Решение № 2518 от 18.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8716/2019 г.

Решение № 2518 от 18.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8716/2019 г., V о., докладчик съдията Донка Чакърова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) срещу решение № 3791/5.06.2019 г., постановено по адм. д. № 11675/2018 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ). В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост и неправилност на решението, като постановено по недопустима жалба и в противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска отмяна обжалваното съдебно решение и отхвърляне на жалбата на В. Белберов. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба. Претендира разноски. Ответникът В. Белберов. Оспорва касационната жалба по подробни съображения, изложени в писмен отговор. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за частична основателност на касационните жалби. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното съдебно решение № 3791/5.06.2019 г., постановено по адм. д. № 11675/2018 г. по описа на АССГ е прогласена за нищожна Заповед № Л-1997/2/26.04.2018 г. на главния директор на ГДИНН и са присъдени разноски. Административният съд е приел за процесуално допустимо оспорването на В. Белберов с искане за нищожност на заповедта, с която е преместен да изпълнява служебните си задължения на социален затворнически работник от Затвора София в Затворническо общежитие Кремиковци като се е позовал на Тълкувателно решение № 2/2014 г. на Върховния административен съд. Решаващият съд е приел за установено, че В. Белберов като инспектор IV степен "Социална дейност и възпитателна работа" е държавен служител по чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), но преместването му на друга длъжност е допустимо да бъде извършено само за срок от 45 дни на основание чл. 83 от Закона за държавния служител (ЗДСл), поради което надвишаването на максимално допустимия срок представлява проява на административен произвол и основание за прогласяване на нейната нищожност. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо, но неправилно. Съдебното решение е постановено от компетентен съд по допустимо оспорване. Законосъобразно и обосновано АССГ е приел за разглеждане оспорването на В. Белберов против акт, който пряко засяга негови права. Доводите на касационния жалбоподател относно характера на акта не са съобразени със задължителното Тълкувателно решение № 2/2014 г. на Върховния административен съд, на което се е позовала и първата инстанция. В съответствие с това тълкувателно решение АССГ е допуснал до разглеждане оспорването, но поради подаването му след изтичане на срока за обжалване правилно е разгледал само искането за нищожност на заповедта. Определение № 2778/9.04.2019 г., постановено по адм. д. № 11675/2019 г. по описа на АССГ, с което е оставено без разглеждане оспорването на В. Белберов на законосъобразността на Заповед № Л-1997/2/26.04.2018 г. на главния директор на ГДИНН е влязло в сила, поради което законосъобразно решаващият съд е ограничил съдебния контрол само относно действителността на оспорения акт. По идентични причини извън предмета на касационен контрол са доводите в отговора на касационната жалба относно достъпа до кадровото досие на В. Белберов. Оспорената пред АССГ заповед е издадена на основание чл. 13, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС, в който се съдържа общото правомощие на главния директор на ГДИН да ръководи, координира, контролира и отговаря за цялостната дейност на главната дирекция и териториалните й служби, но по своето съдържание с нея е упражнено правомощието по чл. 165 от ЗМВР за преназначаване на държавни служители, доколкото правилно първоинстанционният съд е приел за установено, че В. Белберов е служител по чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС за държавните служители в ГДИНН, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение задържане под стража се прилагат разпоредбите относно държавната служба в Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), доколкото в този закон не е предвидено друго. В противоречие с фактическите установявания относно статута на служителя, административният съд се е позовал на чл. 83 от ЗДСл, за да обоснове нищожност на оспорената пред него заповед, с което е допуснал нарушение на материалния закон. Действително и съобразно приложимата правна норма чл. 165 от ЗМВР временното преназначаване на държавните служители, каквото по своята характеристика представлява разпореждането В. Белберов да изпълнява служебните си задължения на друго работно място, също е ограничено със срок и определи предпоставки. В атакуваната пред АССГ заповед е посочено, че преместването е във връзка с оптимизиране на социално-възпитателната дейност и до отпадане на необходимостта, което обуславя изследване на предпоставките на чл. 165, ал. 2 ЗМВР, респективно в сроковете по чл. 165, ал. 3 и ал. 4 от ЗМВР т. е. първоначално до една година. С оглед ограничения предмет на съдебен контрол (само относно действителността на акта) наличието на предпоставката служебна необходимост не подлежи на изследване, доколкото недоказването й би довела до незаконосъобразност, но не и до нищожност на заповедта, която съдържа формално позоваване на допустимо фактическо основание. Жалбата срещу заповедта за "преместване" е подадена преди изтичане на максималния едногодишен срок за временно преназначаване поради служебна необходимост, а този срок на основание чл. 165, ал. 3 и 4 от ЗМВР подлежи и на продължаване, поради което мотивите на АССГ за правна нетърпимост към продължило след максимално позволения срок преместване също се явяват незаконосъобразни. По изложените съображения и като взе предвид, че Заповед № Л-1997/2/26.04.2018 г. на главния директор на ГДИНН е издадена от компетентен орган, не е налице спор, че е подписана от лицето, посочено за неин автор и е в предвидената от закона писмена форма, съдържа минимално изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК, касационната инстанция намира, че тя е действителен акт. Като е достигнал до противоположен правен извод и е прогласил нищожността на Заповед № Л-1997/2/26.04.2018 г. на главния директор на ГДИНН административният съд е постановил незаконосъобразно и необосновано съдебно решение, което на основание чл. 221, ал. 2 от АПК трябва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлено оспорването на В. Белберов. С оглед този изход на спора на отмяна подлежи цялото съдебно решение, включително и относно определените с него разноски, присъдени без основание, поради, което не следва да бъдат обсъждани доводите на страните относно техния размер. По водене на делото касационният жалбоподател не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане в полза на ГДИН трябва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение