Решение № 13944 от 20.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6727/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. А. Н. /Н. Й./, гражданка на Република Турция, подадена чрез адв. Т. Ненков АКРусе, срещу Решение 1540 от 14.05.2024г., постановено по адм. дело 222/2024г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлена жалбата й против Заповед 5373з-10/13.02.2024г., издадена от Началник група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Русе, за прилагане на принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 3 и 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ . В касационната жалба се излагат твърдения за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правилна и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че ЗЧРБ не дефинира минималните срокове за престой на територията на страната, с оглед изискванията за дълготрайно пребиваване. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на решение по съществото на спора с което административният акт да бъде отменен. Ответната страна Началник група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Русе, чрез юрисконсулт Димитрова, в писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне и оставяне в сила на оспореното решение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и липса на основания за отмяна на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед Заповед 5373з-10/13.02.2024г., издадена от Началник група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Русе, с която на Н. А. Н., гражданка на Република Турция, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, Отнемане на правото на пребиваване в Република България. Административният съд установил, че на Н. А. Н. е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ с решение рег. 718658/17.12.2019г. на дирекция Миграция, поделение ОД МВР - Русе, по заявен адрес за пребиваване [улица], [населено място], община Русе. Във връзка с проверки в АИС Граничен контрол на МВР били установени за периода 2020г. 2023г. краткосрочни влизания на територията на страната общо 22 дни за целия период на справката. При посещение на заявения адрес с цел връчване на съобщение за започнало производство на 20.12.2023г. е констатирано, че лицето не пребивава и не се е установило трайно на него. От проверка на Национална агенция за приходите било установено, че 05.12.2023г. е подадена декларация по ЗЗО с посочена начална дата на възникнало задължение за внасяне на осигуровки 29.10.2020г. Въз основа на резултатите от проверката било образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ. Оспорената Заповед за налагане на ПАМ с рег. 5373з-10/13.02.2024г. на Началник група Миграция при ОД на МВР Русе е връчена на М. М. Ю. /собственик на имота по посочения адрес/ със задължението да я предаде на Н. А. Н.. В заповедта административният орган сочи, че от събраните данни по преписка e видно, че Н. Н., гражданин на Турция, не само не се е установила на територията на Република България, но и е декларирала неверни данни относно заявения адрес на пребиваване и намерението си да се установи в страната. Съдът приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Посочил, че действително Н. А. Н. не се е установила на територията на страната, а освен това липсват и данни, че е имала намерение да се установи да живее в Република България. Приел, че посочените от административния орган основания са подкрепени от събраните в хода на административното производство доказателства. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Разрешението за постоянно пребиваване на Н. А. Н. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Цитираната разпоредба предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл. 34, ал. 1 във вр. чл. 40 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. Обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. От събраните по делото доказателства правилно първоинстанционният съд е приел, че Н. А. Н. не се е установила на посочения от нея постоянен адрес: [улица], [населено място], община Русе в рамките на посочения в чл. 40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд относно наличието на материална, териториална и персонална компетентност на административния орган и съгласно чл. 221, ал. 2 изр. 2 АПК препраща към тях, поради което не следва да ги преповтаря в своя съдебен акт. Инцидентните пребивавания на територията на страната през едногодишния период не могат да обосноват извод за трайно установяване. Настоящата инстанция споделя разбирането на административния съд, че понятието "трайно установяване", за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. Ето защо е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Неоснователни са и доводите на касационния жалбоподател, че не е успяла да се установи в Република България поради ограниченията, наложени заради пандемията от COVID-19. Видно от представените справки за пътуване на лице чужд гражданин, Н. А. Н. е влизала на територията на Република България неколкократно в сочения период. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденецът на територията на Република България, както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Предвид установеното, липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,