Решение № 11717 от 19.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7683/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Министъра на културата против решение 17273 от 21.5.2025 г. по адм. дело 3416/2025 г. на Административен съд София град, с което е отменена заповед РД14-205/10.03.2025 г. на Министъра на културата, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл във вр. с чл. 108 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на Т. А. К. за заеманата от него длъжност главен секретар . Касаторът поддържа, че съдебният акт е неправилен. Твърди липса на дигитална компетентност от страна на служителя, неспособност да се справя с деловодния софтуер, каквито изисквания били въведени както с длъжностната характеристика за длъжността заемана от К., така и с Наредбата за условията и реда за оценяване изпълнението на служителите в държавната администрация /Наредбата/. Моли решението да бъде отменено, жалбата да бъде отхвърлена и да бъдат присъдени разноски. Ответникът Т. А. К. оспорва касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. Т. К. е заемал по служебно правоотношение по смисъла на ЗДСл длъжността главен секретар на Министерството на културата. Първоначално по силата на Заповед РД14-1469 от 17.10.2022г. е изпълнявал длъжност главен секретар по съвместителство с длъжността Ръководител на Инспекторат , а впоследствие след проведена процедура за повишаване в длъжност е назначен на длъжността главен секретар със заповед РД14-44/20.01.2023г. С отменената от АССГ заповед на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 108 от ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение на длъжност главен секретар. Правилно е прието, че независимо, че формално отговаря на изискванията за форма по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, оспорената заповед всъщност не съдържа факти, обуславящи обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Изложените в заповедта обстоятелства за липса на дигитална компетентност, за несправяне с деловодния софтуер, които не позволявали на ответника в настоящото производство да изпълнява служебните си задължения, могат да бъдат съобразени при атестирането на служителя, но не разкриват факти, водещи до обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Налице е противоречие между фактическото и правно основание за издаване на административния акт и при тази колизия оспорената заповед е издадена без мотиви, които да обосноват прекратяването на служебното правоотношение на посоченото в заповедта правно основание. В случая материалноправните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл не са осъществени. Цитираният текст предоставя право на органа по назначаваното да прекрати без предизвестие служебното правоотношение, когато е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите на чл. 103, ал. 1, т. 3 от закона, визиращ хипотези на трайна нетрудоспособност. Разпоредбата, на която се позовава органът по назначаването, изисква съгласно константната съдебна практика /както правилно е отбелязано и в касационната жалба/, да са изпълнени три кумулативни условия: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая посочените от органа по назначаване фактически основания за издаване на заповедта не обосновават извод за наличие на обективна невъзможност служителя да изпълнява задълженията си, поради нова фактическа обстановка, независеща от волята на двете страни в правоотношението. Изложените в заповедта съображения за липса на дигитална компетентност и за несправяне с деловодния софтуер не сочат такива факти, а са предпоставка /ако са налице/ за евентуално дирене на дисциплинарна отговорност заради допуснати нарушения по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗДСл и слаба оценка при атестиране. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че оценката на служителя за последния атестационен период 2024г. е изключително изпълнение , която оценка е определена на 10.1.2025г. само два месеца преди процесната заповед и е в пълно противоречие с изложеното в заповедта. Както бе посочено тези обстоятелства на които се позовава органът по назначението не корелират с посоченото в административния акт правно основание. Нещо повече следва да се отбележи, че не е налице първата от посочените по-горе предпоставки за да е налице хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, а именно да е създадена нова фактическа обстановка . Новата фактическа обстановка следва да е създадена след възникването на служебното правоотношение и преди неговото прекратяване. В случая г-н К. е назначен като титуляр на длъжността главен секретар на 20.1.2023г. Нормата на чл. 15, ал. 2 от Наредбата на която се позовава касационният жалбоподател и изискваща служителите в държавната администрация, с изключение на заемащите технически длъжности, да притежават дигитална компетентност и да прилагат в работата си компютърни умения съгласно приложение 1а, става част от позитивното право с изменението на Наредбата, обнародвано в ДВ, бр. 97 от 2019 г., в сила от 10.12.2019 г. повече от три години преди възникване на служебното правоотношение. Както самият касатор твърди в касационната жалба, във връзка с това изменение са били изготвени нови длъжностни характеристики. Такава характеристика е подписана от служителя към момента на назначаването му. С други думи след възникване на служебното правоотношение не е създадена нова фактическа обстановка , която да обоснове приложението на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Изискванията, на които се позовава органът по назначението, са съществували преди г-н К. да заеме длъжността главен секретар. Като е отменил обжалваната пред него заповед, Административен съд София град е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което не следва да бъде касирано. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,