Решение № 15268 от 12.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8693/2016 г.

Решение № 15268 от 12.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8693/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. А. К. от гр. С., действащ лично и чрез пълномощника си адвокат А. Н. Ж., срещу решение № 4189 от 16.06.2016 г., постановено по административно дело № 2085/2016 г. по описа на Административен съд - С.-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 91-ЗСП-928 от 26.11.2015 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Л., потвърдена с решение № РД 01-30 от 28.01.2016 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане - С.-град. П. съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът претендира отмяна на решението на първоинстанционния съд и решаване на спора по същество или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. Претендира също така да му бъдат присъдени направените по делото съдебно-деловодни разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Ответникът по касация - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Л., в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а обжалваното с нея решение да се остави в сила като правилно. Прокурорът от Върховната административна прокуратура (ВАП) дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение, поради което предлага оставянето му в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Със заповедта, предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - С.-град, на основание чл. 4, ал. 4 от Наредба № РД-07-5 от 2008 г. на МТСП и въз основа на подадена молба-декларация с вх. № 91-ЗСП-928/3.10.2015 г. на жалбоподателя е отказано отпускането на целева помощ за отопление по Наредба № РД-07-5 от 2008 г. на МТСП с природен газ за отоплителен сезон 2015/2016 г. В мотивите на заповедта е отбелязано, че целевата помощ за отопление с природен газ не може да се използва по предназначение - жилището не е газифицирано и липсва отоплителен уред, работещ с природен газ, а К. притежава идеални части от четири недвижими имота в с. К., общ. К., обл. П., поради което не отговаря на условията на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП (Правилник за прилагане на Закона за социално подпомагане). При осъществения административен контрол тази заповед е потвърдена с решение № РД 01-30 от 28.01.2016 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане (РДСП) - С.-град. За да не уважи сезиралата го жалба срещу заповедта първоинстанционният съд е приел, че оспореният с нея административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия в предвидените от закона форма и съдържание при спазване на процесуалните правила и срокове, като органът законосъобразно е отказал исканата целева помощ за отопление с природен газ и за акта не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК. В мотивите на проверяваното решение е възприето само първото от съображенията за отказа на административния орган, като е посочено, че жилището на жалбоподателя не е газифицирано и липсва уред, работещ с природен газ, а притежаваните от К. две туристически газови бутилки не отговарят на изискванията на закона за отопление с природен газ, което обосновавало законосъобразността на акта. Съдът е обсъдил и другото основание на органа, като е посочил, че жалбоподателят притежава идеални части от четири недвижими имота, от които ? идеална част от необитаема къща на два етажа в с. К., изнесена на публична продан с решение на Радомирския районен съд, което не е влязло в сила, ? от къща на с площ от 29 кв. м. (която обаче не може да се счете за реален източник на доход - така е прието в социалния доклад, поради което очевидно в потвърждаващото заповедта решение на директора на РДСП - С.-град няма позоваване на притежаваните от К. имоти, респ. идеални части от тях), а за останалите идеални части от два имота, които са приети като мотив в заповедта за отказа за отпускане на помощ, няма представени по делото доказателства за собственост, и не могат да се приемат като такива и двете декларации по чл. 14 от ЗМДТ (Закон за местните данъци и такси). Тези притежания обаче според решаващия съдебен състав не обуславят наличието на основанията по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП. Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол след изчерпването на задължителното по силата на чл. 13, ал. 5 от Закона за социално подпомагане (ЗСП) и чл. 4, ал. 5 от Наредба № РД-07-5 от 16 май 2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление на министъра на труда и социалната политика, административно обжалване. Произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта. Обжалваното решение обаче страда от порока материална незаконосъобразност - касационно основание чл. 209, т. 3 от АПК. Аргументите за противното в отговора на касационната жалба и в заключението на прокурора от ВАП не могат да бъдат споделени. Социалното подпомагане се изразява в предоставяне на помощи за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите, когато това е невъзможно чрез труда им и притежаваното от тях имущество. Право на социално подпомагане имат българските граждани, когато поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, да осигурят задоволяване на основните си жизнени потребности. В Закона за социално подпомагане е посочено, че социалните помощи са средства в пари или натура, които допълват или заместват собствените доходи до основните жизнени потребности или задоволяват инцидентно възникнали потребности на подпомаганите лица и семейства, като видовете помощи включват и целеви такива. Условията и редът за отпускане на целева помощ за отопление на лица и семейства през отоплителния сезон са регламентирани в Наредба № РД-07-5 от 16.05.2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление, издадена от министъра на труда и социалната политика, въз основа на законовата делегация от чл. 12, ал. 4 от Закона за социално подпомагане. В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от тази наредба е предвидено, че за да имат право на целева помощ за отопление лицата следва да отговарят и на условията по чл. 10 и 11 от ППЗСП. В чл. 10, ал. 1, т. 4 ППЗСП, като едно от допълнителните условия за получаване на социални помощи е предвидено лицата да не притежават движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, с изключение на случаите по т. 1, която може да бъде източник на доходи, с изключение на вещите, които служат за обичайно потребление на лицето или семейството. Потвърдената по същество заповед от първоинстанционния съд, ако и да е издадена от компетентен орган, в изискуемата фирма и при спазване на административнопроизводствените правила, то при издаването й е нарушен материалния закон и е несъответна на целта на закона. В случая незаконосъобразно е отказано предоставяне на исканата целева помощ за отопление, поради неправилност на извода на административния орган, че жалбоподателят И. А. К. не отговаря на условието чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-5 от 16.05.2008 г. във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 4 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, който поставя изискването лицето да не притежава движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, която може да бъде източник на доходи. Административният орган, който носи доказателствената тежест, не е доказал, че от притежаваните от жалбоподателя идеални части от имоти в с. К., общ. К., се получава или обективно може да бъде получаван доход в размер, който да представлява пречка за отпускане на социална помощ. Наличието на недвижим имот в патримониума на лицето като факт не представлява самостоятелно основание, което изключва получаването на социална помощ, а следва да е налице обективна възможност за получаване на доходи от този имот и то в размер, който, заедно с останалите източници на доходи, които се вземат предвид при изчисляване на средномесечния доход на лицето за последните 6 месеца преди подаване на молбата-декларация за отпускане на целевата помощ за отопление, надвишава диференцирания минимален доход на това лице или семейство, определен съгласно чл. 9 от ППЗСП. Установените факти не обосновават безспорен извод, че обсъжданите идеални части от имоти могат да бъдат източник на доходи за жалбоподателя към периода, за който се претендира отпускане на помощ за отопление над декларираната сума, и съответно - посредством този доход заедно с останалите доходи жалбоподателят да може сам да посреща основните си жизнени потребности, в това число и за отопление за сезон 2015/2016 г. Административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 35 от АПК да изясни всички релевантни факти и обстоятелства по случая, преди да се произнесе с административен акт. В касационното производство е недопустимо да се правят нови фактически установявания съгласно правилото на чл. 220 от АПК. Изложеното обуславя извод за незаконосъобразност на отказа да бъде предоставена исканата целева помощ за отопление, по съображения, че жалбоподателят И. А. К. не отговаря на условието чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-5 от 16.05.2008 г. във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 4 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, който поставя изискването лицето да не притежава движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, която може да бъде източник на доходи. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП посочва случай, в който търсената целева помощ се отказва, но наличието на тази хипотеза е правен извод, изведен след анализ на фактите дали собствеността може да бъде източник на доходи. Едва след установяване на такива факти може да бъде изведен извод, че от притежаваните от търсещото помощта лице то би могло реално да реализира доходи, достатъчни само да си осигури отоплението. Тази преценка е в тежест на административния орган, който в мотивите на заповедта чрез посочването на факта на притежанието на имоти, а като правно основание на цитираната по-горе разпоредба, очевидно имплицитно е приел, че е достатъчно само установяването на факта на собственост, от което следва извода, че тя може да реализира доходи. Нормата на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП при тълкуване в смисъла, възприет от административния орган, не би имала нужда от уточнението "която може да носи доходи". Именно тази нейна част ангажира преценката при отпускане на целевата помощ, каквато преценка в случая не е направена от издателя на процесния административен акт. Неналично е и другото посочено основание за постановения от органа отказ. Никъде в приложимата за казуса нормативна уредба (противно на твърденията на органа) няма изискване за отпускане на целева помощ за отопление с природен газ, предпоставка да е съществуването на изградена инсталация за отопление с природен газ в жилището на търсещото помощта лице, или притежаването на уред за отопление с газ. Ако му се отпусне търсената помощ, жалбоподателят ще следва да газифицира обитаваното от него жилище или да се снабди с отоплителен уред, работещ с природен газ, защото ако отпуснатата помощ за отопление не се използва целево, тя може да бъде прекратена. Изложеното обуславя извод, че директорът на ДСП - Л. неправилно е приложил относимите към казуса норми на чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-5 от 2008 г. на МТСП и на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП. Като не е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол, директорът на РДСП - С.-град също е издал незаконосъобразен акт. В същия смисъл и между същите страни при сходна касателно откази за предоставяне на целева помощ за отопление за предходни сезони фактическа обстановка, е налична практика на друг съдебен състав от шесто отделение на Върховния административен съд, изразена в решение № 5448 от 13.05.2015 г. по административно дело № 14405/2014 г. и в решение № 8110 от 01.07.2016 г. по административно дело № 12636/2015 г. Водим от горното настоящият тричленен състав не споделя отразените в мотивите на проверяваното съдебно решение съображения относно материалната законосъобразност на процесната заповед на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Л. Като е отхвърлил жалбата на И. К. срещу тази заповед, Софийският градски административен съд е постановил подложеното на касация решение в нарушение на приложимия за казуса материален закон. С оглед на това, при наличие на касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК, неправилното съдебно решение трябва да се отмени, и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо отмененото първоинстанционно решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба се уважи, като се отмени и оспорената с нея заповед на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Л., а административната преписка се върне на постановилия я орган за ново произнасяне по молбата-декларация на К. от 30.10.2015 г. При новото произнасяне директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Л. следва да изпълни изискванията по чл. 35 от АПК, в който е предвидено, че индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени. При положение, че след като изпълни задълженията си, произтичащи от тази разпоредба, административният орган установи, че притежаваните от молителя конкретно индивидуализирани недвижими имоти или части от такива, може обективно да бъдат източник на доходи, следва надлежно да обоснове извода си в тази насока. При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на представлявалия жалбоподателя пред съда адвокат се явява основателна. В двете инстанции на съдебното производство И. А. К. е представляван пред съда от адвокат А. Н. Ж., като последният е оказал безплатна правна помощ на материално затруднено лице съгласно вписаното в договора за правна помощ и съдействие правно основание за безплатна помощ - чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. От пълномощника е направено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от АПК, което първоинстанционният съд не е уважил предвид изхода на спора пред него, защото е отхвърлил жалбата на К. срещу оспорената от лицето заповед на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Л. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, подателят на жалбата има право на разноски, като в тази разноски изрично са включени държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, и тези разноски се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Следователно, на това основание И. К. има право на разноски по делото, тъй като оспореният от него административен акт като краен резултат се отменя от касационния съд. К. не е направил реално разноски по делото, включително и за адвокат, тъй като макар да е бил представляван от такъв, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА му е оказана безплатна адвокатска помощ (съгласно вписаното в договорите за правна помощ и съдействие правно основание за безплатна помощ - договор № 642493 от 23.02.2016 г. и договор № 649146 от 11.07.2016 г. на Адвокатска колегия - С.). От пълномощника е направено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от АПК. В чл. 38, ал. 2 от ЗА е предвидено, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение; съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая налице са предпоставките по чл. 38, ал. 2 от ЗА и на адвоката, оказал безплатна правна помощ, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размера, определен в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Приложима за случая е разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид това, че спорът е без определен материален интерес и затова Дирекция "Социално подпомагане" - Л. следва да бъде осъдена да заплати на адвокат А. Ж. възнаграждение в размер на 500 лева. Въпреки позитивният характер на касационното решение за касатора и своевременно направеното от него искане за присъждане на деловодни разноски, доколкото такива не са извършени от него, то и репарирането им не му се следва. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,