Решение № 12153 от 27.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3108/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на Инджи-95 ЕООД, ЕИК 201978099 със седалище и адрес на управление: гр. София, [жк], [адрес] (съдебен адрес: гр. София, ул. Позитано 24, ет. 1, ап. 1) чрез адв. Черногорски против Решение 7677/07.12.2023 г. на Административен съд София град (АССГ) по адм. д. 5712/2022 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт Р-22220621004406-091-001/22.02.2022 г., издаден от органи по приходите, държавни служители в ТД на НАП Велико Търново, потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) София с Решение 680/04.05.2022 г. С твърдения за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касаторът претендира отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на разноски, посочени в списъка по чл. 80 ГПК. В открито съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. Черногорски. Страната възразява срещу искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като счита същите за недоказани и поради това - недължими. Ответникът директорът на Дирекция ОДОП - София - оспорва касационната жалба като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Теофанова. Иска да бъде оставено в сила решението на АССГ и да му се присъдят разноски, посочени в списъка на разноските по чл. 80 ГПК, а именно юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 267 лв. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на жалбата. Върховният административен съд (ВАС) в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. С оспорения пред АССГ РА Р-22220621004406-091-001/22.02.2022 г. са установени на Инджи-95 ЕООД задължения за: 1) ДДС в размер на 14 839.67 лв. и лихви в размер на 7 175.52 лв. в резултат на непризнато право на данъчен кредит на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС по фактури от трима доставчици в различни данъчни периоди (д. п.) от м. ноември 2016 г. до м. декември 2018 г.; 2.) корпоративен данък в общ размер 7 419.85 лв. и лихви 3 277.43 лв. за д. п. 2016 г., 2017 г. и 2018 г. на основание чл. 26, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 16, ал. 1 ЗКПО. Според мотивите на РА процесните фактури не документират реално извършени облагаеми доставки. Изводът е формиран след анализ на установените факти и обстоятелства при насрещните проверки на доставчиците, присъединените писмени доказателства от извършените проверки за установяване на факти и обстоятелства (ПУФО), данни от извършените на двама от доставчиците ревизии. Разходите по тези фактури не са признати за данъчни цели с оглед липсата на доказателства за реалността на доставките. Решаващият орган потвърждава РА в частта му на отказания данъчен кредит с мотиви за липса на доставка, като допълва, че стопанските операции не са описани по достатъчно ясен начин. Тази неяснота относно предмета на доставките на услуги не се преодолява и от договорите и приемо предавателните протоколи. Относно доставките на строителни материали посочва, че от страна на доставчиците не са предоставени данни за счетоводно завеждане и изписване, за транспорт и място на съхранение на стоките, въпреки че между фактурите за придобиването им и процесните фактури е изтекъл значителен период от време. Съгласно чл. 97, ал. 1, изр. 2 АПК, приложим с оглед § 2 ДР ДОПК, когато горестоящият орган отхвърли жалбата, мотивите за това решение са смятат за част от мотивите на административния акт. АССГ приема, че РА е издаден от компетентни органи по приходите в предвидената от закона форма след надлежно възложена от компетентен орган ревизия. Този негов извод е в съответствие с Тълкувателно решение 3/26.06.2025 г. по тълкувателно дело 2/2024 г. на ОСС от I и II колегии на ВАС. Съдът обосновава изводи за това, че данъчните задължения са установени с РА в съответствие с приложимите материалноправни норми. Потвърждава като правилен извода на решаващия орган за това, че фактурите за доставки на услуги не отговарят на изискванията на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС. Позовавайки се на приетата по делото съдебно счетоводна експертиза (ССЕ), съдът приема, че е невъзможно да се установи дали стоките и услугите са свързани с икономическата дейност на жалбоподателя и са използвани за неговите следващи ооблагаеми доставки. Той потвърждава РА и в частта му, установяваща задължения по ЗКПО, с мотива, че фактурите не отразяват вярно посочените в тях стопански операции с оглед констатациите във връзка с облагането по ЗДДС. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че издадените ревизионни актове на двама от доставчиците с начислен ДДС по процесните доставки обосновават извод за двукратно събран ДДС от тях и от получателя. Според чл. 85 ЗДДС, транспониращ чл. 203 от Директива 2006/112, данъкът е изискуем от всяко лице, което го посочи във фактура. Независимо, че в съставен на издателя на фактурата РА не е извършена корекция на начисления ДДС, на получателя може да се откаже правото на приспадане на същия с мотиви за липса на облагаема доставка (виж в същия смисъл Решения на СЕС от 31 януари 2013 г. по дело С-643/11, ЛВК 56 ЕООД, т. 50 и по дело С-642/11, Строй транс ЕООД, т. 44). Първият спорен между страните по делото въпрос е свързан с изпълнението на формалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на данъчен кредит. Такава формална предпоставка според чл. 71, т. 1 ЗДДС, транспониращ чл. 178, б. а) от Директива 2006/112, е наличието на фактура със съдържанието по чл. 114 ЗДДС (чл. 226 от тази директива). Що се отнася до материалноправните предпоставки за възникване на това право от чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС (чл. 168, буква а) от Директивата ДДС) следва, че стоките или услугите трябва впоследствие да се използват от данъчнозадълженото лице за нуждите на облагаемите сделки, които самото то е сключило, и да са му били доставени от друго данъчнозадължено лице (т. 40 и т. 41 от Решение на СЕС от 15 септември 2016 г. по дело С-516/14, Barlis 06 и цитираната там практика).