Решение № 56 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5998/2007 г.

Решение № 56 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5998/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Жанета Найденова Производството е по чл. 218а, б. "б" ГПК. Софийският градски съд с решението си от 30.12.2005 г. по гр.д. № 5275/94 г. осъдил "ГМ"Е. гр. С. да заплати на Б. Р. С. сумата 8 000 лева представляваща обезщетение за претърпяни от професионално заболяване неимуществени вреди заедно със законната лихва считано от 4.11.2004 до окончателното й изплащане, както и сумата 3 512.34 лева-общо-представляваща обезщетение за претърпяни от професионалното заболяване имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 4.11.1992 г. респ. от 8.07.1993 г. до окончателното им изплащане. По жалби и на двете страни Софийският апелативен съд с решението си от 19.02.2007 г. по гр.д. № 429/2006 г. отменил решението на Софийския градски съд в частта в която искът, предявен от Б. Р. С. срещу "ГМ" Е. гр. С. е бил уважен за сумата над 5 000 лева до 8 000 лева, представляваща обезщетение за претърпяни неимуществени вреди и в тази част постановил ново решение, с което отхвърлил искът за разликата над 5000 лева до 8 000 лева. Отменил решението в частта в която исковете й за претърпяни имуществени вреди са били отхвърлени от 13.30 лева до 410.15 лева и в тази част също постановил ново решение с допълнително уважаване на иска с още 396.85 лева или общо присъдени 410 лева представляващи направени разходи за лекарства за времето от 1.01.1996 г. до 31.12.1998 г. В останалата част оставил в сила първоинстанционното решение. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена само от "Г" Е. гр. С. в уважената част на иска за претърпяни неимуществени вреди и в частта за началния момент на присъдените лихви с възражението, че вземането за тях се погасява съгласно чл. 111 ал. 1 б. "б" ЗЗД по давност. Поддържа се, че в тази част решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и е необосновано-отменителни основания по чл. 218б ал. 1 б. "н" ГПК. Ищцата-ответник по касационната жалба Б. Р. С. е на становище, видно от приложеното възражение приложено към делото от 27.04.2007 г., че касационната жалба следва да се остави без уважение и че не била виновна, че делото се гледало повече от 13 години/. В същото време след приключване на съдебното заседание е представила няколко молби за отлагане на делото и в т.ч. с прилагане на решение на ТЕЛК и на медицинско направление с нечетлива диагноза на лекар, които съображения настоящия състав на ВКС., не уважи./ Върховният касационен съд след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, прие следното: При определяне размера на следващите се обезщетения без значение е размерът на лихвите, които се натрупват в резултат на продължителния период от време при разглеждането на делото. Законодателят е предвидил че когато не е изпълнено парично задължение,"длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата"-чл. 86 ал. 1 ЗЗД. А в случая съгласно чл. 200 КТ се дължи обезщетение за претърпените болка и страдания от страна на увредения от професионалното заболяване, работник. Софийският апелативен съд правилно е приел, че продължителната работа на ищцата като лаборант, технолог и началник смяна на цех за производство на течна глюкоза в "Г" Е. гр. С. и продължилия повече от 30 години контакт със серни газове, е довел до професионалното белодробно заболяване "хроничен токсоиритативен бронхит.токсоиритативна пневмосклероза". Заболяването е било свързано със затруднено дишане, дразнеща кашлица, лесна уморяемост и като обезщетение за тях, решаващият съд правилно е определил обезщетение в размер на 5 000 лева. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че ищцата е запазила своята трудоспособност, макар и намалена, че заболяването не е довело до тежки нарушения на дихателната функция и че степента на страданията не е от най-високите. В този смисъл е приел, че обезщетението за претърпяни неимуществени вреди следва да се намали от 8 000 лева на 5 000 лева. Размерът е съобразен с конкретния случай и с общоприетите критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. За това решението в тази част следва да остане в сила. Размерът на присъденото обезщетение за претърпяни имуществени вреди е съобразен с изчисленията на вещите лица и в този аспект е правилно определен. Но както се посочи, в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Що се касае до възражението за погасяване по давност на вземането за лихви,Върховният касационен съд приема, че то е несъстоятелно, защото вземането и за лихви не е било погасено по давност. То е направено и пред Софийския апелативен съд и е било допустимо, защото пред тази инстанция е имало възможност да бъдат използвани от страните нови защитни средства, представляващи фактически твърдения свързани с изгодни за тях правни последици. Както е пояснено в Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК по отношение на ищеца важи ограничението, твърдените нови факти да не изменят основанието на иска му, което не е допустимо пред въззивната инстанция с оглед чл. 116, ал. 1, изр. 1 ГПК. Използването на защитни средства от ответника като възражения срещу предявения иск е наложително, тъй като те се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право, е деня на приключване на устните състезания. Поради това, ответникът следва да изчерпи всички свои възражения, които може да направи срещу предявения иск до този момент. Устни състезания се провеждат и пред въззивната инстанция като съд по същество, и поради това за пръв път пред нея до тяхното приключване може да се използва това отбранително защитно средство от ответника, за да се избегне преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо на решение. Това могат да бъдат възражения за придобивна или погасителна давност, направени за пръв път от ответника пред въззивния съд. Съответно ищецът разполага с реплика срещу тях за прекъсване или спиране на давността или, че е изтекъл давностният срок.. Ответникът може да се защитава и въззивният съд може да се съобразява с тази защита, но само ако тя е съобразена с конкретната фактическа обстановка. В конкретния случай вземането на ищцата е станало изискуемо от момента на констатиране на професионалното заболяване- 4.11.1992 г., а с подаването на исковата молба на 27.12.1994 г., погасителната давност е била спряна-чл. 115 ал. 1 б. "ж" ГПК. Следователно, вземането за лихвине е било погасено по давност, нито с изтичането на 3 годишен давностен срок, който е срок за лихви върху периодични плащания, нито с 5-годишния срок по чл. 110 ГПК В заключение, решението на Софийския апелативен съд е правилно постановен съдебен акт. Не са налице отменителните основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК и за това и на основание гореизложеното Върховният касационен съд