Решение № 6965 от 9.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2457/2020 г.

Решение № 6965 от 9.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2457/2020 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Б. от [населено място], подадена против решение № 493 от 18.12.2019 г., постановено от Административен съд –Велико Търново, ІХ–ти състав, по адм. д. № 342/2019 г. С жалбата и с писмена защита се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Според касационната жалбоподателка обжалваното решение е незаконосъобразно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Касаторката оспорва изводите на първоинстанционния съд относно валидността на процесния административен акт и твърди, че съдът не е проверил дали оспорената заповед не е нищожна. Заявява, че в решението не са обсъдени доводите за незаконосъобразност/нищожност на акта по чл. 146, т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК. Счита, че не е съобразено определение № 14206 от 23.10.2019 г. по адм. д. № 10882/2019 г. на ВАС, с което е прието, че същата е собственик на спорното избено помещение № 81, поради което се засягат нейни права и интереси. Претендира отмяна на обжалваното решение и прави искане за присъждане на сторените разноски в двете съдебни инстанции. Ответникът - кметът на община Велико Търново оспова касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Д. Йонкова, която с писмено становище от 28.05.2020 г. пледира за оставяне в сила обжалваното решение, като правилно и законосъобразно постановено, защото липсват аргументи за нищожност на процесната заповед, с която единствено се преодолява фактическа неточност, допусната при текстовото изписване на първоначално издадения акт от 1996 г. Заявява искане за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение с представен списък по чл. 80 ГПК. Ответникът - Д. В. оспорва касационната жалба чрез упълномощен адв. Й. Минчев, който с писмен отговор от 03.02.2020 г. твърди неоснователност на касационната жалба и претендира оставянето й без уважение, тъй като е установено, че към деня, в който жалбоподателката е определена за купувач на обявен на публична продан апартамент по изпълнително производство мазето № 81 не е съществувало като принадлежаща част към продавания апартамент. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдът въз основа на доказателствата е констатирал, че не са налице основания за прогласяване на нищожност на заповед № 1328/4.10.2010 г. на кмета на община В. Търново. Според участващия по делото прокурор правилно съдът, след като е обсъдил подробно доказателствата е приел, че в случая са правно ирелевантни другите административни актове, издавани във връзка с посочените в заповед № 1328/4.10.2010 г. обекти и обстоятелството, че на И. Б. е бил възложен от частен съдебен изпълнител апартамент, ведно с изба № 81, има значение за процесуалната й легитимация, но е неотносимо към законосъобразността на оспорената заповед. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на И. Б. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 493 от 18.12.2019 г. е отхвърлено искането на И. Б. за прогласяване на нищожността на Заповед № РД 22-1328/04.10.2010 г. на кмета на община Велико Търново и И. Б. е осъдена да заплати на Д. В. разноски по делото в размер на 200 лв. /двеста лева/. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - Велико Търново е приел, че административният орган може служебно, без да е сезиран, да извърши поправка на очевидна фактическа грешка в издадения от него акт, вкл. след влизането му в сила, поради което е изцяло ирелевантно дали някой, кога и поради какви причини е поискал такава поправка и това не може да обуслови нищожност на заповедта за поправка на фактическа грешка. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че в случая е относимо дали органът е установил наличието на очевидна фактическа грешка в първоначално издадената заповед от 1996 г., както е сторил в случая, като за валидността на поправката на ОФГ няма никакво отношение евентуалната последвала промяна в собствеността на някоя от посочените изби. Във връзка с въпроса дали учреденото с поправената заповед право на строеж е било реализирано в срока по чл. 67 ЗС и относно оплакването, че процесният акт противоречал на изискването за наличието на складово помещение към всяко жилище съгласно чл. 83, ал. 1 от Наредба № 5 от 17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство /отм. ДВ, бр. 51 от 5 юни 2001 г., в сила от 5 юни 2001 г. / първостепенният съд е счел, че тези твърдения касаят материалната законосъобразност на Заповед № 609/12.08.1996 г. на кмета на община Велико Търново, по отношение на която оспорването на жалбоподателката е прекратено с влязло в сила определение. Оттук е изведено заключение за неоснователност на искането на оспорващото лице за обявяване нищожност на процесната заповед. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, представляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Това е така, защото в мотивите на оспореното решение точно е констатирано, че предявената от жалбоподателката жалба съдържа искане единствено за обявяване нищожността на Заповед № РД 22-1328/04.10.2010 г. на кмета на Община Велико Търново, с която на основание чл. 62, ал. 2 АПК е извършена поправка на явна фактическа грешка, допусната в предходна Заповед № 609/12.08.1996 г. на същия административен орган. С оглед на това е неоснователно твърдението на касаторката, че първостепенният съд не е обсъдил доводите и не се е произнесъл относно незаконосъобразността на процесната заповед на всички основания, посочени в нормата на чл. 146, т. 2 - т. 5 АПК. Съдът следва служебно да извърши проверка за наличие на основанията, визирани в горепосочената разпоредба, но само тогава, когато от страна на оспорващото лице се твърди незаконосъобразност на оспорения адм. акт. В конкретния случай обаче в жалбата, по която е образувано първоинстанционното дело и която очертава предмета на спора се претендира обявяване на нищожност на Заповед № РД 22-1328/04.10.2010 г., поради което съдът е ограничен в обхвата на съдебния контрол от заявеното искане от жалбоподателя. В противен случай съдът би се произнесъл относно нещо различно от претендираното /плюс петитум/, което би било основание за обезсилване съдебното решение в тази част. Както бе отразено по- горе първостепенният съд в настоящата хипотеза е сезиран с претенция за обявяване на нищожност и в определение № 14206/23.10.2019 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 10882/2019 г. изрично е посочено, че делото се връща на същия съд и състав за продължаване на процесуалните действия в горепосочената му част относно прогласяване нищожността само на Заповед № № РД 22-1328/04.10.2010 г. на кмета на община Велико Търново. Първоинстанционният съд е изложил подробни теоретични разсъждания по отношение на нищожността на административния акт и във връзка с отстраняването на очевидна фактическа грешка, които се споделят от касационния съдебен състав и не е необходимо възпроизвеждането им в настоящото решение. От съществено значение в случая е обстоятелството, че в мотивите на обжалваното решение правилно е преценено, че процесната заповед, както и поправената Заповед № 609/12.08.1996 г. са издадени от един и същ орган – кметът на община Велико Търново. Компетентен да издаде първоначалната заповед за учредяване на право на строеж върху общинска земя е бил кметът на общината, съобразно нормата на чл. 37 от Закона за общинската собственост /Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 1.06.1996 г. /, а според чл. 62, ал. 2 АПК поправката на очевидна фактическа грешка в административния акт се извършва от органът, който го е издал. Ето защо първостепенният съд правилно е преценил, че оспорената Заповед № РД 22-1328/04.10.2010 г. е постановена от компетентния за това административен орган. Точно е установено, че процесният адм. акт е издаден в изискуемата от закона писмена форма, като евентуалното нарушаване на изискванията към съдържанието на акта, предвидени в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК са относими към неговата унищожаемост, а не към валидността му. Следва да се има предвид, че в случая атакуваната заповед не е издадена при пълна липса на правно основание, а напротив - постановена е основание на правна норма, която е предвидена в действащото законодателство – чл. 62, ал. 2 АПК, като същата изрично е посочена и в мотивите на заповедта като основание за издаването й. В случая не е налице и невъзможност предписаното с оспорената заповед да не може да бъде изпълнено, или да е налице такава неяснота на изявлението на издателя на акта, че да не може изобщо да бъде разбрано волеизявлението му. С оглед на това първостепенният съд правилно е решил, че не се установяват драстични пороци, представляващи съществени нарушения на административнопроизводствените правила и несъответствие с целта на закона, които да водят до нищожност на процесната заповед. Горепосочените правни изводи изцяло съответстват на безспорно установените по делото обстоятелства, а именно: Със Заповед № 1502/22.06.1992 г. на кмета на община Велико Търново П. С. е обезщетен с апартамент № 15/53 с изба № 82 и таван № 61 в жил. блок [номер], жк [жк], [адрес]. Със заповед № 1502/22.06.1992 г. на кмета на община Велико Търново М. С. е обезщетена с апартамент № 14/52 намиращ се в [населено място] в горепосочения жилищен блок, със застроена площ 44, 52 кв. м., изба № 81 и таван № 60. С молба вх. № 94-П-185/18.07.1996 г. до кмета на община Велико Търново П. и М. С. са поискали да им бъде преотстъпено право на строеж за преустройство и пристройка на магазин за пакетирани стоки в жил. блок №[номер], жк [жк], [адрес]. В обяснителната записка към проекта за магазин /на л. 19 от адм. д. № 342/2019 г. / изрично е вписано, че преустройството касае изби № 81 и 82. Със Заповед № 609/12.08.1996 г. на кмета на община Велико Търново на основание чл. 37 ЗОС и одобрен проект на 18.07.1996 г. на на П. и М. С. е отстъпено възмездно право на строеж върху общинска земя за промяна предназначението на две избени помещения № 80 и 83 и пристройка към тях в магазин за хранителни стоки от 28 кв. м. за сумата общо 3697 лв. Въз основа на Заповед № 609/12.08.1996 г., между С. и кмета на община Велико Търново на 13.08.1996 г. е сключен договор за отстъпване на право на строеж, според който общината отстъпва на строителя право на строеж за построяване на пристройка и промяна предназначението на изби № 80 и 83 с квадратура от 28 м. Впоследствие с постановление за възлагане на недвижим имот от 03.05.2010 г., влязло в сила на 08.06.2010 г., частен съдебен изпълнител на основание чл. 496, ал. 1 от ГПК е възложил на жалбоподателката апартамент № 14/52 на пети етаж, вх. В от горепосочения жилищен блок, заедно с принадлежащите му изба № 81 и таван № 60. С молба вх. № 94-ПП-1383/01.10.2010 г. П. и М. С. са поискали да бъде поправена явна фактическа грешка, допусната в Заповед № 609/12.08.1996 г., в договор от 13 август 1996 г., както и в разрешение за строеж № 245/01.09.1996 г., като номерата на избите бъдат променени на № 81 и 82 съгласно приложените документи. С процесната Заповед № РД 22-1328/04.10.2010 г. кметът на община Велико Търново на основание чл. 62, ал. 2 АПК, подадената молба и извършена проверка в архивна документация е поправил очевидна фактическа грешка, допусната в Заповед № 609/12.08.1996 г., като на ред девети вместо "избени помещения № 80 и 83" следва да се чете "избени помещения № 81 и 82". При тези вярно установени относими факти, първоинстанционният съд е извел обосновани правни изводи, които изцяло се възприемат от касационния съдебен състав. Правилно е преценено, че в случая е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 62, ал. 2 АПК, след като издателят на акта е установил /без значение дали служебно или по искане на др. лице/, че действителната воля му воля е формирана в издадения през 1996 г. акт, но има допусната неточност при нейното външно изразяване, а не при формирането й, която грешка не води до изменение на волята на органа. Тоест установена е техническа грешка в изписването на номерата на изби № 81 и № 82, който е пропуск, може да бъде установен от всички останали доказателства, съдържащи се в преписката - заповедите за обезщетяване на П. и М. С. и обяснителната записка към проекта за преустройство, по отношение на които адм. орган е формирал действителна воля. Административният акт, който се коригира, и актът, чрез който се извършва поправката, образуват едно цяло. Ето защо първоинстанционният съд правилно е преценил, че в случая е налице посочената в обжалваната заповед очевидна фактическа грешка, с поправката на която се премахва несъответствието между волята на органа и нейния външен израз. По отношение на подробно изложените в касационната жалба оплаквания на касаторката относно противоречия с материалния закон, нарушения на процесуалните правила и несъответствие с целта на закона, касационният съдебен състав намира, че те не са относими към установяване нищожността на процесната заповед, а към евентуалната й незаконосъобразност, която не е обект на изследване в това производство. Относно твърдението на касаторката, че в горепосоченото определение Върховният административен съд е приел, че тя е собственик на спорното избено помещение, настоящият съдебен състав намира че произнасянето на ВАС е само досежно допустимостта на жалбата й /процесуалната й легитимация/, а не по отношение основателността на оспорването. От съществено значение в случая е обстоятелството, че между спорещите страни - жалбоподателката и Д. В., която е наследник на обезщетените собственици М. и П. С., съществува вещноправен спор за собственост, който не следва да бъде разрешаван в рамките на настоящото производство, което се развива по реда на АПК, а следва да се реши в общия исков процес по реда на ГПК. По изложените съображения касационният съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните в касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, което налага отхвърлянето й. С оглед изхода на спора претенцията на касационната жалбоподателка за присъждане на разноски се оставя без уважение. На основание чл. 143 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да заплати на община Велико Търново своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 150 лв., който размер е определен съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,