Решение № 5926 от 4.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2730/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция Земеделие - Пловдив против решение 11071 от 17.12.2024 г., постановено по адм. д. 2374/2024 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяна му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответницата Н. Б. Н., в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Пловдив отменя заповед РД 05-01-51/14.10.2024 г. на директора на Областна дирекция Земеделие - Пловдив, с която служебното правоотношение на Н. Б. Н. е прекратено на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл.) поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл. За да постанови този резултат съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, но при съществено нарушение на изискванията за форма, тъй като същата не съдържа изложени фактически обстоятелства, които да сочат за обективната невъзможност на Н. да изпълнява служебните си задължения. Посочва, че в случая включеното, в длъжностната характеристика за длъжността главен експерт", изискване за дигитална компетентност не представлява обстоятелство, създаващо нова фактическа обстановка по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл., както и че не са доказани от органа по назначаване обективни обстоятелства, които са поставили Н. в невъзможност да изпълнява служебните си функции и задачи. По тези съображения съдът приема, че освен, че е налице самостоятелно основание за отмяна на заповедта по чл. 146, т. 2 АПК, то същата е и материално незаконосъобразна. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразен е изводът на съда, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалния закон. В константната си практика относно законосъобразността на прекратяване на служебното правоотношение на посоченото основание Върховният административен съд приема, че за да е осъществен фактическия състав на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. следва да е налице нова фактическа обстановка, същата да води до невъзможност за изпълняване на задълженията по конкретната длъжност и причините за това да са непреодолими и за двете страни по правоотношението, защото са неподвластни на волята им. Или обективната невъзможност по принцип следва да е породена от причини, за настъпването на които нито една от страните по правоотношението не съдейства в една или друга степен. В случая посочените в оспорената заповед фактически основания, обуславящи обективната невъзможност на държавния служител да изпълнява служебните си задължения, а именно липса на дигитални и компютърни умения, съобразно длъжностната характеристика за заеманата длъжност, не обосновава осъществяване на хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл., тъй като въведените в длъжностната характеристика изисквания за заемане на длъжността не са извън волята на страните по служебното правоотношение. Неоснователен е доводът на касатора, че обективната невъзможност за държавния служител да изпълнява служебните си задължения възниква с приемането на § 8 от ПЗР на ПМС 13 от 28.01.2020 г., обн. ДВ, бр. 9/2020 г., в сила от 31.01.2020 г. за изменение и допълнение на нормативните актове в Министерски съвет, в която се сочи, че длъжностните характеристики на служителите в държавната администрация следва да бъдат преведени в съответствие с Рамката на дигиталната компетентност, съгласно приложение 1а към чл. 15 от Наредбата за условието и реда за оценяване на изпълнението на служителите в държавната администрация (НУРОИСДА). В длъжностната характеристика могат да бъдат възпроизведени нормативно установените изисквания, както и да залегнат специфични за конкретната длъжност - такива, въведени по преценка на органа по назначаването, ако това обективно се е наложило в интерес на оптималното функциониране на администрацията. Промяната в изискванията за заемане на длъжността на държавния служител, вписана единствено в длъжностната характеристика и обоснована само въз основа на нея, не поражда обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. В случая видно от представените по дело длъжностни характеристики от 25.11.2020 г., 29.11.2021 г. и 04.10.2022 г. присъства изискването за дигитална компетентност, като от тогава служителката изпълнява служебните си задължения, поради което не е налице нова фактическа обстановка, която да води до невъзможност за изпълняване на задълженията по конкретната длъжност и причините за това да са непреодолими и за двете страни по правоотношението, тъй като са неподвластни на волята им. Освен това по делото е приложен сертификат от 2017 г., видно от който Н. преминава обучение по "дигитална компетентност". Ето защо изводът на първоинстанционният съд, че спрямо държавната служителка не е налице хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл., е законосъобразен. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а и конкретни такива не се сочат в касационната жалба. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени следва да се осъди Областна дирекция Земеделие - Пловдив да заплати на Н. Б. Н. сумата 1500 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,