Решение № 10327 от 8.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 938/2013 г.

Решение № 10327 от 8.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 938/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на председателя на Комисията за защита от дискриминация, гр. София, бул. "Драган Цанков" № 35, срещу решение № 5960 от 08.11.2012 г. и по частна жалба на Драгомир Атанасов Пеев, гр. Добрич, ж. к. "Строител", № 68, вх. "Б", ет. 3, ап. 5 срещу определение № 855 от 08.02.2013 г. на Административен съд, София град, постановени по административно дело № 7268/2012 г. С обжалваното решение № 5960 съдът обявил нищожността на писмо, изх. № 90-04-156 от 16.07.2012 г. на председателя на Комисията за защита от дискриминация, с което е отказано образуването на производство по подадена от Драгомир Атанасов Пеев жалба, преписката е върната на Комисията за защита от дискриминация за произнасяне по същество, Комисията за защита от дискриминация е осъдена да заплати 162, 50 лв. разноски, а с обжалваното определение № 855 съдът оставил без уважение искането на Пеев за присъждане на разноски в размер на 102, 80 лв. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че жалбата до Комисията за защита от дискриминация е оставена без разглеждане на основание чл. 31, ал. 4 АПК. Позоваването на чл. 31, ал. 1 АПК е единствено като проява на служебното начало и с цел да не се навреди на интереса на лицето, сезирало Комисията. Сочи, че съгласно чл. 21, т. 7 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) министърът на вътрешните работи ръководи управлението на човешките ресурси, а според чл. 182, ал. 3 ЗМВР недопускането до участие в конкурс може да се оспорва само по административен ред. Съдът неправилно приел, че оспореното писмо има белезите на индивидуален административен акт. Не отчел, че то е изцяло съобщително и от него не настъпват неблагоприятни последици за адресата. Счита, че обжалваното решение е противоречиво, тъй като приема, че жалбата е препратена на основание чл. 31, ал. 4 АПК, което не кореспондира с фактите, а и се обсъждат две хипотези на чл. 31, ал. 1 АПК, каквито не съществуват. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Жасмина Милушева. Ответникът по касационната жалба - Драгомир Атанасов Пеев, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно и обосновано. Касаторът не е съобразил какво е съдържанието на жалбата, с която е сезиран, поради което неправилно е препратил същата на министъра на вътрешните работи. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски ведно със законната лихва и с искане да бъдат преведени по представена банкова сметка. Ответникът се представлява от адв. Мариана Василева, Адвокатска колегия, гр. Добрич. Частният жалбоподател счита определението на съда, с което е отказано присъждането на разноски в размер на 102, 80 лв. представляващи транспортни разходи за незаконосъобразно. Съдът неправилно приел, че направените по делото транспортни разходи за лично присъствие на жалбоподателя и адвоката му в съдебното заседание на 08.10.2012 г. не му се дължат. Моли съда да отмени обжалваното определение и постанови друго, с което му присъди направените разноски. Ответникът по частната жалба - председателят на Комисията за защита от дискриминация, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и на частната жалба. Обжалваното решение е правилно и обосновано. Съдът правилно приел, че е налице нищожен акт, тъй като председателят на Комисията за защита от дискриминация няма правомощие да образува или не производство. Правилно счита, че съдът отказал транспортни разходи на жалбоподателят, тъй като те не са разноски по производството. Върховният административен съд счита касационната и частната жалби за допустими - подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 211 и 230 АПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. Разгледани по същество касационната жалба е неоснователна, а частната жалба - основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че Пеев сезирал Комисията за защита от дискриминация с две жалби, вх. № 44-00-2666 от 05.07.2013 г. и № 44-00-2717 от 09.07.2012 г., в които твърдял дискриминационно третиране на основата на признак "лично положение" при провеждане на конкурс за служител на Министерството на вътрешните работи. С писмо, изх. № 90-04-156 от 16.07.2012 г., председателят на Комисията за защита от дискриминация препратил жалбите по компетентност, на основание чл. 31, ал. 1 АПК, на министъра на вътрешните работи. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че жалбата е оставена без разглеждане на основание чл. 31, ал. 4 АПК като в писмото не е посочено коя от двете хипотези на чл. 31, ал. 1 АПК е налице. Приел, че председателят на Комисията се произнесъл еднолично, а преценката по чл. 50 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗД) принадлежи на Комисията. Приел с оглед на това, че е налице липса на компетентност. Въз основа на това направил извод за нищожност на оспореното писмо и обявил нищожността му. Съдът приел, с оглед на резултата от спора и въз основа на направено от Пеев искане, че следва да му бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 162, 50 лв. представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение. Пеев обжалвал решението в частта за разноските и на основание чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК съдът постановил определение № 855, с което отказал да присъди направените от Пеев разноски за транспорт, тъй като същите не се включвали в разходите, направени за извършването на определени процесуални действия. Изводът на съда досежно нищожността на оспореното писмо № 90-04.156 на председателя на Комисия е правилен. Изводът на съда досежно разноските е незаконосъобразен. По касационната жалба: Съдът правилно установил предмета на спора и релевантните за решаването му факти. От доказателствата по делото е безспорно, че двете жалби, с които Пеев сезирал Комисията за защита от дискриминация, са пряко и единствено адресирани до нея. В тях Пеев твърди неравно третиране и търси защита от единствения независим специализиран държавен орган за защита от дискриминация. С оглед на това съдът правилно приел, че писмото на председателя на Комисията фактически представлява (имплицитно съдържа) отказ на Комисията да разгледа отправено до нея искане за установяване на нарушение на принципа на равно третиране и предоставяне на защита срещу твърдяна дискриминация. Но председателят на Комисията не е компетентен да преценява самостоятелно подведомствеността на въпроса, с който Комисията е сезирана. От факта, че по силата на чл. 49 ЗЗД председателят на Комисията я представлява, организира и ръководи дейността й не следва компетентност, която да позволява преценка дали жалбата е от компетентността на Комисията или не. Следва изрично да се посочи, че разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗЗД оправомощава Комисията да приеме правилник за устройството и дейността си, а не правилник за функциите на Комисията (и съответно на председателя), както е посочено в чл. 1 от Правилника за устройството и дейността на Комисията и което е различно от функции на администрацията на Комисията, за което е налице делегация от чл. 46, ал. 2 ЗЗД. С оглед на това и приетите от Комисията Правила за производството не могат да създават правомощия на председателя или на самата Комисия, които не са визирани в закона. Правомощията на председателя на Комисията са тези, които е определил законодателят. Между тях няма правомощие еднолично да преценява допустимостта на жалбите, с които Комисията е сезирана. Що се отнася до нормата на чл. 70, ал. 1 ЗЗД, която за неуредените случаи препраща към Административнопроцесуалния кодекс, тя установява същото, че преценката за компетентността принадлежи само на органа, т. е. на Комисията - чл. 31, ал. 2 АПК сочи, че органът, започнал производството, когато установи, че следва да бъде сезиран друг орган, му изпраща преписката. Органът, а не председателят на колективния орган. Видно от изложеното оспореното писмо, както правилно приел и съда, е издадено от некомпетентен орган. Това прави акта нищожен. Този негов порок прави ненужно обсъждането и на материалната незаконосъобразност на акта. Съдът правилно обявил нищожността на писмото и върнал преписката на Комисията за произнасяне по допустимостта на жалбите на Пеев. Разбира се, ако Комисията установи, че жалбите са допустими ще следва да се произнесе по същество. Видно от изложеното релевираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Обжалваното решение е правилно и обосновано. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и с оглед на установената му правилност следва да бъде оставено в сила. По частната жалба: Спорът по частната жалба е включват ли се в разноските по чл. 143, ал. 1 АПК транспортните разходи на касатора, направени за личното му участие в откритото съдебно заседание. Съдебните разноски са разходи на страната, произтичащи от участието й в съдебното производство. Те могат да бъдат от различно естество. Законодателят не ги е изброил, а ги е обвързал с необходимостта от воденето на делото. Освен причинени от воденето на делото разноските трябва изрично и своевременно да бъдат поискани от съда, и второ, искането да бъде подкрепено с доказателства. Видно от доказателствата по делото частният жалбоподател преди приключване на устните състезания при първоинстанционното разглеждане на делото представил списък на доказателствата, както и надлежни доказателства за извършените от него транспортни разходи - билети за влак Добрич - София - Добрич в деня на съдебното заседание. С оглед на това разходите безспорно са разноски по производството и са надлежно доказани, поради което следва да бъдат присъдени (виж трайна практика на Върховния касационен съд ч. т. д. № 184/2011 г. и цитираната там практика). Видно от изложеното определение № 855 следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се осъди Комисията за защита от дискриминация, юридическото лице в чиято структура се намира органа, чийто акт е обявен за нищожен, да заплати на Пеев 102, 80 лв. разноски по делото. С оглед на изхода от делото, направено от ответника по касационната жалба искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Комисията за защита от дискриминация да заплати на Пеев направените по делото разноски в размер на 7, 50 лв. държавна такса, 102, 80 лв. транспортни разходи за отложеното съдебно заседание на 25.03.2013 г., за което не е своевременно уведомен, и 30, 00 лв. адвокатско възнаграждение, платено по договор за правна защита и съдействие № 074004 от 09.01.2013 г. На присъдените разноски лихви не се дължат, поради което искането на Пеев за присъждане на лихви не следва да се уважава. Съдът също така не превежда по банкови сметки дължимите суми за разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 ГПК Върховният административен съд