Решение № 8917 от 2.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4935/2018 г.

Решение № 8917 от 2.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4935/2018 г., VIII о., докладчик съдията Мария Радева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. Б. срещу решение № 373 от 23.02.2018 г. по адм. дело № 1318/2017 г. по описа на Административния съд -В., с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт № Р-03000316000310-091-002/19.12.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП В., потвърден с Решение № 95/19.04.2017 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-В. при ЦУ на НАП, с който е установено задължение за данък по чл. 48, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица за данъчен период 2013 г. в размер на 7 044.33 лв. (главница) и 1 889.13 лв. (лихви). В касационната жалба са изтъкнати доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, което съставлява отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Изложени са доводи за нищожност на РА. Касаторът моли да се отмени решението на първоинстанционния съд в алтернативност да се върне делото за ново разглеждане на административния съд и претендира разноски за двете инстанции. Ответникът - директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. В. при ЦУ на НАП, чрез юрк. Петракиева, оспорва касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на обжалваното решение на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното: Касационната жалба е допустима, тъй като е предявена от страна по делото и в срок. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - В. е отхвърлил жалбата на И. И. Б. срещу Ревизионен акт № Р-03000316000310-091-002/19.12.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП В., потвърден с Решение № 95/19.04.2017 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-В. при ЦУ на НАП, с който е установено задължение за данък по чл. 48, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица за данъчен период 2013 г. в размер на 7 044.33 лв. (главница) и 1 889.13 лв. (лихви). За да отхвърли жалбата на физическото лице първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията и съдебното производство доказателства. За да постанови този резултат, съдът е приел, че И. И. Б. е местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ и като такова последният е данъчно задължен по чл. 6 от ЗДДФЛ за доходи от източници в България и чужбина. Първоинстанционният съд е отделил спорното от безспорното, като е определил, че спорният момент в производството е размерът на определеното с РА задължение за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2013 г. върху установения при ревизията облагаем доход от продажба на недвижимо имущество през 2013 г. в размер на 64 443.32 лв., формиран като разлика между продажната цена на имота в размер на 73 343.62 лв. и документално доказаната цена на придобиване на имуществото в размер на 1 739.97 лв., намалена с 10 на сто разходи. Прието е, че доказаните извършени разходи по продаденото недвижимо имущество са в размер на 389.97 лв. съобразно всички представени от ревизираното лице документи, а именно 4 броя фактури. По отношение на установения при ревизията доход по чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ през 2013 г. на жалбоподателя в размер на 6 000 лв., които на 15.11.2013 г. са постъпили по банковата му сметка в Банка "ДСК" АД от лицето И. К. К., предвид недоказването на посоченото основание - договор № 08/112/03960/8.10.2010 г. и облагаем доход от други източници, съдът е приел, че правилно тази сума е включена при определяне размера на годишната данъчна основа на ревизираното лице и дължимия данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2013 г. Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице основанията, посочени от касатора. Неоснователни са възраженията за нищожност на РА. Всички издадени в електронна форма документи са подписани с валиден към датата на издаването им квалифициран електронен подпис. Безспорно установено е, че И. И. Б. има качеството на местно физическо лице и като такова е данъчно задължено за облагаемият си доход получен през данъчната година от източници в България и от чужбина. Видно от доказателствата по делото РЛ е реализирал през 2013 г. доход от покупко-продажба на недвижим имот в СИО, като същият не е деклариран в ГДД. Установено е, че през 2011 г. с нотариален акт № 120/5.05.2011 г., И. Б. и М. Б. са закупили, УПИ № ХI-23 с площ от 850 кв. м., находящ се в с. К. за сумата от 2 700 лв. С нотариален акт № 126/2.07.2013 г. И. Б. и М. Б. продават на Г. А. УПИ XI-23 с площ 850 кв. м., находящо се в с. К., общ. С., обл. В., заедно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда от 146 кв. м. за сумата от 75 000 евро (146 687.25 лв.), изплатена напълно към датата на договора. Правилно е прието, че имотът е в режим на СИО като за целите на съпоставката е призната за получен доход от ревизираното лице през 2013 г. сума в размер на 73 343.62 лв. Първостепенният съд правилно е установил приложимата правна уредба. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗДДФЛ облагаемият доход от продажба или замяна на недвижимо имущество, включително на ограничени вещни права върху такова имущество, се определя, като положителната разлика между продажната цена и цената на придобиване на имуществото се намалява с 10 на сто разходи. Въпреки, че ревизираното лице е посочило, че разходите за строителство, довършителни работи и обзавеждане на жилищната сграда са на стойност 130 000 лв., той е представил само 4 броя фактури на обща стойност 779.95 лв. Касаторът е проявил процесуална пасивност, същият е можел да се снабди с копия от документите приложени по делото на съпругата му, още повече, че той носи доказателствената тежест за доказване на благоприятните за него юридически факти, а именно извършените разходи за построяване на жилищната сграда, за което същият изрично е уведомен от съда. С оглед на горното правилно е прието, че документално доказаната цена на придобиване е 2 700 лв., от която предвид СИО се признава на жалбоподателя S, т. е. 1350 лв., а приетите за доказани разходи са 389, 97 лв. (S от 779,95 лв.) и цената на продажбата на имуществото е тази посочена в нотариален акт № 126/2.07.2013 г. - 146 687.25 лв. (75 000 евро), от които э за жалбоподателя или 73 343.63 лв. При така установените обстоятелства облагаемият доход от продажбата на недвижимото имущество е правилно определен на 64 443,32 лв. /73 343.62 лв. - 1739,97 лв., намалена с 10 % разходи/. По отношение на установения при ревизията доход по чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ през 2013 г. на жалбоподателя в размер на 6 000 лв., които на 15.11.2013 г. са постъпили по банковата му сметка в Банка "ДСК" АД от лицето И. К. К.. Липсват конкретни оплаквания в жалбата относно тази част на РА. След служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК касационният състав намира решението в тази част за правилно. С оглед изложеното, решението е правилно постановено, не са допуснати сочените от касатора нарушения, които да водят до отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила. Разноски: С оглед резултата по делото на Дирекция "ОДОП" В. при ЦУ на НАП като ответник по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 583 лв. на основание на чл. 9, ал. 3 вр. чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,