Решение № 852 от 5.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11410/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби, насочени срещу решение 13676 от 02.08.2024 г., постановено по адм. дело 13054/2019 г. от Административен съд София град. Първата касационна жалба е от Д. К. З. от гр. София, подадена чрез упълномощения адвокат К. Георгиева. Втората касационна жалба е от К. Д. З. от гр. София и е подадена чрез упълномощения адвокат Д. Ганев. И с двете касационни жалби се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на ново решение по същество, с което да се отмени заповед ДС-20-00027 от 07.11.2019 г. на областния управител на област София. Претендират се разноски и от двамата касационни жалбоподатели. Ответникът - областният управител на област София изразява становище за неоснователност на касационната жалбата и правилност на обжалваното решение. Ответникът - министърът на външните работи, чрез главен юрисконсулт Канакиев, изразява становище за неоснователност на касационната жалбата и правилност на обжалваното решение. Претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност и на двете жалби. Счита, че изводите на първоинстанционния съд са правилни. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационните жалби като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са неоснователни. Производството пред Административен съд София град е било образувано по жалба на К. Д. З. и Д. К. З. заповед ДС-20-00027 от 07.11.2019 г. на областния управител на област София, с която на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС е наредено изземването от държанието на жалбоподателите на недвижим имот частна държавна собственост, управляван от министерство на външните работи /МВнР/, представляващ апартамент 4, находящ се в София, район Младост , [адрес], поради това, че лицата го държат без правно основание. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил, като неоснователна жалбата на К. Д. З. и Д. К. З. срещу оспорената заповед. За да постанови този резултат, е приел, че същата е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му с чл. 80, ал. 1 от ЗДС правомощия и в предписаната от закона форма. Според съда в хода на протеклото административно производство не са допуснати нарушения на процедурните правила от категорията на съществените - чл. 34, ал. 3 и чл. 35 от АПК, които да са накърнили правото на защита на оспорващите и да са ги препятствали да я упражнят в пълен обем. Мотивиран е извод, че заповед ДС-20-00027/07.11.2019 г. е издадена в съответствие с материалния закон. Налице са трите материалноправни предпоставки, обуславящи осъществяването на фактическия състав на чл. 80 от ЗДС. Недвижимият имот с идентификатор 68134.4091.169.12.4, предмет на изземване от жалбоподателите, безспорно съставлява частна държавна собственост, както и към датата на издаване на заповедта и към момента на приключване на устните състезания в процеса, този имот се държи без правно основание. Изрично съдът е приел, че оспорваната заповед не е издадена при несъобразяване с разпоредбата на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. При изследване на пропорционалността на мярката, съдът акцентирал на обстоятелството, че и двамата жалбоподатели са притежавали недвижими имоти на територията на страната, които са били отчуждени от тях през 2015 г. и 2007 г. Обжалваното решение е правилно. Неоснователни са оплакванията в касационните жалби за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Това е така, защото в мотивите на съдебния акт са обсъдени всички представени по делото доказателства, както и доводите на страните. Правнорелевантните факти са установени правилно и въз основа на подробен анализ на всички събрани по делото доказателства. Предмет на контрол от Административния съд София-град е била заповед ДС-20-00027 от 07.11.2019 г. на областния управител на област София, издадена на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Съгласно сочената разпоредба има три хипотези при които имот държавна собственост се изземва въз основа на заповед на областния управител, а именно: 1. ако се владее или държи без основание; 2. ако се ползва не по предназначение и 3. ако е отпаднала нуждата от него. В случая оспорената заповед е издадена при приложението на първата хипотеза. В това производство административният орган действа при условията на обвързана компетентност когато са налице изброените в хипотезата на посочената правна норма предпоставки, за последния възниква задължението да издаде заповед за изземване. По делото държавата се легитимира като собственик с Акт за частна държавна собственост 03518 от 11.12.2003 г., в който е отразено, че същия е предаден за управление на МВнР. Видно от доказателствата имотът, който е частна държавна собственост се владее или държи от двамата касатори без основание, тъй като съществуващите наемни правоотношения са прекратени след смъртта на Д. П. З. дядо на Д. К. З. и баща на К. Д. З.. Не се оспорва от двамата касатори, че наемното правоотношение е било сключено през 1991 г. с Д. П. З. и същият е починал на 12.06.2012 г. В тази връзка правилно Административен съд София град се е мотивирал, че жалбоподателите не могат да черпят противопоставими на ответника права от настанителната заповед на техния наследодател. Следва да се отбележи и, че към 1991 г. К. Д. З. е бил навършил пълнолетие и следователно е загубил качеството си член на семейството на Д. П. З.. Доводите на жалбоподателите, че държат процесното жилище на годно правно основание - закупуване на имота от техния наследодател не са доказани по делото. Покупко-продажбата на държавен имот е сложен фактически състав, който включва не само издаването на заповед за продажбата и сключване на договор за покупка. Наличието на плащане, за което се излагат съображения в касационните жалби, не е годно основание, което да приключва сложния фактически състав. Видно и от влязлото в сила решение по гражданско дело 10167/2020 г. на СГС е отхвърлен искът на К. Д. З. за признаване, че е собственик на процесния имот. К. Д. З. не е придобил собствеността върху имота нито по наследство, нито по давност. Изложеното налага извод, че след изтичане срокът на предизвестието, двамата касатори е следвало да освободят процесното жилище. На следващо място, неоснователно е възражението на касаторите, че първоинстанционното решението е постановено в нарушение на принципите по чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат картотекирани. От друга страна и във връзка с възражението за нарушение на чл. 8 на Европейската конвенция за защита на човека и основните свободи, следва да се отчете особеността, че закрилата, предоставена от тази разпоредба не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. По тези доводи и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, основателна се явява претенцията на ответника министъра на външните работи, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и същата следва да бъде уважена в размер на 150 лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,