Решение № 164 от 7.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 973/2015 г.

Решение № 164 от 7.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 973/2015 г., IV о., докладчик съдията Бисерка Цанева Производството е по чл. 185 - чл. 196 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на Фондация"Български адвокати за правата на човек" град София, представлявана от Йорданка Димитрова, подадена чрез адв. Гитева, с която оспорва разпоредбата на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци/ изд. от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., изм. и доп. бл. 11 от 07.02.2012 г., бр. 57 от 27.07.2012 г./. С жалбата са релевирани доводи за незаконосъобразност на оспорените разпоредби поради противоречие на техния текст с разпоредби в Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, с чл. 30, ал. 2, чл. 26, ал. 2, чл. 56 и чл. 120 от Конституцията на Република България и Директива 2008/115/ЕО, които са текстове от по- висок порядък. Жалбоподателят прави искане да бъдат отменени като незаконосъобразни оспорените текстове от подзаконовия нормативен акт. В о. с. з на ВАС, представляван от адв . Гитева поддържа жалбата и претендира разноски. Ответникът - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юрк. Люнчева и в писмена защита оспорва жалбата с доводи за неоснователност на оспорването, с искане да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната административна прокуратура излага становище за основателност на искането за отмяна на оспорените текстове по съображения, че противоречат на материалноправните норми от по-висока степен, а именно Закона за чужденците в Република България и Конституцията на Република България. Предлага жалбата да бъде уважена. Жалбата е предявено срещу разпоредби от нормативен административен акт, подлежащ на оспорване и от сдружение с нестопанска цел, което с оглед предмета си на дейност и приетото с ТР № 2 от 12.02.2010 г. на ОС на съдиите във Върховния административен съд по т. д. № 4/2009 г. има правен интерес от оспорването, поради което е допустима, като по отношение на нейната допустимост съдът се е произнесъл и с определение № 1371 от 09.02.2015 г. по адм. дело № 973/2015 г. по описа на съда. Разгледана по същество жалбата е основателна. Предмет на оспорване са разпоредбите на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци/ изд. от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., изм. и доп. бл. 11 от 07.02.2012 г., бр. 57 от 27.07.2012 г./., която е подзаконов нормативен акт акт по смисъла на чл. 7, ал. 2 от ЗНА и попада в дефиницията на чл. 75, ал. 1 АПК. С разпоредбата на чл. 44, ал. 11 от Закона за чужденците в Република България законодателят е делегирал правомощие на министъра на вътрешните работи да издаде наредба за реда за настаняване и организация на дейността в СДВНЧ. Горното обосновава извод, че Министърът на вътрешните работи е имал материалната компетентност по смисъла на чл. 76, ал. 1 предл. 2 АПК да издаде оспорения акт. Оспорените текстове на подзаконовия нормативен акт са издадени от компетентен орган, при изрично предвидена законова делегация, в рамките на материалната му компетентност и в предписаната писмена форма и е обнародван в Държавен вестник. видно от представените по преписката доказателства са спазени всички изисквания на чл. 77 АПК и чл. 26, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от Закона за нормативните актове. Атакуваните разпоредби от Наредбата обаче не съответстват на законовите разпоредби на Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и Конституцията на Република България С оспорената разпоредба на чл. 12а от Наредбата са уредени правомощията на длъжностните лица от временните домове за настаняване на чужденци да извършват спрямо настанените в СДВНЧ чужденци обиск. Съгласно чл. 44, ал. 11 от ЗЧРБ, редът за временното настаняване на чужденци, включително на малолетни и непълнолетни в специалните домове, както и организацията и дейността им се определя с наредба на министъра на вътрешните работи. Тъй като правомощието за извършване на обиск не касае нито реда за настаняване, нито организацията на дейността на тези домове, основателно е възражението в жалбата, че този текст от наредбата не кореспондира с този в закона. Нещо повече, правомощието за извършване на обиск на настанените лица е намерило първичната си уредба именно в Наредбата, без ЗЧРБ да го е предвидил като мярка. Доколкото правомощието за извършване на обиск пряко засяга основни права на човека, налице е и противоречие с чл. 30, ал. 2 от Конституцията на Република България, съгласно който всяко лице може да бъде подлагано на обиск само при условията и по ред, определени със закон. В този смисъл наредбата излиза и извън кръга на въпроси, за които издателят на подзаконовия нормативен акт е бил овластен да го издаде. Законът е нормативен акт от по-висока степен. Наредбата не може да съдържа разпоредби, които противоречат на нормативен акт от по-висок ранг, тъй като съгласно императивното изискване на чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове, нормативният акт следва да съотвества на Конституцията на РБ и на другите нормативни актове от по-висока степен. Неоснователен е доводът на ответника относно приложимостта в настоящия случай на разпоредбите начл. 80, ал. 1 от Закона за министерство на вътрешните работи. Съгласно тази разпоредба полицейските органи извършват обиск на лице, задържано при условията на чл. 72, ал. 1 от същия закон, а именно: лице при което съществуват данни, че носи опасни или забранени предмети; заварено на място, където е извършено престъпление или нарушение на обществения, когато има достатъчно данни, че у него се намират вещи, които са свързани с престъпление или нарушението; за което има сигнал в ШИС за извършване на специфичен контрол. Касае се за правомощия на органите на МВР за извършване на обиск при точно уредени от законодателя хипотези и при лица за които е налице съмнение за извършено нарушение или престъпление. Настаняването на чужденци в СДВНЧ има за цел да организира принудителното отвеждане на чужденеца до границата или експулсирането му и няма наказателен характер нито пък се прилага за извършено от чужденеца нарушение, респ. престъпление, поради и което тези текстове от ЗМР са неприложими към реда за настаняване и организацията при настаняването на чужденци в съответните домове. Отделно от това в Законът за министерство на вътрешните работи не е предвидена възможността тези законови норми да бъдат доразвити с подзаконов нормативен акт. Възраженията на ответника не обосновават извод, различен от изведения, а именно, че обжалваният подзаконов нормативен акт в оспорената част противоречи на норми от по-висок ранг, т. е. е постановен в нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗНА, изискващ съответствие на нормативния акт с Конституцията и другите нормативни актове от по-висока степен. Тук следва да се допълни и че съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ, Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната. Налага се извод за материална незаконосъобразност на оспорената разпоредба и твърденията на ответника за противното не намират опора в закона. Основателни са доводите в жалбата и относно оспорения текст на чл. 14, ал. 3 от Наредбата. Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗНА, наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по- висока степен. От тук следва извода, че както тези актове, така и отделните им разпоредби следва да съответстват на материалноправните разпоредби на актовете от по висока степен, уреждащи обществените отношения. С разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от Наредбата е предвидено: "чужденец, който грубо нарушава правилата за вътрешния ред на дома да се премества в отделно помещение- индивидуална стая с мерки за сигурност /ИСМС/ за срок не по-дълъг от 15 дни. ". В ЗЧРБ обаче не е предвидено реализирането на дисциплинарни мерки при извършени нарушения на вътрешния ред. Напрактика с оспорената разпоредба по отношение на лицата настанени в СДВНЧ за пръв път се въвеждат дисциплинарни мерки, което е в противоречие с чл. 7, ал. 2 от ЗНА. Тези отношения следва да бъдат уредени в първоначално със закон. Подзаконовия нормативен акт би могъл впоследствие да ги конкретизира и да уреди детайлно отношенията по тяхното приложение, но не и да ги въвежда за първи път. Ето защо този текст също е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона. При този анализ, след извършената цялостна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК на отменителните основания по чл. 146 АПК, и извод за наличие на това по чл. 146, т. 4 АПК, ВАС преценява разпоредбите на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци/ изд. от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., изм. и доп. бл. 11 от 07.02.2012 г., бр. 57 от 27.07.2012 г./. за незаконосъобразни, а жалбата срещу тях за основателна . По изложените съображения разпоредбите на чл. 12а и чл. 14, ал. 3 от Наредба № Iз-1201 от 01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци/ изд. от министъра на вътрешните работи, обн. ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., изм. и доп. бл. 11 от 07.02.2012 г., бр. 57 от 27.07.2012 г./. следва да бъде отменена като противоречащи на нормативен акт от по -висока степен. При този изход на спора искането на оспорващия за присъждане на разноски по настоящото дело за защита пред ВАС е основателно, по арг. от чл. 143, ал. 1 АПК . Тази страна, чрез представляващия я адвокат в жалбата и в о. с. з. е поискала присъждане на разноски. Представила е списък с разноските и доказателства за заплащането и. Ответникът в с. з чрез процесуалния си представител е не е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Предвид липса на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, следва Министерството на вътрешните работи да бъде осъдено да заплати на ответника Фондация"Български адвокати за правата на човек" град София пълния доказан размер на претендираните разноски общо на 730 лв, от които за адвокатско възнаграждение сумата от 700 лева, видно от приложените на л. 123 от настоящото дело адв. пълномощно, както и държавна такса - 10 лв. и такса за обнародване в ДВ - 20 лв . Водим от горното и на основание чл. 193, ал. 1 пр. 2 АПК Върховният административен съд, четвърто отделение