Решение № 297 от 10.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5149/2007 г.

Решение № 297 от 10.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5149/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 218а и сл. от ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Н. К. и В. Л. Л. против въззивно решение на Варненски апелативен съд № 22 от 8.02.2007 г. по гр.д. № 193/2006 г, с което е оставено в сила решение на Варненски окръжен съд от 28.05.2004 г. по гр.д. № 351/2003 г. С решението е уважен предявеният от П. С. К. против жалбоподателите и против Л. П. Л. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, като по отношение на П. К. е признат за недействителен договорът от 28.03.2001 г, с който Л. Л. и Е. К. прехвърлили на В. Л. собствеността върху обект за медицинска и търговска дейност, представляващ двуетажна сграда с обща площ 200 кв. м., в гр. В., ул."Д" № 40 и правото на строеж за посочената сграда. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на материалния закон и на правилата на ГПК, както и че е необосновано. Според касаторите по делото не е доказано те да са знаели преди процеса, че Л. Л. има неуредени парични задължения към П. К. и че за тях се води дело. Не било доказано Л. Л. да е вложил средства в изграждането на процесния имот. Освен това ищецът К бил поискал да се обяви за недействителен не договорът за прехвърляне на временен обект, а договор за прехвърляне на сграда и правото на строеж за нея. Това било недопустимо, тъй като правото на строеж не било транслирано с оспорената сделка от 28.03.2001 г. С тази сделка бил прехвърлен временен обект - преместваема (движима) вещ, която не съществувала към датата на подаване на исковата молба. Изградената на нейно място двуетажна сграда нямала нищо общо с Л. Л., тя била собственост на Л. Л., който я продал на трето лице, съответно според касаторите липсвала пасивна легитимация да участват в процеса. Излагат и доводи, че от 1995 г. Л. Л. и Е. К. били във фактическа раздяла, което сочело, че задълженията, поети от съпруга, не може да са за нужди на семейството. Процесът, по който Л. Л. бил осъден да върне на П. К. заета сума, бил привиден и бил воден само с цел да се увредят правата на касаторите. Излагат и доводи за нарушаване на правото им на защита при разглеждането на спора от първоинстанционният съд. Молят решението на въззивния съд да бъде отменено и претендират за разноските по делото. Ответникът по касация П. К. оспорва жалбата. Счита, че въззивният съд е постановил законосъобразен съдебен акт и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Ответникът по касация Л. Л. не взема становище по жалбата. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима. Разгледана по същество обаче, същата е неоснователна. Установено е от фактическа страна, че със споразумение от 7.02.2000 г. Л. Л. се е задължил да върне до 30.07.2000 г. на П. К. сумата 6 500 щатски долара, взета в заем на 1.05.1998 г., с годишна лихва в размер 10 %, считано от датата на получаването. С влязло в сила решение на Варненски ОС по гр.д. № 117/2001 г. Л. П. Л. е бил осъден да заплати на П. К. левовата равностойност на посочената сума - 13 754 лв., заедно с договорна и законна лихва. На 4.09.1997 г Л. П. Л. е получил разрешение от район "П" на община В. да изгради временен обект за медицинска и търговска дейност на ул."Д" № 40 по одобрени проекти от 1.08.1997 г. С протокол на ДПК от 28.08.2008 г е установена годността за ползване на строеж "Временен обект за медицинска и търговска дейност, 17 м.р. на гр. В., ул."Д" № 40". Акт-образец 15 за установяване на годността за приемане на строежа е съставен на 27.06.2000 г.- т.е. към въпросната дата сградата е била построена. На 15.09.2000 г е издадено разрешение за ползване на временния обект, като е констатирано, че строежът му е изпълнен в съответствие с разрешението за него. Е. Н. Л. и Л. П. Л. са сключили граждански брак на 18.04.1968 г., който брак е прекратен с развод с решение на Варненски РС по гр.д. № 1776/ 2002 г., в сила от 9.05.2003 г. В това решение е прието, че бившите съпрузи са във фактическа раздяла от 1995 г. Независимо от това, с пълномощно от 2000 г. Л. Л. упълномощил съпругата си Е. Л. да го представлява пред всички органи и лица, с право да се разпорежда с имуществото на упълномощителя. От брака са родени две деца - В. и П. Л. Л. На 21.01.1999 г Л. Л. поискал от община В. да бъде допуснато изменение на градоустройствения план за да се даде постоянен статут на процесната сграда. На 2.02.2001 г. общински съвет - В. взел решение за започване на процедура по изменение на ЗРП за временни обекти, допуснати за траен градоустройствен статут по чл. 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ, включително процесния обект. На 28.03.2001 г. бил сключен договор за продажба на временен обект за медицинска и търговска дейност, с който съпрузите Л. и Е. Л. продали на сина си В. Л. Л. въпросният временен обект за сумата 112 200 лв. Със заповед от 17.10.2002 г. кметът на община В. наредил да се отстъпи на В. Л. Л., като собственик на двуетажна сграда за медицинска и търговска дейност с РЗП 200 кв. м., построена в УПИ - I на ул."Д" в гр. В., правото на строеж за тази сграда. Въз основа на заповедта е сключен договор за прехвърляне на право на строеж от 22.11.2002 г. На 12.11.2004 г. В. Л. е прехвърлил сградата на трето лице, което не е страна по делото. При тези данни решението на въззивния съд е правилно. Предявеният иск е по чл. 135 от ЗЗД, като за уважаването му е необходимо да се установи, че ищецът има качеството на кредитор спрямо ответника, че ответникът е извършил действие, с която уврежда ищеца, че длъжникът е знаел за увреждането, както и че такова знание е било налице и у лицето, с което длъжникът е договарял (ако действието е възмездно). В случая по делото е установено, че ищецът има качеството на кредитор на ответника Л. Самият Л. Л. не оспорва това обстоятелство. Възраженията на останалите ответници, че заемната сделка между ищеца и Л. Л. е привидна (сключена при условията на абсолютна симулация), не могат да бъдат споделени. Тези доводи са в доказателствена тежест на лицата, които твърдят наличието на симулация, а данни за наличие на такава по делото няма. От друга страна ищецът е доказал твърденията си, че е сключил реален договор за заем с ответника и че му е предал сума пари. В този смисъл са както писмените доказателства, така и свидетелските показания, събрани по делото. Поради това следва да се счита установено по несъмнен начин, че ищецът е кредитор за парична сума на Л. Л., за която е налице вляло в сила решение. Задължението на Л. Л. е възникнало преди сключване на сделката, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена в настоящето производство. На следващо място установено е по делото, че с договор за продажба от 28.03.2001 г. Л. Л. и съпругата му Е. Л. са се разпоредили със своя собствена вещ, притежавана под режим на съпружеска имуществена общност. Тази вещ е продадена на синът на съпрузите - продавачи В. Л. Касае се за действие, което обективно уврежда кредитора. Това е така, тъй като видно от неоспорена справка, изготвена от съдебен изпълнител, ищецът като кредитор на Л. Л.не е успял, въпреки влязлото в сила решение в негова полза, да събере (освен една незначителна част) вземанията си по договора за заем. Това означава, че с процесното действие длъжникът се е освободил от собственост, върху която може да се насочи принудително изпълнение и да се удовлетворят правата на кредитора му, т.е. обективно с това действие интересът на кредитора е засегнат. Немислимо е да се предположи, че прехвърлителят Л. Л. не е знаел за увреждането. Както е установено от свидетелските показания по делото, той е имал значителни парични задължения, които имуществото му не е било достатъчно да покрие. А що се касае до знанието за увреждане на приобретателя В. Л., то доводите на касаторите, че същото не е доказано, следва да бъдат отхвърлени. Съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и тъй като приобретателят е син на прехвърлителя длъжник, знанието се предполага до доказване на противното. Следователно законът е въвел оборима презумпция за знание, а съгласно чл. 128, ал. 1 от ГПК (отм.) в този случай ищецът не дължи провеждане на доказване на презумираният факт (за наличието на знание у приобретателя). Напротив, последният е длъжен да докаже, че не е знаел за увреждането - а такова доказване В. Л. не е провел по делото. Показанията на брат му, които по смисъла на чл. 136 от ГПК (отм.) се явяват заинтересовани, не са достатъчни за оборване на въведената презумпция. Относно доводът, че Е. К. не е знаела за увреждането, то това е ирелевантно за спора. Ответницата К. не е трето лице - приобретател по процесното действие, а е прехвърлител, поради което за нея презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не важи. В случая наличието на знание е ирелевантно, защото за К. не е установено въобще да има качеството на длъжник на ищеца. Не се твърди тя да е поела лично задължение към П. К., а не е и доказано да са налице предпоставките на чл. 25, ал. 2 от СК (т.е. няма данни, че заемът от 1998 г е сключен от Л. Л. за семейни нужди, в който случай по силата на закона за връщането на заетата сума на К. би отговаряла солидарно и съпругата, макар да не е давала съгласие за вземането на заема). В този смисъл прехвърлянето на припадащата се на Е. К. част от имота не може да се квалифицира като увреждащо ищеца действие, тъй като ищецът въобще не е доказал да е кредитор на ответницата К. Отмяната на действието и спрямо К. се обуславя от това, че прехвърлянето е извършено при условията на съпружеска общност - т.е. прехвърлено е общо право на съпрузите, съответно не би могло това прехвърляне да е недействително само частично. Доколкото Е. К. не е длъжник на П. К., последният не би могъл да насочи принудително изпълнение спрямо нейната 1/2 част от прехвърлената вещ. Независимо от това, относителната недействителност следва да се обяви за цялата сделка, тъй като СИО е неделима, а в хода на съдебното изпълнение П. К. ще може да се удовлетвори единствено чрез насочването му върху собствената на Л. Л. 1/2 ид.ч. от имота. Вярно е изложеното от касаторите, че ищецът К е поискал да се обяви за недействителен не договорът за прехвърляне на временен обект (както същият е сключен на 28.03.2001 г.), а договор за прехвърляне на сграда и правото на строеж за нея. Това обаче не е недопустимо, както смятат касаторите, тъй като съдът е длъжен при постановяване на решението да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти, включително тези, свързани с предмета на увреждащото действие. След като процесната вещ след датата на прехвърлянето й е придобила траен градоустройствен статут, то именно в този й вид тя трябва да се счита за останала в патримониума на прехвърлителя. Това е така, тъй като прехвърлителят Л. Л. е бил този, който е имал право и е поискал даването на траен статут на сградата, той е бил правоимащ в административната процедура. Ако се приеме тезата на касаторите, това би означавало недобросъвестните действия на длъжника (т.е. извършеното увреждащо действие в хода на административната процедура) да могат да бъдат противопоставени на кредитора и фактически да обезсмислят приложението на чл. 135 от ЗЗД. Тогава не би имало никакъв смисъл да се обяви за относително недействително действието по прехвърлянето на вещ, която сега има друг статут и от изпълнението спрямо която кредиторът не би могъл да бъде удовлетворен. Ако се възприеме становището на касаторите, съдът би санкционирал злоупотребата с права от страна на прехвърлителя и приобретателя, а даването на съдебна защита на такава злоупотреба противоречи на основните принципи на правото. Ето защо според настоящия съдебен състав относителната недействителност на прехвърлителната сделка не може да има друга последица, освен връщане (само спрямо кредитора) на транслираната вещ в имуществото на длъжника в това състояние, в което вещта е в момента. В този смисъл обстоятелството, че сградата е придобила траен статут (в смисъл, че междувременно правният ред е допуснал превръщането й от движима в недвижима) не е пречка за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД. Същият следва да се уважи и то включително и относно учреденото право на строеж, макар същото да е извършено с последваща сделка. Правото по § 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ (ДВ бр.31 от 1990 г.) е за собственика на постройката по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.). След като прехвърлянето на постройката е извършено при условията на § 50а, то и правото да се иска учредяване на право на строеж за същата (съответно - вече учреденото право на строеж) също се явяват относително недействителни спрямо кредиторът на прехвърлителя. Без учредено право на строеж никой не може да държи постройка върху чужд имот и след като постройката е узаконена като недвижима, то правото на строеж за нея е станало неделимо от собствеността върху самата постройка, съответно неговата съдба следва тази на сградата. Повдигнатият от касаторите въпрос, че В. Л. е продал процесната сграда на трето лице, няма значение за настоящето производство. Легитимирани да участват в процеса по чл. 135 от ЗЗД са прехвърлителят и приобретателят по оспореното действие. Въпросът дали извършеното последващо прехвърляне на вещта от приобретателят е противопоставимо на кредитора, няма отношение към въпроса относително недействителна ли е сделката, с която имотът е отчужден от длъжника към приобретателя. Напълно неотносими са доводите на касаторите за нарушаване на правото им на защита при разглеждането на спора от първоинстанционният съд. На касационно обжалване подлежи въззивното, а не първоинстанционното решение. Ако първата инстанция е допуснала процесуални нарушения, то въззивният съд е бил длъжен, като съд по същество, да ги отстрани при разглеждането на спора. Релевантни в касационното производство биха били единствено твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, каквито касаторите не твърдят. Нарушенията в първата инстанция не могат да бъдат основание за касиране на въззивното решение. Предвид изложеното обжалваното решение не страда от твърдяните в касационната жалба пороци. Същото следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. При този изход от спора само ответниците по касация имат право на разноските по производството по ВКС. От тяхна страна обаче няма направено искане за възлагане на разходи, поради което по отговорността за разноски ВКС не следва да се произнася. По изложените съображения Върховният касационен съд