Решение № 670 от 17.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10623/2016 г.

Решение № 670 от 17.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10623/2016 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Тет - 61" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. С., чрез пълномощника му адв. Николов, срещу решение № 123/30.06.2016 г., постановено по адм. дело № 486/2015 г. по описа на Административен съд Х., в частта му, с която са уважени предявените против дружеството искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди и е осъдено да заплати разноски по делото. Изложени са съображения, че същото в обжалваната му част е недопустимо, като постановено по предявени при липса на правен интерес искове, алтернативно неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска същото да бъде обезсилено или отменено, като претендира разноски по делото. Ответникът - Г. Д. Д., чрез процесуалния си представител адв. Тенчева, взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната му част и е процесуално допустима. Производството пред Административен съд Х. се е развило по исковата молба на Г. Д. против "Тет - 61" ЕООД, гр. С., с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ е предявил обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от нищожността на наложена принудителна административна мярка, изразяваща се в преместване на "наказателен паркинг" на автомобила му от служители на ответника, при липса на законови правомощия за това. На страните е дадена възможност да ангажират доказателства по делото, като след събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка по спора. С обжалваното решение административният съд е уважил частично, като основателни и доказани предявените на основание чл. 203, ал. 1 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ обективно съединени искове за сумата от 110 лв., причинени имуществени вреди и за сумата от 500 лева, причинени на ищеца неимуществени вреди. В останалата им част до претендираните размери от 332.58, съответно 2000 лв. ги е отхвърлил като неоснователни. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че наложената принудителна административна мярка е нищожна, установени са и останалите елементи на фактическия състав, основаващи исканите обезщетения - причинени вреди, като пряка и непосредствена последица от нищожния административен акт. Приел е, че заплатената от ищеца сума за получаване на автомобила при освобождаването му - такса за репатриране и отговорно пазене съставлява пряка вреда за него, независимо, че не е собственик на репатрирания автомобил. Размерът на дължимото се обезщетение за причинени неимуществени вреди е определил при приложението на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. В частта му, с която предявените искове са отхвърлени и е осъден ищеца да заплати разноски по делото решението не е обжалвано и е влязло в сила. Решението в обжалваната му част е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт или незаконосъобразни действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения акт или незаконосъобразни действия, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действия или бездействия и настъпилата вреда. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за недопустимост на решението, като постановено при липса на правен интерес у ищеца от оспорване на наложената принудителна административна мярка, тъй като не е неин адресат. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК исковете за вреди, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи се разглеждат по реда на тази глава. Тогава, когато вредите са причинени от нищожен административен акт неговата незаконосъобразност се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение - чл. 204, ал. 3 АПК. Ищецът с исковата си молба определя спорния предмет и обема на търсената защита, като в случая са изведени обстоятелства, на които се основава нищожността на наложена спрямо ищеца принудителна административна мярка, на чиято нищожност се основават твърдяните за причинени вреди. Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за нищожност на наложената принудителна административна мярка, като осъществена при липса на компетентност, от лица, които не са определени от собственика, управляващ пътя, да преместват или издават нареждания за преместване на пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или упълномощения от него водач. Твърдяното в касационната жалба, че тези правомощия в случая произтичат от сключен между собственика на пътя и касационния жалбоподател договор не може да бъде споделено. Конкретната дейност в изпълнение на дадената от закона възможност е осъществена от лица, на които собственикът на пътя не е предоставил надлежни правомощия, наличието на които не може да се изведе от сключения договор, съдържащ задължение за жалбоподателя, като търговец, да извършва определената в договора дейност. При установената по делото фактическа обстановка необоснован и при неправилно приложение на закона е изводът на първоинстанционния съд за основателност и доказаност на претърпени от нищожния административен акт имуществени и неимуществени вреди от ищеца. Доказана е в случая първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, установена в хипотезата на чл. 204, ал. 3 АПК, но не могат да бъдат изведени останалите, изискуеми се от закона предпоставки. Предявените от Д. обективно съединени искове се основават на нищожността на наложена спрямо него принудителна административна мярка, в качеството му на собственик на посочения в исковата молба лек автомобил. Изрично в исковата молба се претендира обезщетяване на имуществена вреда със сума в размер на 110 лева, произтичаща от наложена принудителната административна мярка, изразяваща се в принудително преместване на "моя автомобил" и на неимуществени такива, основани на начина на узнаване на наложената мярка и с поставянето като условие "моя автомобил" да бъде върнат срещу заплащане на парична сума. Така твърдяните в исковата молба обстоятелства, на които се основават предявените искове, не са доказани по делото. Напротив, установено е по несъмнен начин, че лекият автомобил, който е бил преместен от мястото му, при прието неправилно паркиране, е собственост на "Райфайзен лизинг България" ООД, негов ползвател е ЗАД "Булстрад ВИГ", съответно право да управлява автомобила има свидетелят Т. При тези фактически установявания неправилно е прието в обжалваното решение, че са доказани от ищеца, върху когото е доказателствената тежест, претърпени имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от нищожната принудителна административна мярка, тъй като същата не е насочена срещу него, като собственик на автомобила. Ищецът е този, който с исковата си молба определя спорния предмет, страните и обема на търсената защита. В случая обстоятелствата, на които се основават предявените искове са останали недоказани, при което предявените искове се явяват неоснователни. Доводите на ответника по жалбата, че претендираните обезщетения се дължат, тъй като ищецът е директор на Г. А. на ЗАД "Булстрад ВИГ" Х., ползваща автомобила по силата на сключен договор за лизинг са неоснователни. Исковете не са предявени от собственика на репатрирания лек автомобил, от дружеството, което го ползва по силата на сключен договор за лизинг, от лицето, на което е предоставено управлението му от ползвателя. В исковата молба Д. не твърди вредите да са причинени в качеството му на представител на дружеството ползвател, съответно при предоставено му право да управлява автомобила. Не е искано и съответно допуснато изменение на предявените искове в този смисъл. Действително, както е прието и от първоинстанционния съд, ищецът е заплатил парична сума за получаване на преместения автомобил, но същата не подлежи при посоченото по горе на обезщетяване от ответника при приложението на ЗОДОВ, а се дължи от лицето, от чието име са осъществени недължими от ищеца действия, при наличие на законовите предпоставки за това. С оглед гореизложените съображения настоящата инстанция намира предявените от Г. Д. против "Тет - 61" ЕООД, гр. С. искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди изцяло за неоснователни, а обжалваното решение за неправилно в частта му, с която същите са уважени. Следва същото да бъде отменено в обжалваната му част, с която е уважен предявеният иск за причинени имуществени вреди в размер на 110 лева, а този за причинени неимуществени вреди в размер на 500 лева и е осъден ответника да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 389.65 лева, като се постанови друго по съществото на спора, с което предявените искове се отхвърлят и в тази им част. Искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски по делото е частично основателно. Съгласно представен списък на разноските се претендират заплатен адвокатски хонорар в размер на 400 лева за процесуално представителство пред касационната инстанция, внесена държавна такса за касационно обжалване в размер на 50 лева и адвокатски хонорар в размер на 300 лева, за осъществена правна помощ в първоинстанционното производство. С оглед изхода на делото основателно е искането бъде присъдена сума в размер на 50 лева, внесена държавна такса за касационно обжалване. Неоснователно е искането за присъждане на разноски, изразяващи се в заплатено за осъществена правна защита по настоящето дело адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, тъй като не се доказва тези разноски да са реално направени към относимия за преценката на дължимостта им момент, а именно до приключване на съдебното дирене. Договорът за правна защита и съдействие от 11.08.2016 г., съгласно който е договорена и заплатена сумата от 400 лева от касационния жалбоподател е представен с молба от 13.12.2017 г., два дни след разглеждане на делото в открито съдебно заседание. Неоснователно е и искането за присъждане на сторените разноски, адвокатско възнаграждение, при разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Това искане е своевременно направено пред този съд, като с обжалваното решение е налице произнасяне относно дължимостта им и са присъдени такива в размер, съобразен с отхвърлената част от предявените искове. Решението в тази му част не е обжалвано и е влязло в сила. Настоящата инстанция намира, че на касационния жалбоподател, независимо от изхода на спора, не се следва присъждане на разликата между присъдената сума с обжалваното решение и претендираната такива в пълен размер от 300 лева, тъй като не се установява по делото реално да са направени разноски по представен договор за правна защита и съдействие от 06.11.2015 г. С него е договорен размера на адвокатското възнаграждение и начина му на плащане - "в брой", но не е отразено договорената сума да е заплатена. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение