Решение № 13030 от 16.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10840/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник Отдел Миграция СДВР, чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт А.Алипиева, срещу решение 27355/13.08.2025 г. по адм. дело 8020/2025 г. на Административен съд София град, с което е отменена негова заповед УРИ 5392 ПАМ 823/28.07.2025г., с която на А. Р. е наложена принудителна административна мярка Настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци . В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на съдебното решение, тъй като същото е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че административния съд неправилно е тълкувал на събрания доказателствен материал. Претендира отмяна на решението на Административен съд София град . Претендира юрисконсултско възнаграждение. А в условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнагарждение. Представя писмена молба. Ответник А. Р., гражданин на Сирия, чрез процесуалния си представител адв. Т.Илиев, оспорва касационна жалба и изразява становище, че обжалваното решение е валидно, правилно, допустимо и обосновано от правна и фактическа страна, поради което прави искане същото да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че атакуваното съдебно решение е неправилно и следва да бъде отменено, поради наличието на релевираните в касационната жалба основания. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за основателна, по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София-град е отменил като процесуално незаконосъобразна заповед 5392ПАМ-823 от 28.07.2025г. на началник на отдел Миграция пир СДВР. За да постанови решението си съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и съдържа предвидените в чл. 59, ал.2 от АПК реквизити. Установено е от съда, че при издаването на заповедта, с която е наложена принудителната административна мярка са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които са се отразили на правото на защита на чужденеца. Административния съд е счел, че в докладната записка е пресъздадена беседа /за която липсва протокол/, със съдържание различно от дадените свидетелски показания. На следващо място съдът е приел, че липсват данни как е осъществена комуникацията с чужденеца, тъй като същия не владее български език, както и че административния орган не е обсъдил последващата молба за закрила. Съдът е установил, че на чужденецът не е била дадена възможност да посочи адрес за пребиваване в страната с цел обсъждане на алтернативни мерки, тъй като видно от свидетелските показания и обясненията дадени от А.Р. е видно, че лицето живее под наем и работи. Следователно извода на административния орган, че чужденецът няма адрес и средства, както и че категорично не желае доброволно да изпълни наложената мярка не се следват от доказателствата по делото, като в тази връзка съдът е приел жалбата за основателна и е отменил оспореният административен акт. Решението е неправилно. При изяснена фактическа обстановка съдът е достигнал до необоснован извод за наличието на допуснати в хода на административното производство съществени нарушения на приложимите административнопроизводствени правила, довели до опорочаване на приключващия производството акт и до необходимостта от неговата отмяна. Процесният административен акт е бил издаден на основание чл.44 ал.6 ал.8 и ал.10 от Закона за чужденците в Република България, включително и чл.10. ал.1 т.1 от Наредба Iз-1201 от 1.6.2010г., във връзка със заповед 5392ПАМ-1559 от 06.07.2024г. по описа на ОМ-СДВР за налагане на принудителна административна мярка Връщане до страна на произход като изрично като фактически основания е посочено налице е опасност да се укрие и препращане към мотивите в докладна записка 5392р-720 от 28.07.2025г., където е записано, че няма средства за издръжка и подслон, близки или познати на територията на Република България, при които да отседне. Чужденецът е заявил, че не желае да се завърне в Сирия и ще предприеме постъпки да се укрие и продължи пътя си към западна Европа. От доказателствата по делото се установява, че процесната заповед е била връчена на А.Р. на 28.07.2025 г., при което същият е удостоверил с подписа си, че е запознат с нейното съдържание на език, който владее. Отделно от свидетелските показания е видно, че свидетелят Х. изрично е придружил А.Р. в СДВР и е осъществил превод. Тези обстоятелства не мотивират формулиране на извод, че липсват данни за начина на осъществена комуникация с чужденеца, който не владее български език. Действително по делото липсват данни за назначен преводач в производството пред административния орган, но лицето е било придружено от свидетеля Х., следователно е била осъществена комуникация с чужденеца. А. Р. е упълномощил процесуален представител, който своевременно е депозирал жалба срещу акта на Началника на Отдел Миграция при СДВР която е представил в изискуемата форма с твърдения, мотиви и доказателства в обосновка на заетото в производството становище за незаконосъобразност на оспорената заповед. По този начин е имал възможност да защити в пълнота засегнатите си от акта права и интереси, включително и пред настоящата съдебна инстанция. На следващо място настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че по отношение на жалбоподателят в първоинстанционното производство са били налице предпоставките по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, съобразно който в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, компетентните органи могат да издадат заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. При наличието на данни, че чуждия гражданин е заявил, че няма средства за издръжка и подслон, близки или познати на територията на Р.България, при които да отседне, както и че е влязъл незаконно в страната, че не е напуснал доброволно след влизане в сила на решение за отказ от предоставяне на хуманитарен статут на бежанец, категорично заявеното нежелание да се върне доброволно в родината си, както и при установена липса на документи и средства за нормално пребиваване и самостоятелно, без съдействието на властите напускане на страната, е формиран обоснован извод от административния орган за наличието на основания за налагане на мярката по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ. В развилото се пред административния съд производство жалбоподателя не е оспорил истинността на докладната-записка, която съставлява официален документ /в същата са изложени макар и пестеливи мотиви послужили за издаване на оспорения акт/ в преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК. При липса на надлежно упражнено право на оспорване на отразените обстоятелства в докладната записка, установяването на сочените обстоятелства е недопустимо. Следователно щом истинността на докладната - записка не е оспорена по предвидения процесуален ред не е допустимо да се опровергава съдържанието на официалния документ със свидетелски показания чл. 164, ал. 1, т. 2 от ГПК, както в случая неправилно е сторено от административния съд. Същият е дал вяра на свидетелските показания на ., които са в пълна противоположност на установеното от административния орган. Дадените свидетелските показания, както и обясненията дадени от чужденеца са послужили на съда като единствено основание за отмяна на административния акт. Настоящият съдебен състав приема, за неправилни изводите на административния съд, че на чужденеца не е била дадена възможност да посочи адрес за пребиваване в страната с цел обсъждане на алтернативни мерки, тъй като от свидетелските показания е ясно, че А.Р. живее под наем и работи. В съдебното производство не са представени доказателства в тази връзка, не е представила трудов договор, както и че не е извършена съответната справка в НОИ, от които да е видна трудовата заетост на чужденеца. Отделно не е представен и договор за наем. Отново съдът е дал вяра единствено на свидетелските показания и не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК, според което съдът е длъжен да съдейства на страните за отстраняване на формални грешки и неясноти в изявленията им и да им указва, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства, неизпълнението на това задължение води до нарушение на принципът на служебното начало, залегнал в разпоредбата на чл. 9 АПК, тъй като съдът служебно събира всички относими по делото доказателства, от които да направи изводите си за прилагане на закона. Неправилно административния съд е приел, че в докладната записка не е обсъдена последващата молба за международна закрила, както и че не са изложени аргументи в тази посока. Настоящият съдебен състав приема, че в закона не е предвидена забрана за паралелно развитие на двете производство, респективно това по ЗУБ и ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ предвижда принудителните административни мерки "отнемане правото на пребиваване", "връщане", "експулсиране" и "забрана за влизане в страната" да не се изпълняват до приключване на производството по закрила с влязло в сила решение. Това значи, по силата на законова норма тяхното изпълнение е отложено до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Само така биха се гарантирали в най-голяма степен от една страна, интересите на лицето, което търси закрила, а от друга - интереса на държавата да осъществи възможно най-бързо извеждането от територията си на лице, което пребивава незаконно. В разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ не визира принудителната мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци". И това е логично, защото визираните в чл. 67, ал. 1 ЗУБ мерки са мерки, които фактически извеждат гражданина на третата държава, респективно препятстват влизането му, докато мярката "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" е мярка, която само подготвя връщането и/или процеса на извеждане. Тя няма свое самостоятелно правно значение извън мерките по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ, поради което е ирелевантно нейното обсъждане. В съдебно заседание процесуалния представител на ответната страна се е позовал на определение 38049 от 17.11.2025г., постановено по адм. дело 9168/2025г. на Административен съд София-град, с което е предоставено право на търсещия закрила да остане на територияна на Р.България до произнасяне по жалба срещу решение 34 В/06.08.2025г. на Интервюиращ орган при ДАБ към МС на РБ. По аргумент от чл. 220 във връзка с чл. 236 от АПК, за касационната инстанция е налице забрана за нови фактически установявания, поради което настоящият състав на съда не следва да обсъжда определението, тъй като е ново обстоятелство. Изложеното води до извод за наличие на предпоставките на чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ, за налагане на принудителна административна мярка Принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци. При направената в тази връзка преценка за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ административният орган е упражнил правомощията си законосъобразно. Административния съд като е пренебрегнал процесуалната забрана предвидена в чл. 164, ал. 1, т. 2 от ГПК и е събрал гласни доказателства, на които изцяло е дал вяра, игнорирайки съдържанието на заповедта и докладната записка послужила за мотивираност на оспорения административен акт, както и че не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 във вр. с чл.9 от АПК, решаващият съд е постановил необосновано решение, което следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което следва да бъде постановен друг акт по съществото на спора, с което жалбата на А. Р. срещу оспорената заповед на началника на Отдел Миграция при СДВР, издадена на основание чл. 44, ал.6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ, чл. 10, ал.1, т.1 от Наредба Iз 1201 от 01.06.2010г., във връзка със заповед 5392 ПАМ-1559 от 06.07.2024г. по описа на ОМ-СДВР и мотиви изложени в докладна записка рег. 5392р-720 от 28.07.2025г. по описа на отдел Миграция СДВР, следва да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на спора, искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно. Затова на основание чл. 143 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза на СДВР следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение