Решение № 7 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1556/2020 г.

Решение № 7 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1556/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Васил Христакиев Производството е по чл. 280 и сл. ГПК по касационна жалба на ищеца Н. К. срещу решение на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото основно въззивно решение. Ответникът ЗД "Бул инс" АД оспорва жалбата. Третите лица – помагачи на негова страна не изразяват становище. Сезиран с обективно съединени искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на застрахователни обезщетения за имуществени вреди (898 лв.) и неимуществени вреди (150 000 лв.), първоинстанционният съд е уважил същите до размери съответно 718, 40 лв. и 80 000 лв., като е присъдил и законната лихва върху тези обезщетения. Произнасяйки се по жалба на ответника и насрещна жалба на ищеца с основното си решение от 27.12.2019 г. въззивният съд е присъдил допълнително обезщетение за имуществени вреди до пълния предявен размер на иска, както и допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. По претенциите за законна лихва въззивният съд е приел, че същите са основателни по правилата на чл. 86 ЗЗД и с оглед настъпилата от момента на увреждането забава на застрахователя. Приел е обаче, че първоинстанционният съд не се е произнесъл изрично за отхвърляне на тези претенции в частта им, съответстваща на отхвърлените части от главните искове, и след като страните не са поискали допълване на решението, не е налице предмет за произнасяне във въззивното производство. С това е обосновал извод, че законна лихва върху допълнително присъдените обезщетения не следва да се присъжда, съответно по тези претенции не се е произнесъл с изричен диспозитив. В срока по чл. 250, ал. 1 ГПК ищецът е поискал допълване на решението, като му се присъди законната лихва върху допълнителното обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв. По тази молба въззивният съд се е произнесъл с обжалваното по касационен ред решение от 06.04.2020 г., като е оставил същата без уважение, по съображенията, изложени в основното решение, както и поради това, че претенцията за присъждане на лихви е самостоятелен иск по чл. 86 ЗЗД и че върху правната природа на тази претенция не рефлектира и разпоредбата на чл. 214, ал. 2 ГПК. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса представлява ли непълнота на решението непроизнасянето по претенцията за законна лихва върху отхвърлената част от иска. Отговорът на въпроса, във връзка с който е допуснато касационното обжалване, се съдържа в установената практика на ВКС по приложението на чл. 214, ал. 2 ГПК (т. д. № 1293/2020 г., I т. о., гр. д. № 760/19, III г. о., гр. д. № 1298/20, I г. о. и цитираното там), съгласно която при непозволено увреждане (каквато е отговорността, покрита от процесния застрахователен договор, сключен при действието на отменения Кодекс за застраховането от 2005 г.) законната лихва съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД се дължи от момента на увреждането, искането за присъждането й не представлява самостоятелен иск и по това искане съдът не дължи постановяването на нарочен отхвърлителен диспозитив, когато е отхвърлен, изцяло или частично, главният иск. Следователно, при отмяна, изцяло или частично, на първоинстанционното решение относно отхвърления главен иск и съответното му уважаване въззивният съд следва да присъди и законната лихва върху присъдената за първи път с въззивното решение главница или част от нея, дори и първата инстанция да не е отхвърлила изрично претенцията за законна лихва. С оглед изложеното обжалваното решение, с което въззивният съд е оставил без уважение искането за допълване на основното решение, се явява постановено в противоречие с така установената практика на ВКС, поради което същото следва да бъде отменено, като на основание чл. 250, ал. 1 ГПК искането за допълване бъде уважено. С тези мотиви съдът