Решение № 7745 от 24.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2917/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. М. Б., чрез процесуалния му представител адв. Илчова, против Решение 7889 от 18.12.2023 г., постановено по адм. дело 3815/2023 г. по описа на Административен съд - София-град, в отхвърлителната му част с доводи за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и уважаването на исковите претенции до пълния предявен размер. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна Агенция Митници, чрез процесуалния си представител юрк. Босилкова-Колипаткова, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по исковата молба на Б. М. Б. против Агенция Митници, с която на основание чл. 1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) се иска присъждане на обезщетение за имуществени вреди, понесени в периода от 17.05.2021 г. до 06.04.2023 г., в размер на 103 407,44 лв. - главница, представляващи неполучени трудови възнаграждения, в резултат на невъзстановяването му на длъжност началник на отдел Събиране на митническото задължение и традиционни собствени ресурси в Агенция Митници на основание § 7 от ПЗР на Закона за държавния служител (ЗДСл), ведно с мораторната лихва върху главницата за периода от датата на възникване на задължение за плащане до датата на подаване на исковата молба в размер на 20 212,47 лв. и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и понесените разноски по делото. С обжалваното решение съдът, въз основа на анализа на доказателствата по делото и назначената счетоводна експертиза, е приел така предявения иск за основателен, при наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на приложимата правна норма и частично доказан по размер, като е осъдил Агенция Митници да заплати на Б. М. Б. обезщетение за понесени имуществени вреди в размер 24 102 лв. за оставането му без работа, в резултат на незаконосъобразен отказ да бъде възстановен на държавна служба на основание §7 от ПЗР на ЗДСл, обективиран в писмо с рег. 32-167388/28.05.2021 г. на директора на Агенция Митници, мораторна лихва за периода от 28.03.2023 г. до 06.04.2023 г. в размер 76,45 лв., както и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба 21.04.2023 г. до окончателното плащане, като за разликата до пълния предявен размер от 123 619,91 лв. главница и мораторна лихва искът е отхвърлен. С решението са присъдени и разноски в полза на ищеца в размер на 315 лв. по компенсация. От фактическа страна е приел за безспорно установено, че Б. М. Б. е изпълнявал длъжността началник на отдел Събиране на митническото задължение и традиционни собствени ресурси в Агенция Митници, от която, със Заповед 3687/10.05.2016 г. на директора на Агенция Митници, е бил освободен по взаимно съгласие поради назначаването му на длъжност заместник-директор на Агенция Митници. След прекратяване на трудовото правоотношение на жалбоподателя на длъжността заместник-директор на Агенция Митници, със заявление рег. 32-153673 от 07.05.2021 г. той е поискал на основание § 7 от ПЗР от ЗДСл да бъде възстановен на предишната си длъжност или равностойна на нея. По така подаденото заявление, с писмо рег. 32-167388/28.05.2021 г. директорът на Агенция Митници е отказал да удовлетвори искането, като с Решение 4517/04.07.2022 г. по адм. дело 5778/2021 г. по описа на АССГ, потвърдено с Решение 3303/28.03.2023 г. по адм. дело 7733/2022 г. на ВАС, този отказ е отменен. Установено е също, че във връзка с влязлото в сила съдебно решение и заявление рег. 32-127010 от 23.04.2023 г. Б. М. Б. с искане за ново произнасяне, а директорът на Агенция Митници със Заповед 780 от 04.04.2023 г., издадена на основание чл. 122, ал. 1 от ЗДСл, във връзка с § 7 от ПЗР на ЗДСл, го е възстановил на длъжността началник на отдел Събиране на митническото задължение и традиционни собствени ресурси, която длъжност служителят е изпълнявал преди издаването на Заповед 3687/10.05.2016 г. От доказателствата по делото се установява и че със Заповед 820 от 10.04.2023 г. на директора на Агенция Митници, е прекратено служебното му правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. За да обоснове периода на дължимото обезщетение съдът е приел, че искът е предявен по реда на ЗОДОВ, поради липса на правно основание в ЗДСл за изплащане на обезщетение при процесния случай, но е счел за приложима по аналогия разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, поради което е присъдил обезщетение само за 6 месеца, а не за целия претендиран период. Поради множеството действали през исковия период правила за определяне на размера на заплатите в агенцията и хипотетичните съображения на вещото лице, за да не доведе до неоснователно обогатяване на ищеца, съдът се е позовал на определената основна заплата на Б., получавана от него към момента на възстановяване служебното му правоотношение 4 017 лв. и така е определил размера на дължимото обезщетение. Претенцията за мораторни лихви е приета за частично основателна, предвид акцесорния й характер и т. 4 от ТР 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. д. 3/2004 г., съгласно което началният момент, от който се дължи лихва е датата на влизане в сила на решението, с което е отменен незаконосъобразният отказ - 28.03.2023 г., т.е. датата, на която е постановено решението на ВАС. Съдебното решение в осъдителния му диспозитив като необжалвано е влязло в сила. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно в обжалваната му част. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. По делото няма спор относно наличието на всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за реализиране отговорността на ответника за вреди. Спорът е по определеният период и размер на обезщетението. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че са налице основания за ограничаване периода на обезщетението до шест месеца, като е приложил по аналогия разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Отговорността по чл. 1, чл. 1 ЗОДОВ е пълна чл. 4 ЗОДОВ, дължи се за цялото време, през което е доказано претърпяването на вреди и може да бъде ограничавана само на основания, предвидени в закона, а именно в чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. След като в специалния закон не е уредена хипотеза за присъждане на обезщетение при отказ за възстановяване по реда на § 7 от ПЗР на ЗДСл и искът е предявен по реда на общия закон, а именно ЗОДОВ, то правоприлагане по аналогия на специалния закон не е допустимо, тъй като не липсва празнота в закона в чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ изрично е посочено, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Освен това, ако се допусне правоприлагане по аналогия, не би могло да се приеме, че следва да бъде приложена нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, вместо тази на чл. 122, ал. 3 ЗДСл, която касае недопускане до изпълнението на държавна служба след отмяна на уволнение и съответно обезщетение за целия период на недопускането. Кодексът на труда в чл. 213 също изрично предвижда обезщетение при незаконно недопускане на работник или служител да постъпи на работа за целия период до неговото действително допускане на работа. Неправилно също е прието от съда, че при незаконно невъзстановяване на държавна служба за продължителен период от време като база следва да се преценява именно полученото брутно възнаграждение след възстановяването. В случая единственият обективен критерий за определяне размерът на възнаграждението за периода, през който ищецът не е бил възстановен, е установеното в заключението на вещото лице в представената и приета от съда съдебно-счетоводна експертиза. Конкретният размер на възнаграждението за съответната длъжност, която касаторът е поискал да заеме отново, съгласно ССчЕ, е в диапазона от 3 083 до 3 850 лева, като при определяне на индивидуалното месечно възнаграждение административния орган има възможност да действа в рамките на оперативната си самостоятелност и по целесъобразност, поради което вещото лице е определило размера на трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал, на 3 429,90 лв. Именно съобразно така посоченият размер на трудовото възнаграждение следва да бъде определено обезщетението за претендираният период. При така изложените мотиви настоящата инстанция намира предявеният от Б. М. Б. срещу Агенция Митници иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за основателен и доказан до размер на 78 201,80 лв., понесени в периода от 17.05.2021 г. до 06.04.2023 г. Основателността на иска води до извод за основателност и на претенцията за мораторна лихва представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за посочения период в размер на 15 348,17 лв., както и за законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. По изложените съображения решението следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен искът за имуществени вреди над присъдената сума от 24 102 лв. до 78 201,80 лв., понесени в периода от 17.05.2021 г. до 06.04.2023 г., ведно с мораторната лихва върху посочената главница над присъдената сума от 76,45 лв. до 15 348,17 лв., за периода от 17.05.2021 г. до 06.04.2023 г., като неправилно и вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което да се уважат исковите претенции в посочения размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. В полза на Б. М. Б. следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 2 717,50 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска. В останалата му обжалвана част решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на касационния жалбоподател следва да се присъдят внесената държавна такса в размер на 5 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 945,31 лева, съобразно уважената част от иска. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение