Решение № 4555 от 10.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14057/2017 г.

Решение № 4555 от 10.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14057/2017 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Р. Б. (ЗЧРБ). Образувано е по жалба на Д. Г. К. гражданин на Беларус, подадена чрез пълномощник, против заповед № З-238 - 3 от 29.05.2008 г. на Председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", с която на основание чл. 42, и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в РБ (ЗЧРБ) и на основание мотивите, изложени в предложение № КВ401024-001-08/4-115 от 28.07.2008 г. на Директор на дирекция в ДАНС - С., на жалбоподателя са наложени три принудителни административни мерки: "експулсиране", "отнемане правото на пребиваване" и "забрана за влизане в България за срок от 10 години". Процесуалният представител на Държавна агенция "Национална сигурност" оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура е изразил становище за основателност на жалбата. След като прецени събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд приема за установено следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С решение № 14803/05.12.2017 г., постановено по адм. дело № 8743/2017 г., по описа на Върховния административен съд, на основание чл. 239, т. 6 АПК е отменено влязлото в сила решение № 4/08.01.2009 г., постановено по адм. дело № С - 118/2008 г., по описа на Върховния административен съд, с което жалбата на Д. Г. К. против заповед № З-238 - 3 от 29.05.2008 г. на Председателя на Държавна агенция "Национална сигурност" е отхвърлена като неоснователна, и делото е върнато за ново разглеждане от друг тричленен състав на Върховния административен съд от началото на съдебното производство. По делото е приложено копие в превод на решение на Европейския съд по правата на човека от 01.06.2017 г. по делото Д. К. срещу България. С цитираното решение е установено нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 8 от Европейската конвенция по отношение на К. при предходното разглеждане на жалбата му от ВАС. От мотивите и диспозитива на решението на ЕСПЧ е видно, че Европейският съд е приел, че по отношение на касатора в настоящото производство е допуснато нарушение на чл. 8 и чл. 13 КПЧОС в производството по обжалване на наложените му ПАМ. Влязлото в законна сила решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на Конвенцията, е задължително за съдилищата, което предопределя и крайния правен резултат на спора. Независимо от това съдът счита за необходимо за изтъкне следното: Член 1 ЕКПЧ задължава държавите - страни по нея, да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I, но не гарантира безусловно правото на пребиваване на чужденците на територията на присъединилата се към нея страна. Всяка от тях има право да контролира влизането, пребиваването и експулсирането им. Но това право не е неограничено. ЕСПЧ има задължението да следи дали определени права, предвидени в Конвенцията, не са нарушени. Този контрол засяга както целта на оспорваната мярка, така и нуждата от нея и "обхваща не само основното законодателство на страната, но и решенията по прилагането му, дори когато са постановени от независим съд". От изключителна важност е съдебната практика, т. к. решенията на ЕСПЧ служат не само за решаване на отнесени пред него спорове, но и по-общо "... за изясняване, гарантиране и развитие на правилата, въведени с Конвенцията, като така се допринася за спазване на ангажиментите на договарящите държави". Следва да се отбележи, че в практиката на съда по отношение на основните права и свободи основно място заема доктрината "за принципа на пропорционалността и за свободата на преценка, прилагани, когато поставеният въпрос по Конвенцията изисква съпоставяне на интересите на гражданин спрямо засегнатия обществен интерес или интересите на други физически лица" (Виж: решение № 4 от 23.02.2001 г. на КС на РБ по к.д. № 15/2000 г.). Поначало съдебният контрол върху акта за налагане на ПАМ включва проверка за съответствието му с един от основните принципи на административното право, а именно - принципа на съразмерност при упражняване на правомощията на административните органи. При формалното наличие на законовите предпоставки за издаване на акт със съдържание като това на процесната заповед, прилагането на принципа на съразмерност изисква изследване на въпроса дали с акта и неговото изпълнение се засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, дали тази цел може да се осъществи единствено чрез прилагането на мярката, както и дали целеният от мярката ефект би могъл да се постигне с други по-благоприятни за лицето правни средства. Релевантни за проверката на законосъобразността на заповедта от гледна точка на пропорционалността се явяват тези обстоятелства, чието установяване и съобразяване е от значение за случая, т. к. административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. От данните по преписката е видно, че при постановяване на оспорения акт липсва обосновка на индивидуализиращите обстоятелства и на съразмерността на наложените ограничения. Извършването на такава преценка е задължително, наред с установяването на предпоставките за налагане на ПАМ, т. к същите следва да са съобразени с личното положение на лицето и да отговарят на принципа за пропорционалност и ефективност на мярката. При всички случаи след като засягат едностранно, принудително и неблагоприятно правната сфера на адресата, налаганите мерки трябва да са пропорционални, в съответствие с основните права на лицето, което задължава компетентния орган при налагането им да съобрази множество фактори, извън данните за противоправно поведение на чужденеца, което в случая не е сторено. Налагането на мерките без отчитане на обстоятелствата, свързани с личното и семейно положение на касатора, не дава възможност съдът да прецени съобразени ли са те и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е в едно демократично общество, т. е. съдът не може да извърши проверка намерен ли е с наложените ПАМ справедливият баланс между обществения интерес и правата на касатора, а това е условие за законосъобразност на административния акт. Липсата на обсъждане на релевантните за налагането им факти от страна на административния орган, прави съдебния контрол неефективен и с оглед на това води до нарушение на чл. 13 от Конвенцията - право на ефективни правни средства за защита. В случая е допуснато и нарушение на разпоредбата на чл. 8 КЗПЧОС, гарантираща правото на зачитане на личния и семеен живот. Конвенцията е в сила за България от 07.09.1992 г., поради което и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията има предимство пред норми на вътрешното право, които й противоречат. В заповедта за налагане на мерките не е отчетено, че правото на личен и семеен живот на чуждия гражданин би могло да се засегне несъразмерно. Подобен формален подход при упражняването на правомощията на административния орган би имал за резултат несправедливо и несъразмерно прилагане на административна принуда, която по последиците си се доближава до санкция. Правото на зачитане на личния и семейния живот е основно човешко право и съгласно чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Административният орган е бил длъжен при издаването на заповедта да прецени налице ли е основание от изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС, което да позволява ограничаването на правата на чуждия гражданин в степента, в която те се засягат от административния акт. Като не е изследвал този въпрос административният орган е постановил незаконосъобразен административен акт. По изложените съображения оспореният административен акт - заповед № З-238 - 3 от 29.05.2008 г. на Председателя на Д. А. за "Национална сигурност, с която на основание чл. 42, и чл. 44 от Закона за чужденците в РБ (ЗЧРБ) на жалбоподателя са наложени три принудителни административни мерки: "експулсиране", "отнемане правото на пребиваване" и "забрана за влизане в България за срок от 10 години", се явява незаконосъобразен, с оглед на което следва да бъде отменен. Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,