Решение № 12334 от 2.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7769/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Миграция МВР, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт В.Терзийска, срещу решение 19549 от 07.06.2025г., постановено по адм. дело 11541/2024г. на Административен съд София - град, с което е отменен негов отказ 5364р-24783/14.10.2024г., с който на И. К., гражданин на Руска Федерация е отказано предоставяне правото на постоянно пребиваване в Република България. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебния акт като постановен в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания съгл. чл. 209, т. 3 от АПК. При подробно изложени съображения се прави искане за отмяна на постановеното решение. В съдебно заседание процесуалния представител е заявил, че поддържа жалбата и излага становище по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът И. П. К., чрез процесуалния си представител адв. Я.Косарова, в съдебно заседание е заявила, че оспорва касационната жалба, като излага съображения по същество за нейната неоснователност. Счита обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен, като в тази връзка прави искане същия да бъде потвърден. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционния съд неправилно е приложил материалния закон. Предлага решението да бъде отменено. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд - София-град е образувано по жалба на И. К., гражданка на Руската Федерация срещу отказ с рег. 5364р-24783 от 14.10.2024г., на директора на Дирекция Миграция Министерство на вътрешните работи за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България. С обжалваното решение е отменен административния акт и е върната преписката на директора на Дирекция Миграция МВР за ново произнасяне по заявление рег. 538600-5124 от 12.12.2023г. по описа на ОДМВР-Пловдив и рег. 3143/12.12.2023г. по опис на сектор Миграция при ОДМВР-Пловдив, депозирано от И. К., гражданка на Руската Федерация, при съобразяване на задължителните указания по търкулване и прилагане на закона. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискването за форма, съгл. чл. 59, ал.2 от АПК. Административния съд е установил, че не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като спорът в случая е по приложението на материалния закон и конкретно относно понятието пребиваване без прекъсване в §3 от ДР на ППЗЧРБ за пребиваване на законово основание, без да са налице прекъсвания, на което се е позовал административния орган, за да приеме, че не са налице основанията по чл. 25, ал.1, т.11 от ЗЧРБ. Съдът след като е взел предвид, безспорно установеното, че по отношение на чужденката липсват регистрирани напускания на територията на Р.България от същата в периода след 1998г. до депозиране на заявлението в сектор Миграция при ОДМВР-Пловдив на 12.12.2023г., липсата на предприети действия от страна на К. от периода 22.01.2000г. до 12.12.2023г. за подновяване на разрешението за пребиваване на територията на Р.България, липса на данни за сключения брак през 1989г. да е прекратен, липса на данни за осъждания на И.К. за периода на пребиваването й на територията на Р.България, липса на основания, че същата представлява заплаха за националната сигурност и предвид напредналата и възраст и влошено здравословно състояние. А съобразно чл. 25, ал.1, т. 11 от ЗЧРБ са въведени две кумулативни предпоставки при наличието на които чужденецът би могъл да получи разрешение за постоянно пребиваване на територията на Р.България, а именно: да е член на семейство на български гражданин и да е пребивавала непрекъснато на територията на страната в последните 5 години. Административния съд е приел за спорна втората предпоставка, като страните не спорят относно фактическото изпълнение на това изисквания, а по скоро продължителното фактическо пребиваване за повече от 23 години, за което да не са издадени валидни разрешения от компетентните органи. Съдът е приел, че за разлика от хипотезата на т. 5 на чл. 25, ал. 1 от ЗЧРБ в т. 11 на същата разпоредба законодателя не е предвидил изрично изискване за непрекъснато законно пребиваване, но същото е елемент от понятието пребиваване без прекъсване съобразно §3 от ДР на ППЗЧРБ, което е приложимо към хипотезата на чл. 42, ал.2 от ППЗЧРБ, която е относима към документите представени със заявлението по чл. 25, ал.1, т. 11 от ЗЧРБ. На следващо място съдът е приел, че постановения отказ противоречи на основания принцип за съразмерност по чл. 6, ал.2 от АПК, доколкото засяга по голяма степен от необходимото, правата и законните интереси на чужденката и ще наруши в голяма степен правото й на зачитане на личния и семеен живот съгласно чл.8, §2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Съдът е посочил, че в мотивите на административния акт не са подложени на анализ данните от семейния и личния живот на чужденката напредналата й възраст, влошеното здравословно състояние, необходимостта от полагане на грижи за здравето и издръжката й, дължими взаимно от съпрузите. Не е обсъдена разпоредбата на чл. 26, ал. 8, изр. 2 от ЗЧРБ. Въз основа на което съдът е достигнал до извода, че административния акт не съответства на целта на закона. Решението е правилно. По делото няма спор за факти. Решаващият съд е установил правилно и съобразно доказателствата фактическата обстановка, която се възприема изцяло от касационната инстанция.Неоснователно е оплакването на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът законосъобразно и обосновано е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Обсъдени са обективно и изчерпателно доводите на страните. Оспореният отказ за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България е издаден на основание чл.26, ал.2 от ЗЧРБ, тъй като И. К. не е пребивавал съобразно законовите изисквания на територията на Р.България през последните пет години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване и поради това не отговаря на условието на чл. 25, ал.1, т. 11 от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЧРБ определя предпоставките, при които се отказва разрешение за пребиваване или продължаване на срока за пребиваване в страната на чужденец. Правната техника, която законодателят е използвал, за да регламентира предпоставките, при които се постановява отказ, е не на изброяване на самите предпоставки в правната норма, а на изброяване на правните норми, които съдържат предпоставките за издаване на разрешение на право на пребиваване. В настоящия случай административният орган в административния си акт се е позовал, че чуждия гражданин не отговаря на условието на чл.25, ал.1, т.11 от ЗЧРБ. С чл.25, ал.1, т.11 от ЗЧРБ се предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците членове на семейството на български гражданин, ако са пребивавали непрекъснато на територията на Република България през последните пет години. Тази норма сочи, че следва да са налице две кумулативно свързани предпоставки: 1. Лицето да е член на семейство на български гражданин и 2. Лицето да има непрекъснато пребиваване през последните пет години. В настоящия случай И. К. е подал заявление за предоставяне на право за постоянно пребиваване на чужденец в Република България. В искането за предоставяне на право на постоянно пребиваване е отбелязано, че е член на семейството на български гражданин и е пребивавал непрекъснато на територията на Република България през последните пет години чл.25, ал.1, т.11 от ЗУБ. Към заявлението са приложени документи, в т.ч. и удостоверение за граждански брак. Въз основа на доказателствата по делото и относимите правни разпоредби настоящия съдебен състав, счита че правилно административния орган и административния съд са приели, че е налице първата предпоставка, тъй като чуждия гражданин е представил удостоверение за граждански брак, от което е видно, че е сключила граждански брак с български гражданин през 1989 година. На същата и е бил предоставен статут на продължително пребиваващ в Р.България чужденец до 22.01.2000г.И.К. е подала заявление за разрешение за продължително пребиваване в Р.България на 06.12.2023г. при ОД МВР-Пловдив, като е регистриран отказ на 12.12.2024г.На същата дата е подала заявление за разрешение на постоянно пребиваване в Р.България. Установява се, че на И.К. няма данни за издадени разрешения за продължително пребиваване в Р.България пред последните пет годи преди подаване на заявлението. Не се е установило същата да е напускала територията на страната. От така установеното следва да се приеме, че за втората предпоставка законодателят не е поставил изискване пребиваването на чужденеца да е на законно основание. Съобразно Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, се отнася до условията за предоставяне на статут на дългосрочно пребиваващ, предоставен от една държава-членка на граждани на трети страни, които пребивават легално на нейна територия, както и свързаните с това права. Заложеното изискване пребиваването да е и законно, съответства на изискванията и постига целта на Директива 2003/109, доколкото тя се прилага само за граждани на трети страни, които пребивават на територията на държавите членки законно. Съгласно § 40 от ЗИД на ЗЧРБ, обн. ДВ, бр. 29/2007г., с посоченото изменение на закона се въвеждат и изискванията на Директива 2003/109, без законодателят в хипотезата по чл.25, ал.1, т. 11 ЗЧРБ да е предвидил изискване пребиваването да е и законно. Това и в съответствие с чл.13 от Директива 2003/109, според която държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива. Тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава III. В случая като не е въведено изискването за законно пребиваване при транспониране на директивата във връзка с хипотезата по чл.25, ал.1, т.11 ЗЧРБ, законодателят е предвидил по-облекчен, и в този смисъл по-благоприятен режим за получаване на право на постоянно пребиваване от граждани на трети страни, членове на семейство на български гражданин, противно на твърдяното от касационния жалбоподател.Едва със ЗАКОН за изменение и допълнение на Закона за чужденците в Република България, обнародвано в ДВ бр. 52 от 27.06.2025 г. е преодоляна непълнотата в горепосочената разпоредба и в същата вече е изрично е уредено, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, членове на семейството на български гражданин, ако са пребивавали законно и непрекъснато на територията на Република България през последните пет години. Като така соченото изменение следва да се съобрази с разпоредбата на §42 от ПЗР към ЗИД на ЗЧРБ. На следващо място за да отмени оспореният отказ, съдът е установил като основание противоречие с основния принцип за съразмерност по чл.6, ал. 2 от АПК. Правилно е прието от съда, че оспореният отказ е издадена, без органът да е преценил налице ли са факти и обстоятелства, които биха могли да доведат до нарушаване на правото на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи. В случая административният акт не отчита, че правото на личен и семеен живот на чуждата гражданка би могло да се засегне несъразмерно. По делото има данни, че семейството й съпруг и дъщеря с българско гражданство, живеят в България, същата е в напреднала възраст и с влошено здравословно състояние. Видно от доказателствата по делото липсват данни същата да е била осъждана за периода на пребиваването си на територията на Р.България, както и че липсват основания да се приема, че представлява заплаха за националната сигурност. Правото на зачитане на личния и семейния живот е основно човешко право и съгласно чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Административният орган е бил длъжен, при издаването на отказът да прецени налице ли е основание от изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС, което да позволява постановяване на отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Р.България на И.К. в степента, в която те се засягат от административния акт. Отделно правилно административния съд е приел, че не е обсъдена разпоредбата на чл. 26, ал. 8 от ЗЧРБ. Като тези обстоятелства не са обсъдени в мотивите на административния акт, води до несъответства на целта на законна, до който извод правилно е стигнал административния съд. Неизследваното на описаните обстоятелства, относими към преценката по чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ е самостоятелно основание за отмяна на отказа за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Р.България на И.К. като незаконосъобразен. Задължението на компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето е императивно и съответно на прокламирания с чл. 6 АПК принцип на съразмерност. По тези съображения обжалваното пред ВАС съдебно решение е правилно, като постановено при спазване на материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна, а своевременно предявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски за адвокатска защита - основателно. Независимо от това съдът приема, че доколкото се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение, в размер на 600 лв. същото е недоказано, тъй като договор 41 за предоставяне на услуга от 24.10.2025г. е посочено, че възнаграждението е в размер на 600 лв., платимо по банков път, доказателства в тази връзка не са представени, поради което така заявената претенция като недоказано, следва да бъде оставено без уважение. Поради това, съдът не присъжда разноски с настоящото решение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - четвърто отделение,