други актове съобразно разпоредбите на Кодекса за международно частно право се извършва в случаите, когато липсва уредба на това признаване в общностното право, международен договор или друг закон - чл. 3, ал. 1 от Кодекса на международното частно право. В КМЧП са уредени също два вида признаване на чуждестранно решение или друг акт - чрез самостоятелно производство и инцидентно. Целта и смисъла на производството по признаване на чуждестранно съдебно решение са правните последици за всеки конкретен случай и действието на постановеното признаване спрямо всички. За да се постанови признаване на чуждестранно съдебно решение следва органът, пред който се представя или съдът да установят наличието на пет положителни предпоставки, посочени в чл. 117 КМЧП. В конкретната хипотеза, искането на Влахова е било отправено до органа по гражданско състояние за вписване на промяна, съдържащо имплицитно и инцидентно зачитане на влязло в сила решение на съд в Република Франция по бракоразводно дело. В КМЧП е предвиден този вид признаване на чуждестранно съдебно решение - инцидентно от органа, пред който е представено - чл. 118, ал. 1. Тълкуването на посочените разпоредби налага извода, че при представяне на чуждестранно съдебно решение пред орган във връзка с друго висящо производство /в случая по вписване на промяна в регистъра по гражданско състояние/ органът по висящото производство следва да зачете правните му последици, ако са налице предпоставките, визирани в чл. 117 КМЧП, които той проверява служебно. В този случай признаването поражда действие само между страните по съответното производство. Горните изводи от правна страна са аргумент за несамостоятелния характер на производството по признаване на чуждестранно влязло в сила съдебно решение от органа по гражданско състояние при съответната община. Услугата, извършвана от съответната администрация при общината и таксата за същата следва да се преценяват в рамките на главното производство. В случая - вписване на промяна в регистъра за гражданско състояние. Инцидентното признаване или непризнаване на чуждестранното съдебно решение е от значение единствено за извършване на услугата, която е поискана. Предвид гореизложеното, обжалваното решение на Административен съд София град като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По искането на Влахова за връщане на недължимо платената от нея такса, пред АССГ е образувано друго съдебно производство. Предвид изхода на спора, на ответника по касационната жалба се дължат разноски в размер на 300 лв. /триста лева/ заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК състав на седмо отделение на Върховен административен съд