Решение № 11133 от 17.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3908/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. В., срещу решение 576 от 24.01.2024 г., постановено по адм. дело 7645/2022 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му против заповед з425/25.05.1992 г. на директора на Националната следствена служба (НСлС). Касационният жалбоподател, навежда доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяна на решението и прогласяване нищожност на атакуваната заповед. Не претендира разноски. Ответникът по касационната жалба - министър на вътрешните работи, чрез пълномощници - юрисконсулт Д. Йовчева в представени писмени бележки и юрисконсулт Т. Цановска в съдебно заседание, оспорва жалбата и пледира за отхвърлянето й. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), състав на пето отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и в изпълнение на задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, жалбата е основателна. Решението е недопустимо. С обжалваното решение съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на В. В. за прогласяване нищожност на заповед з425/25.05.1992 г. на директора на НСлС, в частта й по т. 2, с която той е бил уволнен като гл. следовател в Следствен отдел - София-град, по причини които го правят негоден да изпълнява служебните си задължения в следствения апарат, считано от 11.05.1992 г., на основание решение на Висшия съдебен съвет (ВСС) от 11.05.1992 г. (Протокол 18 от същата дата) и чл. 68, ал. 1, т. 3 от тогава действалия Закон за Министерството на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 57 от 1991 г.; отм., ДВ, бр. 122 от 1997 г. (ЗМВР от 1991 г.). Първоначално съдебното производство се е водило по жалба на В. срещу отказ на министъра на вътрешните работи да прогласи нищожност на заповед з425/25.05.1992 г. на директора на НСлС. Тази жалба е била оставена без разглеждане от АССГ с определение по делото под 8498/31.10.2022 г., което е отменено от ВАС с определение 1618 от 14.02.2023 г. по адм. дело 670/2023 г., с връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия и указания за уточняване на обжалвания акт. След оставянето на жалбата без движение с разпореждане от 21.02.2023 г. на АССГ, В. е подал нарочна молба и е направил изявления в съдебно заседание на 31.10.2023 г., с които изрично е поискал прогласяване нищожност на заповед з425/25.05.1992 г. на директора на НСлС за неговото уволнение. С определение от 26.04.2023 г. съдът е конституирал като ответник - министъра на вътрешните работи, който е участвал по-нататък в първоинстанционното производство и по отношение на когото е постановено обжалваното сега съдебно решение. Като ответник в първоинстанционното съдебно производство не е конституиран и призован, респективно участвал органът, издател на акта - директор на НСлС. Производството по първоинстанционното дело е по реда на АПК, ето защо с оглед разпоредбата на чл. 153, ал. 1 АПК, като страна следва да се конституира органът, издател на акта - директора на НСлС. С изменение в ДВ, бр. 46 от 11.06.1991 г. на чл. 2, ал. 1, т. 1 от Указ 1138 от 1979 г. за създаване на единен следствен апарат при Министерството на вътрешните работи (Указ 1138 от 1979 г.), през 1991 г. е създадена НСлС при Министерството на вътрешните работи (МВР) и териториалните й поделения, която се явява правоприемник на Главното следствено управление при МВР. С приемането на Конституцията на Република България (КРБ), обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в нейните чл. 117, ал. 2 е предвидено че следствените органи са част от съдебната власт. В действалата към момента на издаването на заповед з425/25.05.1992 г., редакция на чл. 129. ал. 1 КРБ е предвидено съдиите, прокурорите и следователите да се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от ВСС. Това негово правомощие потвърдено и в чл. 10, т. 5 от Закона за Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 74 от 1991 г.; отм., ДВ, бр. 59 от 1994 г. (ЗВСС, отм.). В § 4 от ПЗР на КРБ е предвидено, че определената организация на съдебната власт ще влезе в действие след приемането на новите устройствени процесуални закони. С влизане в сила на Закона за съдебната власт, обн., ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г.; отм., бр. 64 от 07.08.2007 г. (ЗСВ от 1994 г.), с която е отменен Указ 1138 от 1979 г., Националната следствена служба е обособена като самостоятелно юридическо лице в съдебната власт. Този неин статут е потвърден и в последвалия, сега действащ Закон за съдебната власт, обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г. в чл. 148, като въпреки многобройните изменения и трансформации, той не е променян по отношение съществуването на НСлС. Така направения исторически преглед на приложимата правна уредба обосновава извода, че НСлС никога не е била закривана. Тя съществува и понастоящем, макар да е преминала през 1994 г. на административно подчинение от МВР на друг орган - ВСС, поради което не може да се приеме, че правоприемник на нейният директор е министърът на вътрешните работи, за да намери приложение чл. 153, ал. 2 АПК. Като е провел съдебното производство с участие на ненадлежна страна и без да конституира административния орган издал оспорения административен акт, Административен съд София - град е допуснал особено съществено нарушение на чл. 153, ал. 1 и чл. 154, ал. 1 АПК, което има отношение към процесуалната легитимация на страните в съдебното оспорване по реда на АПК, като негова абсолютна процесуална предпоставка. Неправилното конституиране на ответника е съществен порок, който има за последица недопустимост на съдебното решение, постановено с участието на ненадлежна страна. То е касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК, за което касационната инстанция следи служебно на основание чл. 218, ал. 2 АПК. Това налага атакуваното съдебно решение да бъде обезсилено. Налице са условията на чл. 221, ал. 3 АПК, след отмяна на недопустимото решение, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, който следва да разгледа спора отново, при правилно конституиране на страните по него. По искането за разноски, в съответствие с чл. 226, ал. 3 АПК, следва да се произнесе първоинстанционният съд. Воден от горното, Върховният административен съд, пето отделение