Решение № 13104 от 4.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1588/2018 г.

Решение № 13104 от 4.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1588/2018 г., V о., докладчик председателят Галина Карагьозова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от "Сдружение за оптимизиране на правосъдието и администрацията" (СОПА), със седалище в град Варна, чрез представляващия сдружението председател Ю. Чолаков, първата насочена против решение № 5689 от 11.10.2017 г., постановено по адм. дело № 2395/2017 г. на Административен съд София – град (АССГ), Второ отделение, 29 състав, в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу мълчалив отказ по т. 1. 3 от заявление за достъп до обществена информация, подадена от сдружението до президента на Република България. Оплакванията в касационната жалба са за недопустимост и неправилност на решението на Административен съд - София-град, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Иска се обезсилването му или отмяната му като неправилно. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Втората касационна жалба е подадена срещу протоколно решение от 13.12.2017 г., с което е отхвърлено искането на сдружението, заявено с молба от 08.11.2017 г., за допълване на решение № 5689 от 11.10.2017 г., по адм. дело № 2395/2017 г. на Административен съд - София-град и произнасяне по оспорения мълчалив отказ по т. 1. 3 от заявлението. Иска се отмяна на допълнителното решение, поради необоснованост на изводите на съда, нарушение на материалния закон и постановяването му при допуснати съществени съдопроизводствени нарушения - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът – главният секретар на президента на Република България, чрез процесуалния си представител - юрисконсулт Пеева, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Не претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че оспореното решение следва да бъде оставено в сила като правилно. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че жалбите като подадени от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, против подлежащи на оспорване съдебни актове, които са неблагоприятни за касатора са процесуално допустими. Разгледани по същество са основателни. Предмет на контрол пред АССГ е решение № 02-03-78 от 17.02.2017 г., на главния секретар на президента на Република България, обективиращо изричен отказ по искането по т. 1. 1 и т. 1. 2 от заявлението на жалбоподателя, а именно да му бъде предоставена информация относно съдържанието на документите, известни като стенограми от консултациите при президента Р. Плевнелиев за съдбата на Корпоративна търговска банка и финансовото състояние на държавата, съответно от 29.06.2014 г. и 14.07.2014 г. В жалбата против цитирания административния акт се съдържа и искане за отмяна на формирания по т. 1. 3 от заявлението мълчалив отказ, тъй като в решението липсва произнасяне по същото, в което изрично е заявено, че ако исканата информация или част от нея е класифицирана или определена официално за правнозащитена тайна, следва да бъде отговорено дали това е сторено от администрацията на президента Плевнелиев или на президента Радев, както и данни за акта или актовете, с които тя е определена за такава - дата, длъжност и имена на лицата, които са се подписали. Първоинстанционният съд е отменил отказът по т. 1. 1 и т. 1. 2 от заявлението, обективиран в цитираното решение, като в тази част съдебното решение не е обжалвано и е влязло в сила. По отношение оспорения мълчалив отказ, с основното решение, в оспорената понастоящем част, съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на "Сдружение за оптимизиране на правосъдието и администрацията", против мълчаливия отказ по заявление вх. № 63-00-14/06.02.2017 г. по описа на Администрацията на президента на Република България, за предоставяне на достъп до информацията, описана в т. 1. 3 от заявлението. Съдът е изложил мотиви за неоснователност на жалбата в тази част, като е приел, че макар в издаденото от органа решение № 02-03-78 от 17.02.2017 г., обективиращо изричен отказ по искането по т. 1. 1 и т. 1. 2 от заявлението, да не е налице изрично произнасяне по т. 1. 3 относно исканата информация, отчасти същата е предоставена – а именно, в текста на решение № 02-03-78/17.02.2017 г. е посочено, че класифицираният документ е маркиран с гриф за сигурност с ниво на класификация "поверително" от 28.07.2014 г., съответно, заявителят с оглед посочената дата е бил информиран и за това, от администрацията на кой президент е сторено това. По отношение на длъжността и имената на лицата, които са се подписали, АССГ е приел, че тази информация не отговаря на определението на чл. 2, ал. 1 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), не е обществена и предоставянето й не е дължимо. При този резултат, жалбоподателят с молба от 08.11.2017 г., е поискал допълване на решението, като съдът се произнесе по оспорването на мълчаливия отказ, както и постанови изменение на решението, в частта за разноските, определени в хипотеза на частично уважаване на жалбата. С обжалваното протоколно решение от 13.12.2017 г., съдът е отхвърлил искането, като е посочил, че няма основание за допълване на основното решение, в което е налице произнасяне по цялото оспорване в жалбата, като е постановен изричен диспозитив за отхвърлянето й, в частта против мълчаливия отказ по т. 1. 3 от заявлението. Несъгласието с изразените доводи в мотивите на съда не е основание за постановяване на допълнително решение. Съдебното решение, допълването на което е отказано с допълнителното протоколно решение, в оспорената част, е валидно и допустимо, но неправилно. Неоснователно е касационното оплакване за недопустимост на обжалваното съдебно решение. Административният съд се е произнесъл по оспорване, което е подадено в срок от адресат на обжалваем административен акт. Жалбата съдържа всички реквизити по чл. 150 от АПК и правилно е приета за редовна и допустима. Първоинстанционният съд обаче, при правилно установена фактическа обстановка, е изградил незаконосъобразни правни изводи. По несъмнен и безспорен начин по делото е установено, че е налице мълчалив отказ за предоставяне на достъп до информация по т. 1. 3 от заявление вх. № 63-00-14/06.02.2017 г. на "Сдружение за оптимизиране на правосъдието и администрацията". След като задълженият субект е сезиран със заявление по чл. 24 от ЗДОИ, то същият е длъжен да постанови решение в срока по чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ. Разпоредбата на чл. 38 от ЗДОИ императивно определя изискуемото съдържание на решението за отказ. Според правилото на чл. 38 от ЗДОИ задълженият субект е длъжен изрично да се произнесе в законоустановения срок по подаденото пред него заявление за достъп до обществена информация, с акт, в който, при хипотезата на отказ, мотивирано да посочи кои са фактическите и правни основания, поради които не е възможно предоставяне на достъп до търсената информация. Следователно и в случаите, когато задълженият субект прецени, че търсената информация не може да бъде получена на основание ЗДОИ, за него съществува задължение да издаде решение, с което да се произнесе по направеното искане. Непроизнасянето по т. 1. 3 от заявлението, представляващо оспореният пред съда мълчалив отказ е в нарушение на ЗДОИ и подлежи на отмяна. В този смисъл е и трайната практика на Върховния административен съд. Ето защо изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на жалбата по отношение оспорения мълчалив отказ е неправилен. В случая дори и да се приеме частично предоставяне на исканата информация, съдът не е отчел дължимостта на същата в пълния поискан обем, или излагане на мотиви от задължения субект защо същата не може да бъде предоставена изцяло или частично, съответно извършване на преценка от органа и мотивиране на преценка налице ли е надделяващ обществен интерес по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗДОИ. Не могат да бъдат споделени и изводите на съда, че информацията относно имената и длъжността на лицата, които са подписали акта/актовете, с които информацията е определена за класифицирана или за правно защитена тайна, не отговаря на определението на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, не е обществена информация и предоставянето й не е дължимо. Информацията за длъжността и личното и фамилно име на лицата, издатели на публични актове, издадени в кръга на служебните им задължения и възложена компетентност, датата на издаване на акта, които най-често са и сред изискуемите реквизити на актовете, като част от съдържанието им, несъмнено има характер на обществена информация по смисъла на чл. 2, ал. 1, от ЗДОИ, по вида си официална обществена информация, съгласно чл. 10 от ЗДОИ. Изводът, че тази информация не е обществена, съответно не е дължима е изграден в противоречие с нормите на ЗДОИ и е материално незаконосъобразен, съответно решението подлежи на отмяна в оспорената част като неправилно. Основателни са и оплакванията на касационния жалбоподател, че преди да пристъпи към постановяване на обжалваното допълнително решение, съдът в проведеното открито съдебно заседание на 13.12.2017 г. след даване ход на делото, е следвало да даде и ход по същество. Вместо това, съдът е пристъпил към постановяване на обжалваното допълнително решение. Лишавайки страните от възможността да изразят становищата си, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като е нарушено правото им на защита. Доколкото, с допълнителното решение е отказано допълване на основното, като краен резултат, с отмяната на основното решение, в оспорената част, ще се постигне правния ефект на касационната жалба и по отношение допълнителното решение, без да е налице необходимост от връщане на делото за ново произнасяне, независимо, че е допуснато съществено процесуално нарушение. С оглед изхода от спора, е основателно своевременно направеното от касатора искане за присъждане на разноски в пълния им дължим размер, както за първата инстанция, така и за касационното производство. На основание чл. 143, ал. 1 от АПК следва да се осъди ответника да заплати направените по делото разноски. Същите възлизат на 5 лв., заплатена държавна такса за първоинстанционното производство (с решението на АССГ са присъдени само 5 лева, с оглед изхода на спора, т. е. дължат се още 5 лева), 5 лева за внесена държавна такса за касационното производство и 380, 00 лв. адвокатско възнаграждение, действително заплатено за един адвокат, видно от представения договор за правна помощ от 08.11.2017 г. или общо 390 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,