Решение № 27 от 3.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3328/2016 г.

Решение № 27 от 3.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3328/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. С., чрез адв. Адв. Г. Д. против решение № 780/18.04.2016 по в. гр. д. № 852/2016 г. на Софийски апелативен съд, VIII състав, с което е обезсилено решение от 10.11.2015 г., постановено по гр. д. № 5489/2014 г. на Софийски градски съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение /отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК/. Иска се решението да бъде отменено и да се постанови решение по същество на спора като претендираното обезщетение бъде присъдено в пълен размер, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното му изплащане, и се присъдят направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата. С определение № 753/18.11.2016 г. е допуснато касационното обжалване на въззивното решение по следния процесуалноправен въпрос: "Когато пред въззивната инстанция са събрани всички допустими и относими доказателства, но има съмнения дали повдигнатия с исковата молба съдебен спор е по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, по чл. 49 ЗЗД или по чл. 6 ЕКЗПЧ, може ли въззивният съд да се произнесе по съществото на спора, като приеме различна правна квалификация от дадената от първата инстанция, или следва да обезсили решението и върне делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд?" Прието е, че по отношение на този въпрос е изпълнено допълнителното основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото с въззивното решение същият е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС - ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ т. 2/. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че предявеният иск за неимуществени вреди е с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода, в който ищеца е бил привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление от общ характер, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2009 г., до окончателното изплащане на сумата. За да квалифицира правно предявеният иск, въззивният съд е взел предвид изложените в исковата молба обстоятелства: образувано срещу ищеца наказателно производство, което в последствие е било прекратено, настъпили за ищеца вреди от действията на органа на обвинението, изразяващи се в накърняване на неговата чест и достойнство. Съобразено е, че вредите, които се претендират са от незаконно повдигнатото обвинение, в това число и от наложената в досъдебното производство мярка за процесуална принуда "задържане под стража", както и от принудителната административна мярка "забрана за напускане на страната". С оглед на това съдът е приел, че предявеният иск е с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, и не е такъв за заплащане на обезщетение за накърнено право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, която претенция следва да се разглежда по реда на чл. 49 ЗЗД. Тези изводи на въззивният съд са правилни. Обстоятелството, че в исковата молба се съдържа оплакване, че наказателното разследване е продължило 11 години и страната се позовава на нарушение на ЕКЗПЧОС, относно правото делата да се разглеждат в разумен срок, не дава основание искът да бъде квалифициран по чл. 49 ЗЗД във вр. чл. 6, § 1 от Конвенцията. Още повече, че продължителността на наказателното производство е едно от обстоятелствата, които се преценяват при определяне размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1т. 3 ЗОДОВ. След като правилно е квалифицирал иска обаче, въззивният съд неправилно и в нарушение на процесуалните правила е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и е обезсилил постановеното от него решение като процесуално недопустимо. В отговор на поставения правен въпрос следва да се посочи, че съгласно задължителната практика на ВКС "определянето на вярната правна квалификация е дейност на съда по приложението на закона . Когато в резултат на неправилното приложение на материалния закон дадената от съда правна квалификация е неправилна, постановеното решение ще е неправилно, а не недопустимо, като горната инстанция следва да определи / при същите фактически твърдения и петитум / вярната квалификация и да разреши спора по същество"/Р № 126/24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 563/2011 г., III г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. В т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че при неправилна квалификация на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е длъжна да посочи правилната правна квалификация, като даде и указания за събиране на доказателства, ако това се налага с оглед новата правна квалификация. В случая, доколкото делото е било изяснено от фактическа страна, въззивният съд след като е квалифицирал правилно предявения иск, е следвало да постанови решение по съществото на спора, а не да го обезсилва като недопустимо и да връща делото на първоинстанционния съд. Като е сторил това, същият е постановил едно неправилно решение, постановено в нарушение на процесуалните правила, което следва да бъде отменено и делото върнато на Софийският апелативен съд за произнасяне по съществото на спора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.