Решение № 9594 от 13.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4913/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция (ОД) на Министерство на вътрешните работи (МВР) Кърджали, подадена чрез пълномощник юриск. М. Петрова. Жалбата е срещу решение 595 от 07.03.2025г. по адм. д. 551/2024г. по описа на Административен съд - Кърджали. С него по жалба на Ф. Ф., гражданин на Република Турция, е отменена заповед 292з-3282/04.11.2024г. на директора на ОД на МВР - Кърджали, с която на Ф. Ф. е наложена принудителна административна мярка Връщане до страната на произход Република Турция . В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата. Ответникът Ф. Ф., не изразява становище по касационната жалба. Следва да бъде посочено, че при произнасянето си настоящият съдебен състав не взема предвид представено по делото становище от пълномощник на Ф. Ф. с доказателства за упълномощаване и разноски. Тези документи са изпратени след обявения час за съдебното заседание и не са подписани в квалифициран електронен подпис. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Счита, че са налице заявените касационните основания за отмяна. Предлага обжалваното решение да бъде отменено. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд - Кърджали е образувано по жалба на Ф. Ф., гражданин на Република Турция, срещу заповед 292з-3282/04.11.2024г. на директора на ОД на МВР Кърджали. С нея на основание чл.41, т.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на Ф. Ф. е наложена процесната принудителна административна мярка - Връщане до страната на произход Република Турция . С обжалваното решение е отменен обжалвания административен акт. За да постанови този резултат, съдът приел, че административният орган не е изследвал и не е отчел всички релевантни за случая факти и обстоятелства, а именно: периода на пребиваване на чужденеца в РБ; наличието на действителни семейни връзки; ангажираността на чуждия гражданин с отглеждането на детето и с подпомагане на семейството. Освен това съдът се е позовал на решение по дело С-112/2020г. на СЕС и приложимото европейско законодателство, и е приел, че не са отчетени висшият интерес на детето и правото на личен живот на жалбоподателя. Обжалваното решение е правилно, като изложените в него мотиви се споделят изцяло и от настоящия касационен съдебен състав. В случая безспорно са налице предпоставките по чл.41, т.1 от ЗЧРБ, според която връщане се налага, когато чужденецът не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред. Установява се, че касационният ответник Ф. Ф. действително не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред. Нещо повече установено е, че той е влязъл в България на 15.09.2024г. от Република Северна Македония не по законоустановения ред - през ГКПП, а през зелена граница, движейки се по труднопроходима местност. Независимо от това, разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ не е самоцелна, като тя допуска в някои случаи при преценка на посочени в нормата обстоятелства да не се налага принудителната административна мярка (ПАМ). В случая административният съд правилно е отчел периода на пребиваване на чужденеца в РБ; наличието на действителни семейни връзки; ангажираността на чуждия гражданин с отглеждането на детето и с подпомагане на семейството. От съществено значение са прокламираните в чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) - право на зачитане на личен и семеен живот, и чл.24 от Хартата на основните права на Европейския Съюз (ХОПЕС) зачитане на висшият интерес на детето. В случая се установява, че Ф. Ф. е женен за българска гражданка, двамата имат [възраст] дете, като семейството живее в България (гр.Кърджали) при родителите и бабата на жената, като никога не е живяло в Турция. Освен това за детето се грижи основно майка му и нейните родители. При тези факти правото на личен и семеен живот и особено висшият интерес на детето имат първостепенно значение. При тяхното отчитане те не налагат прилагането на ПАМ. Според посоченото в чл.8, т.2 от КЗПЧОС намесата на държавните власти в ползването на правото на личен и семеен живот е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Такива обстоятелства в случая не са посочени и отчетени при налагането на оспорената ПАМ, а същата е наложена само на основание чл.41, т.1 от ЗЧРБ за това, че Ф. Ф. не може да удостовери влизането си в страната по законоустановения ред. С още по-голям приоритет се ползва зачитането на висшият интерес на детето. Съгласно чл.24, т.2 от ХОПЕС при всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение. С случая детето никога не е живяло в Турция, като за него се грижат в България. Висшият интерес на детето изисква то да има двама родители и за него да се грижат в България. В този връзка правилно е отчетено от административния съд решение по дело С-112/2020г. на СЕС, според т.19 от което висшите интереси на детето следва да се отчитат дори когато адресат на решението за връщане не е ненавършило пълнолетие лице, а неговият баща, както е в случая. Доводите в касационната жалба, макар много подробни, в голямата си част не са част от мотивите на обжалвания административен акт, като някои от тях и не са свързани с основанието за наложения ПАМ, нито с обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Затова те не могат да бъдат обсъждани при това едва в касацоинното производство. По тези съображения и по мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящата касационна инстанция препраща на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК, Върховният административен съд , състав на четвърто отделение, намира, че решението на Административен съд - Кърджали е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд , състав на четвърто отделение,