Решение № 15834 от 1.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8823/2011 г.

Решение № 15834 от 1.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8823/2011 г., VI о., докладчик председателят Светла Петкова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Мария Василева Симеонова от гр. Сливен срещу решение № 41 от 25.05.2011 г., постановено по административно дело № 28 от 2011 г. на Административния съд - Сливен. С посоченото решение е отхвърлена жалбата й срещу заповед № 2583 от 10.03.2011 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Сливен, обективираща отказ за отпускане на еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП, потвърдена с решение № РД 10-0008 от 31.03.2010 г. на директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане (РДСП) - Сливен. Наведени са доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационното отменително основание по чл. 209, т. 3, предл. първо от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Сливен не ангажира становище по касационната жалба. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 АПК представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, в състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, спрямо която решението е неблагоприятно. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав намира същата за неоснователна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството пред Административния съд - Сливен по реда на чл. 145 от АПК, във връзка с чл. 13 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП), е оспорената от Мария Василева Симеонова от гр. Сливен заповед № 2583 от 10.03.2011 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Сливен, потвърдена с решение № РД 10-0008 от 31.03.2010 г. на директора на Регионалната дирекция за социално подпомагане - Сливен, по молба-декларация с вх. № 2583 от 18.02.2010 г. С процесната заповед административният орган е отказал да отпусне еднократна помощ по чл. 16 от ППЗСП с мотивите, че лицето имало доходи, с които да покрие инцидентно възникналата нужда. Тази заповед е основана на социален доклад, в който изготвилият го социален работник е констатирал, че Мария Василева Симеонова е вдовица, работи като медицински лаборант в РИОКОЗ гр. Сливен, че за м. декември 2009 г. е получила трудово възнаграждение в размер на 721,08 лв., а освен това получавала и наследствена пенсия в размер на 166,71 лв. месечно, че живеела в собствено тристайно жилище заедно с възрастния си баща, който също получавал пенсия и добавка, които били общо в размер на 685,78 лв. Въз основа на така констатираните обстоятелства е направил предложение по молбата на настоящата касаторка за еднократна социална помощ да бъде издаден отказ, тъй като лицето имало доходи, с които да покрие взетите в заем пари за заплащане на медицинските разходи. При оспорването на цитираната заповед пред директора на РДСП, в жалбата си до по-горестоящия орган Симеонова е твърдяла, че за покриване на неотложния медицински разход е ползвала заем, но това твърдение не е подкрепила с надлежни доказателства, както в хода на административното производство, така и в последвалото го съдебно. С решение № РД 10-0008 от 31.03.2010 г. директорът на РДСП е отхвърлил жалбата й, като е посочил, че за оперативната интервенция след претърпения инцидент Симеонова заплатила сума от 1 832,58 лв., получила за месец декември 2009 г. трудово възнаграждение в размер на 721,08 лв., получавала наследствена пенсия в размер на 166,70 лв., живеела в собствено жилище с баща си, чиято пенсия била 685,78 лв. Въз основа на тези обстоятелства, съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСП, директорът на РДСП формирал извод, че жалбоподателката имала възможност за задоволяване на инцидентно възникналата нужда. С решението си по делото първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователна жалбата на Мария Василева Симеонова. За да постанови този резултат решаващият съдебен състав е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, спазена е предписаната от закона писмена форма, включително изискването за задължително мотивиране на отказа. Приел е, че макар заплатената оперативна интервенция след възникналия инцидент с жалбоподателката като сума (1832,58 лв.) да надвишавала получения от нея и нейния баща месечен доход за месец декември 2009 г. (1573,56 лв.), това обстоятелство не можело да доведе до еднозначния извод, че лицето било изчерпало всички възможности за самоиздръжка и издръжка от трето лице. Посочил е, че след като не можело да се приеме, че чрез самоиздръжка и издръжка от лице по чл. 140 от СК молителят не могъл да посрещне инцидентно възникналата нужда от парични средства, в случая не били налице условия за предоставяне на еднократна социална помощ. Решението е правилно. Съдът е изяснил релевантните по спора факти и обстоятелства, обсъдил е относимите доказателства и доводите на страните, въз основа на което е направил обосновани изводи от фактическа и правна страна, които се споделят от настоящия съдебен състав. От фактическа страна е установено, че на 3.01.2010 г. Мария Василева Симеонова е претърпяла битова злополука, в резултат на която е получила счупвания (фрактури) на кости на двете си ръце (в областта на дясна лакетна става и на лява гривнена става), за чието лечение (оперативно наместване на счупената кост при дясната лакетна става с поставяне на плака и винт) е заплатила общо 1832,58 лв. и това представлява инцидентно възникнала здравна потребност по смисъла на чл. 16, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП). Съществото на съдебния спор е дали Мария Симеонова има право да получи еднократна социална помощ по чл. 16 ППЗСП за задоволяване на тази инцидентно възникнала здравна потребност. Сега обжалваното решение на Административния съд - Сливен, е постановено след отмяна на предходното решение № 101 от 28.06.2010 г. по адм. дело № 113 от 2010 г. на същия съд и при спазване на указанията на касационната инстанция при първоначалното разглеждане на делото по касационната жалба. В съответствие с мотивите на отменителното решение № 1417 от 31.01.2011 г. по адм. дело № 10910 от 2010 г. по описа на Върховния административен съд, при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд е събрал допълнителни писмени доказателства - данни за получаваното от Симеонова брутно месечно трудово възнаграждение преди и след инцидента, получените парични обезщетения за временна неработоспособност и справка от ТСБ - Сливен, при НСИ за средната месечна работна заплата на лицата, наети по трудово и служебно правоотношение през първото тримесечие на 2010 г. Установено е, че средната месечна работна заплата за страната към процесния период е била 619,00 лв., а за област Сливен - 454,00 лева. Предвид правилото, че преценката за отпускане на помощта по чл. 16, ал. 1 ППЗСП следва да бъде за възможността на лицето само или с помощта на задължените по закон да го издържат лица да осигури задоволяване на основните си жизнени потребности, правилно са взети предвид всички установени от социалния работник и отразени в социалния доклад обстоятелства от социален, семеен, битов и здравен характер. Като е приел, че административният орган правилно е основал издадената от него заповед на социалния доклад и на съдържащите се в него данни за възможността на Мария Василева Симеонова за самоиздръжка и издръжка от трето лице, първоинстанционният съд е извел законосъобразен извод, че в случая не са налице условия за предоставяне на еднократната социална помощ по чл. 16, ал. 1 ППЗСП. Право на социално подпомагане имат българските граждани, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по закон да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности - чл. 2, ал. 3 от Закона за социално подпомагане (ЗСП). Правото на еднократна социална помощ по чл. 16, ал. 1 ППЗСП за задоволяване на инцидентно възникнали здравни, образователни, комунално-битови и други жизненоважни потребности е вид право на социално подпомагане, поради което освен съответната инцидентно възникнала потребност, следва да са налице и предпоставките, посочени в чл. 2, ал. 3 ЗСП, за правото на социално подпомагане въобще. В мотивите на обжалваното решение правилно е отбелязано, че се касае за една правна възможност, предпоставките за прилагане на която се преценява от органа по социално подпомагане, а не за едно безусловно законово право. Еднократната социална помощ по чл. 16, ал. 1 ППЗСП се отпуска веднъж годишно, а размерът й е обвързан с гарантирания минимален доход. Безспорно е установено, че в случая към датата на инцидента Симеонова е трудово заета, с месечен доход, формиран от трудово възнаграждение и наследствена пенсия, надвишаващ средната месечна работна заплата за страната и за област Сливен, като през време на отпуска за временна неработоспособност е получавала и следващото се обезщетение, чийто среден размер също надвишава средната месечна работна заплата на област Сливен за периода. Същественото в случая е, че касационната жалбоподателка и нейният баща са съжителстващи лица по смисъла на § 1, т. 2 от Допълнителната разпоредба на Закона за социално подпомагане, която включва в кръга на "съжителстващите лица" съвместно живеещите в едно жилище със или без родствена връзка, регистрирани на един адрес. Оттук и изводът, че бащата на Мария Василева Симеонова е могъл да предостави финансова помощ на молителката, тъй като попада сред лицата по чл. 140 от Семейния кодекс, и правилно неговият месечен доход е отчетен от длъжностното лице като възможност за издръжка по смисъла на чл. 11, ал. 2 от ЗСП. В конкретния случай данните от социалния доклад не са били оборени, както в производството пред административните органи, така и пред Сливенския административен съд. Основателно е прието от решаващия състав, че административния орган правилно и в съответствие с нормативните разпоредби е определил, че жалбоподателката, съвместно със съжителстващото лице, попадащо в хипотезата на чл. 140 от СК, са получавали към датата на инцидента месечен доход, значително надвишаващ както ГМД за страната (65 лв.), така и средномесечния, получаван от трудово заети лица в област Сливен и не са ангажирани никакви доказателства, че този доход е изчерпан като възможност да покрие инцидентно възникналата потребност от специализирана медицинска помощ. По несъмнен начин е установено, че лицето е могло да се справи с разходите със собствени и на дължащи издръжка лица. При тази безспорна констатация, наведените в касационната жалба възражения, че единствено компетентен да прецени дали някой от нейните близки е имал възможност да й дава издръжка, бил гражданският съд в исково производство, са неоснователни. В този смисъл обосновано е прието от първоинстанционния съд, че в хипотезата на настоящия случай изричната разпоредба на чл. 11, ал. 2 от ЗСП визира наличието на възможност за издръжка от лицата по чл. 140 от СК (заедно с възможността за самоиздръжка) като пречка за предоставяне на социална помощ. Следователно, за нуждите на административната преценка на компетентния орган не е необходимо провеждане на осъдително исково производство за издръжка по реда на Семейния кодекс. Неоснователни са наведените оплаквания в касационната жалба, че в нормативната уредба нямало точни изисквания кой и какъв доход се взимал предвид при определяне правото на помощ. Разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗСП е категорична относно момента на получаване на социалната помощ - "след като са изчерпани всички възможности за самоиздръжка и издръжка от лицата по чл. 140 от Семейния кодекс". Както обосновано е посочил първоинстанционният съд граматическото тълкуване на нормата налага извода, че правото да се получи социална помощ възниква, когато за лицето не съществуват никакви възможности чрез самоиздръжка или издръжка от друго лице, да покрие свои основни жизнени потребности. В този смисъл и доводът, че неправилно бил определен моментът, към който следва да се определи наличието на основания за право на помощ, е неоснователен. Преценката, включително и за доходите, се извършва към момента на възникване на твърдяната необходимост. Оспорената заповед, с която е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 16, ал. 1 ППЗСП поради липса на изискуемите материалноправни предпоставки, е законосъобразна и като е отхвърлил подадената жалба, Сливенският административен съд е постановил правилно решение. По изложените съображения, Върховният административен съд - шесто отделение, счита, че не са налице касационни основания, водещи до отмяна на обжалваното решение, предмет на настоящото касационно производство, поради което същото следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,