Решение № 114 от 18.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4085/2017 г.

Решение № 114 от 18.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4085/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област с административен център гр. Благоевград, против въззивното решение № 1379 от 15.06.2017 г. по в. т. д. № 922/2015 г. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 43 от 7.01.2015 г. по т. д. № 243/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от държавата срещу "БРАТ - ВР" ООД, "СМВ" ЕООД, със седалище в гр. Благоевград и "Симол" ЕАД, със седалище в гр. София установителен иск за собственост на 218.5 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], целият с площ 922 кв. м., представляващ боксова зала. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и уважаване на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира присъждане на направените в трите съдебни инстанции разноски, съгласно представен списък. Ответникът по касационната жалба - "Симол" ЕАД, чрез пълномощниците му адвокатите Вл. З. и Д. П., в представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна с искане обжалваното решение да се потвърди. Останалите ответници не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ищецът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 354 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 4085/2017 г. на ВКС по релевантния правен въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно правомощията по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС: Предоставянето на имущество със заповед на министър, издадена на основание чл. 18, ал. 2 ЗДС на дружество, което е персонифицирано, без да е увеличен капиталът му, без да е внесен апорт, без да е спазен ТЗ и ПРУПСДП (отм.); поражда ли вещноправно действие? Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 г. / поради произнасянето по въпроса в противоречие с приетото във влязлото в сила решение № 886 от 3.05.2016 г. по гр. д. № 5138/2015 г. на Софийски апелативен съд, както и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаване на по - общия въпрос за предпоставките за преминаване на правото на държавна собственост към държавни предприятия, в противоречие с представените решения на ВКС по чл. 290 ГПК – Р 33 от 6.04.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. ІІ г. о. и Р 111 от 25.02.2016 г. по гр. д. № 6821/2014 ІІ г. о. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: За да отхвърли предявеният от държавата установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че с прехвърлянето на помещенията в триетажното ниско тяло – кинозала и обслужващи помещения от "Софис" АД на "КЗУ" АД съгласно заповед № РД-02-14-471/13.03.2000 г. и от "КЗУ" АД на "Брат - ВР" ООД с договор за покупко - продажба с нот. акт № 118/5.11.2002 г. по нот. д. № 309/2002 г. е настъпил вещнопрехвърлителния ефект и по отношение на спорния имот, представляващ принадлежност към прехвърления такъв, независимо, че не е посочен в актовете. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 98 ЗС относно разпростиране на вещнотранслативното действие и по отношение на принадлежностите към главната вещ, предмет на разпореждането, като несамостоятелни помещения, конструктивно и функционално предназначени да я обслужват, независимо от това дали е предадена фактическата власт върху тази принадлежност. Относно статута на спорния имот като несамостоятелно обслужващо помещение към друг имот в същата сграда, съдът кредитирал приетите по делото заключения на техническите експертизи и данните в одобрения архитектурен проект от 1970 г. и издаденото разрешение за строеж от 1972 г. Съгласно данните в кредитираното от съда заключение на вещото лице М., относно ситуиране на спорния имот в сутеренната част на ниското, триетажно тяло на сградата, както и наличната технологична и функционална връзка с останалите помещения в сутерена, съдът приел, че то е обслужващо помещение към намиращата се в същото ниско тяло кинозала. Обратен извод не следва от извършената впоследствие промяна в кадастралния регистър по искане на управителя на едно от ответните дружества, с обособяване на отделен идентификатор за цялата площ на съответното ниво -2, а именно 922 кв. м., записан върху схемата на комплекс "Синемакс". Несамостоятелният характер на спорния имот е потвърден и от заключението на вещото лице Г., като съдът не е кредитирал същото в останалата му част относно обслужващото значение на имота за цялата сграда, включваща както високото, така и ниското тяло, представляващи по проект единен архитектурно - строителен ансамбъл. Аргумент за извода е намерил в разположението на спорния имот, попадащ в строителния контур на ниското тяло и съществуващата функционална връзка с останалите помещения в него по одобрения проект, а не съгласно последващото фактическо преустройство без строителни книжа. Въззивният съд е зачел вещнопрехвърлителния ефект на преминаване правото на собственост от държавата към търговското дружество "КЗУ" ЕАД, гр. София върху помещенията в триетажното ниско тяло – кинозала и обслужващи помещения, позовавайки се на предаването им от "Софис" АД на "КЗУ" ЕАД, в изпълнение на цитираните заповеди от 1992 г. /№ 1357 и 1773 в кредитираното заключение на експертизата относно включването им в капитала на дружеството, и въз основа на представените писмени доказатества, в т. ч. и заповедта с № РД-02-14-1320/5.07.1999 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, и впоследствие разпореждането от последното дружество в полза на "Брат – ВР" ООД, с нот. акт № 118/5.11.2002 г., въз основа на което е настъпил същият ефект и по отношение на спорния имот, като обслужващо кинозалата помещение. В подкрепа на този извод бил и съставения АДС № 400/18.12.2000 г. за частна държавна собственост с отразяване включването на актуваните имоти в капитала на това дружество, както и фактът, че в съставения АДС № 436/18.05.2006 г. този имот не е актуван. Въз основа на горните съображения за настъпване на транслативния ефект на разпореждането на държавата в полза на "КЗУ" ЕАД, а оттук и последващата разпоредителна сделка и извършените апорти, искът за собственост на държавата е намерен за неоснователен. Същият извод за неоснователност е направен и по отношение на евентуално поддържаното основание за собственост върху спорния имот от страна на държавата – придобивна давност от изземването на имота през 1992 г. до настоящия момент, въз основа на същото съображение за несамостоятелния характер на помещението, изключващо приложение на този релевиран придобивен способ. По поставените правни въпроси, по които е допуснато касационното обжалване на въззивното решение настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: В решенията, на които се позовава касаторът - Р 33 от 6.04.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г., ІІ г. о., ВКС и Р 111 от 25.02.2016 г. по гр. д. № 6821/2014, ІІ г. о., ВКС и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че въпросът за транслацията на правото на собственост върху имуществото, предоставено от държавата на държавните предприятия за стопанисване и управление е регламентиран за първи път в ПМС № 201/25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, впоследствие в чл. 17а ЗППДОбП (отм.); и Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, приет с ПМС № 7/25.01.1994 г. (отм.); , конкретно чл. 11 и чл. 15, т. 2 относно актовете и правомощията на едноличния собственик на капитала в търговските дружества с държавно имущество да увеличава или намалява капитала. При преобразуването на държавните предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество правото на собственост върху земите и другите недвижими имоти, предоставени на предприятията, се внася в капитала на дружествата, освен ако в акта за преобразуване е посочено друго. Изрично е предвидено преобразуването на държавни и общински предприятия като деривативен способ за придобиване на правото на собственост. Прието е, че предпоставките на чл. 17а ЗППДОбП (отм.); за придобиване на собственост от търговско дружество с държавно имущество включват: 1. собственост на държавата по отношение на конкретно имущество, 2. предоставяне на имуществото за стопанисване и управление на държавно предприятие, 3. преобразуване и приватизация на това предприятие, при което имуществото е включено в капитала на дружеството, респ. в акта за преобразуването не е предвидено нещо друго относно това имущество. Прието е, че при наличието на тези законови изисквания се осъществява валидна транслация на правото на собственост в патримониума на търговското дружество и то се легитимира като собственик. След преобразуване на бившите държавни предприятия в търговски дружества с държавно имущество разпореждането с недвижимите имоти, включени в капитала им и съставляващи тяхна собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.); , следва да се извършва въз основа на решение на управителните им органи при спазване на предвидения за това ред в Търговския закон и в специалните нормативни актове. За да се извърши валидно прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот, притежаван от такова дружество и включен в капитала му, е необходимо едноличният собственик на капитала да вземе решение за намаляване на капитала; съответно за да бъде придобит недвижим имот е необходимо решение за увеличаване на капитала. Заповед на принципала на две еднолични търговски дружества с държавно имущество, издадена на основание чл. 94, ал. 1, т. 1 НДИ (отм.); след като вече е извършено преобразуването на дружествата, с която се нарежда предаването на определено недвижимо имущество от едното дружество на другото не води до преминаване на правото на собственост върху това имущество, тъй като не съставлява решение на едноличния собственик, взето по реда на ПРУПСДП (отм.); за намаляване и съответно увеличаване на капитала, което единствено може да има за последица прехвърляне на собствеността. Извършени последващи отбелязвания в съставените актове за държавна собственост нямат правно значение. Разпоредбите на ТЗ, ЗППДОбП (отм.); и ПРУПСДП (отм.); се явяват "специален закон" по смисъла на чл. 1 ЗДС в материята относно преминаване вещните права върху недвижими имоти - частна държавна собственост в патримониума на частноправни субекти, каквито са държавните предприятия – еднолични търговски дружества. Детайлизация на тази уредба е чл. 6 от отменения ППЗДС, съгласно който "вещни права върху имоти и вещи – частна държавна собственост се внасят като непарична вноска в капитала на търговски дружества по реда, установен в Търговския закон и в ПРУПСДП". Уредбата в Глава Втора на ЗДС, респ. ППЗДС (отм.); касае управлението на имотите и вещите-държавна собственост, а не преминаване на вещни права върху тях в полза на държавните предприятия- еднолични търговски дружества. Настоящият състав на II г. о. на ВКС намира, че въз основа на тези съображения по общия въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на решението, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представената съдебна практика, която съставът споделя и намира за правилна. По въпроса дали предоставянето на имущество със заповед на министър, издадена на основание чл. 18, ал. 2 ЗДС на дружество, което е персонифицирано, без да е увеличен капиталът му, без да е внесен апорт, без да е спазен ТЗ и ПРУПСДП (отм.); има вещнопрехвърлително действие следва да се посочи, че въззивният съд е разгледал като доказателство представената по делото заповед № РД-02-14-1320/5.07.1999 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, с която е разпоредено "Софис" АД, в ликвидация, да предостави безвъзмездно на "КЗУ" ЕАД триетажното ниско тяло към административна сграда, [населено място], пл. "Г. И." № 3, включващо кинозала и обслужващи помещения. Основното му съображение, обусловило отхвърляне на предявения от държавата иск е, че по силата на заповедта собствеността върху спорното помещение, с характер на обслужващо ниското триетажно тяло към онзи момент, е преминала в полза на "КЗУ" ЕАД, впоследствие надлежно прехвърлена на ответните дружества /на "Брат – ВР" ООД с нот. акт № 118/5.11.2002 г. и на "СМБ" ЕООД и "Симол" ЕАД чрез последващо внасяне на имота като апортна вноска в капитала им/. Същата заповед е била предмет на обсъждане и в послужилото като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 г./ влязло в сила решение № 886 от 3.05.2016 г. по гр. д. № 5138/2015 г. на Софийски апелативен съд, постановено по сходен казус, между същите страни, при сходна правна и фактическа обстановка, относно друг имот, находящ се в административната сграда, включваща високото седеметажно и ниското триетажно тяло. С решението е отхвърлен предявеният от "Симол" ЕАД срещу Областна администрация – гр. Благоевград иск по чл. 108 ЗС с предмет установяване правото на собственост и предаване на владението върху друг самостоятелен обект в същата сграда - кафе - бар "Амони", находящ се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място]. Прието е, че предаването на имота от търговското дружество в ликвидация "Софис" АД на "КЗУ" ЕАД със заповедта на министъра на регионалното развитие и благоустройството от 5.07.1999 г., основано на чл. 18, ал. 2 ЗДС, представлява акт по управление на държавния имот, но не е елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.); за извършване на разпореждане с имот, държавна собственост, предоставен за управление на ведомствата. Към този момент и двете търговски дружества са били персонифицирани, преобразувани като ТД с държавно участие, поради което осъщественото предаване на имота на "КЗУ" ЕАД не е основание за заприходяването му като собствен актив, респективно за придобиването му по чл. 17а ЗППДОбП /отм/. Вещноправният ефект на преминаване правото на собственост от държавата към търговското дружество "КЗУ" ЕАД не е настъпил, тъй като не е доказано наличието на предпоставките за това съгласно чл. 17а ЗППДОбП (отм.); и ПРУПСДП (отм.); , поради което и това дружество не се легитимира като собственик на процесния имот, вкл. и на основание констативния нотариален акт № 109/2002 г. Настоящият състав намира изложените правни изводи в цитираното решение на Софийски апелативен съд за правилни, с оглед даденото разрешение на по - общия въпрос за предпоставките за преминаване правото на държавна собственост към държавни предприятия при преобразуването им в еднолични търговски дружества. Действащият към този момент Правилник за реда за упражняване на правото на собственост на държавата в предприятията /обн. ДВ, бр. 10 от 1.02.1994 г., отм. с ДВ, бр. 51 от 3.06.2003 г. / включва взето от упражняващия правата на държавата като едноличен собственик на капитала на държавно предприятие – ЕАД решение за увеличаване капитала на същото чрез апортиране на непарична вноска, оформено съгласно чл. 11 ПРУПСД (отм.); – заповед в случаите, когато правата на едноличния собственик на капитала се упражняват от министър, съобразно отрасловата му компетентност – което решение съдържа произнасяне относно: а. / внасяне на непарична вноска (с описание на имота и оценка на същия съобразно чл. 17, ал. 3 ЗППДОбП), б. / увеличаване на капитала на дружеството със стойността на непаричната вноска и в. / изменение на дружествения договор/устава в частта относно размера на капитала и пълно описание на вноската, ведно с извършено вписване на увеличението в търговския регистър, като достатъчно условие, за настъпване на вещноправния ефект на преминаване правото на собственост от държавата към търговското дружество с държавно имущество. В настоящия случай такива факти не са установени по делото, за да може да се приеме, че имотът е преминал в собственост на "КЗУ" ЕАД, вещноправни последици от заповедта № РД–02–14–1320 от 5.07.1999 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството не са настъпили в полза на "КЗУ" ЕАД, а оттук такива липсват и при последващите разпоредителни действия. В нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил характера на заповедта от 7.05.1992 г., при липса на предпоставките по чл. 17а ЗППДОП, липса на данни за спазване на реда, установен в ПРУПСДП (отм.); за преминаване правото на собственост от държавата към търговско дружество с държавно имущество, в чийто капитал е извършен апорт, и спазване на необходимата форма за апорта при съобразяване разпоредбите на чл. 72 – 74 ТЗ в редакциите им към 1994 г., действащи и към 1999 г., както и не е обсъдил актовете за държавна собственост, въз основа на които касаторът се е легитимирал като собственик. Изложил е съображения само по наведеното в условията на евентуалност възражение за придобиване правото на собственост по давност, изследвайки статута на спорното помещение като самостоятелно или като обслужващо ниското триетажно тяло, принадлежност към него. В противоречие с изводите в обсъдените решения, съдът не е съобразил, че със заповедта от 5.07.1999 г. имотът не е излязъл от патримониума на държавата, доколкото представлява акт на управление, а последващата разпоредителна сделка и извършените апортни вноски не са произвели прехвърлителен ефект, аргументи за което са изложени от ищеца още с исковата молба, както и в съдебно заседание от 16.12.2016 г. При липса на надлежно прехвърляне на главната вещ, прехвърлително действие по отношение на обслужващото помещение не е настъпило по силата на закона – чл. 98 ЗС. Допълнителен аргумент, че спорното помещение не е преминало в собственост на "КЗУ" ЕАД е фактът, че в съставения в изпълнение на заповедта от 5.07.1999 г. приемо - предавателен протокол от 14.07.1999 г. същият не е описан като предоставен на търговското дружество, не е и сред изрично посочените в АДС № 64/1999 г., нито такива данни има в писмо изх. № 60 от 15.11.2000 г. за балансовата стойност на предадения от "Софис" АД в ликвидация на "КЗУ" ЕАД имот. С издадения в полза на "КЗУ" ЕАД акт № 400/18.12.2000 г. за частна държавна собственост е актувано като държавна собственост триетажното ниско тяло, включващо кинозала и обслужващи помещения, като е отразено, че имотът е включен в капитала на дружеството въз основа на заповедта от 05.07.1999 г. и др. Актът не легитимира дружеството като собственик, тъй като няма правопораждащо действие, а само констатира правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи, които в случая не са налице. От друга страна, държавата се легитимира като собственик със заповед № 1357/7.05.1992 г., заповед № 1773/28.07.1992 г. и двете на министъра на финансите и актове за държавна собственост, приложени по делото. Със заповедта от 7.05.1992 г. е наредено да се изземе от КНСБ Благоевград седеметажна административна сграда и културен дом; със заповедта от 28.07.1992 г. е наредено да се изземе от "Софис" АД дяловото участие на КНСБ в "Софис" АД, представляващо административна сграда и профсъюзен дом на културата на седем етажа, находящи се на ул. "Станой Крекмански" № 22. С акт № 5/25.01.1996 г. и с последващ акт № 902/09.09.1997 г. като държавна собственост е актувана административна сграда и дом на културата на седем етажа, имотът е предоставен на областния управител на Софийска област по реда на чл. 18 ЗДС, с отразено придобивно основание издадените от министъра на финансите заповеди за изземване. С акт № 64/7.07.1999 г. на областния управител на гр. Благоевград са актувани като частна държавна собственост дом на културата /ниско тяло/, състоящо се от мазе, приземен етаж, партер, включващ кинозала, голямо фоайе, фоайе и кафе – бар и първи етаж, а с акт № 115/09.09.1999 г. принадлежащи помещения към дом на културата. Съставените актове за държавна собственост сами по себе си нямат конститутивен ефект по отношение правото на собственост на държавата - чл. 5, ал. 3 ЗДС. Съгласно чл. 6 ЗС /изм. ДВ, бр. 77 от 1991 г./ държавна собственост е имуществото, обявено от Конституцията и законите за изключителна нейна собственост, както и имуществото, което тя придобива. Първата хипотеза предполага осъществяване на юридически факт, чиято правна последица според предвижданията в нормативен акт се състои в изгубване правото на собственост от досегашния му носител и преминаване му в патримониума на държавата. В конкретния случай като правно основание за издаване на заповедите от 1992 г. е посочен чл. 6 от Закона за имуществото на БКП, БЗНС, ОФ, ДКМС и САБПФК и БПС, съгласно който имуществото, което по силата на този закон е държавно, се изземва със заповед на министъра на финансите, която подлежи на обжалване по реда на АПК. С разпоредбата на чл. 1 от Закона се обявява за незаконно придобито имуществото на тези организации, получено след 9 септември 1944 г. и това имущество се отнема в полза на държавата от правоприемниците на тези организации, в това число и от КНСБ. Изключение правят недвижимите имоти, които тези организации са получили като компенсация за конфискувани им недвижими имоти през 1934 г. В случая цялата административна сграда, представляваща общ сграден ансамбъл, включващ седеметажно високо и триетажно ниско тяло, включително процесния имот, представляващ понастоящем боксова зала с площ от 218. 5 кв. м., част от имот с идентификатор *****, е иззета в полза на държавата през 1992 г. със заповедите на министъра на финансите и по силата на чл. 1, ал. 4 от Закона е станала държавна собственост, каквато е и към настоящия момент с оглед горните съображения за липса на преминаване на правото на собственост върху процесния имот от държавата към ТД с държавно имущество чрез апортирането му в капитала. Държавата се легитимира като собственик на първично придобивно основание, без да е необходимо произнасяне по евентуалното възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност и по статута на процесния имот, с оглед възможността за придобиването му по давност. Предвид изложените съображения и липсата на мотиви по основния въпрос за вещнопрехвърлителния характер на заповедта на министъра на регионалното развитие и благоустройството, следва извод, че обжалваното въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният от държавата установителен иск за собственост е постановено при нарушение на процесуалните правила относно преценка на събраните доказателства и нарушение на материалния закон, като доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, то следва да се отмени като неправилно и вместо това се постанови друго, с което искът бъде уважен. С оглед изхода на спора ищецът, сега касатор, има право на разноски по делото за всички инстанции, като ответниците по касация следва да му заплатят сумата 885 лв. за направените такива за възнаграждения на вещи лица, както и 900 лв. за възнаграждение на юрисконсулт за трите инстанции, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПрП. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.