Решение № 1416 от 3.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12731/2013 г.

Решение № 1416 от 3.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 12731/2013 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на пълномощника на Ибрахим Ибрахимов Михрин, от с. Рибново, област Благоевград, против решение № 130 от 12.07.2013 г. по адм. дело № 160/2013 г. по описа на Административен съд - гр. Стара Загора, III състав. Касаторът твърди, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "Социално подпомагане", гр. Казанлък, оспорва жалбата по съображения, изложени в писмен отговор и моли решението, предмет на съдебен контрол, да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решение № 130 от 12.07.2013 г. по адм. дело № 160/2013 г., Административен съд - гр. Стара Загора, III състав, е отхвърлил жалбата на Ибрахим Ибрахимов Михрин, от с. Рибново, област Благоевград, против задължително предписание № ЗД-94-ИИ-0004 от 27.03.2013 г. на Директора на Дирекция "Социално подпомагане", гр. Казанлък. Съдът е приел, че оспореното предписание е издадено от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, правилно приложение на относимия материален закон и целта му. Настоящият касационен състав намира, че така постановеното решение не страда от визираните в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът е разяснил делото изцяло и е направил верен прочит на събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност, с оглед на правнорелевантните факти и обстоятелства. По първоначалното дело е било установено, че при извършената на 20.06.2012 г. от социални работници от отдел "Закрила на детето" при Дирекция "Социално подпомагане", гр. Казанлък, в Сдружение с нестопанска цел "За подпомагане и култура", гр. Крън, е констатирано, че там е настанено непълнолетното дете Джемал Ибрахимов Михрин. Родителите Ибрахим Михрин и Пембе Михрина са подали така именувана "молба-съгласие" от 10.07.2011 г. до цитираното сдружение за настаняване на сина им в общежитието на сдружението. В молбата на Джемал Михрин за настаняване в общежитието от 20.09.2011 г. е отразено съгласие на родителя Ибрахим Ибрахимов Михрин. При извършената на 20.06.2012 г. проверка от служителите на отдел "Закрила на детето" при Дирекция "Социално подпомагане", гр. Казанлък, в СНЦ - гр. Крън се установява, че в общежитието живеят 15 момчета, трайно отделени от родителите си, на които се предоставя закуска, обяд и вечеря; подслон; транспорт до училищата, в които учат и обратно до общежитието; помощ в подготовката за училище. Децата се молят по пет пъти на ден, като денят им започва в 4 часа сутринта с молитва, а в петък посещават и джамия, като те твърдят, че извършват това доброволно. Има осигурено място за молитви. Понякога възпитателите им ги водят да играят футбол на стадиона или да карат колела. Сдружение с нестопанска цел "За подпомагане и култура" - гр. Крън няма лиценз за осъществяване на социални услуги. Съгласно § 1, т. 16а от ДР на ППЗСП, "Социална услуга - резидентен тип", е форма на социална услуга за задоволяване на ежедневните потребности за ограничен брой лица - не повече от 15, които предоставят възможност за живеене в среда, близка до семейната. От така посочената по горе дейност, която се извършва в пансиона се налага изводът, че тя представлява социални услуги от резидентен тип и се предоставя на деца. Според чл. 34, ал. 1 ППЗЗД, лицата по чл. 18, ал. 1, т. 3 и 4 от Закона за социално подпомагане могат да предоставят социални услуги за деца след получаване на лиценз и вписване в регистъра по реда на Закона за социално подпомагане. В разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ППЗЗД изрично е посочено, че председателят на Държавната агенция за закрила на детето издава лиценз или отказва издаването му, ако заявителят не отговаря на условията, посочени в чл. 43в от Закона за закрила на детето. Със заповед № РД-01-17 от 09.02.2012 г., издадена на основание чл. 7, т. 4 от Устройствения правилник на ДАЗД, чл. 43г, ал. 1 във връзка с чл. 43в, т. 5 от ЗЗД и чл. 38, ал. 1 от ППЗЗД, зам. председателят на ДАЗД е отказал издаване на лиценз на Сдружение с нестопанска цел с наименование "За подпомагане и култура" със седалище и адрес на управление в с. Крън, област Стара Загора. От мотивите към цитираната заповед става ясно, че в резултат на получена информация в Комисията по лицензиране, у последната са възникнали съмнения за извършване на нерегламентирана религиозна дейност под формата на приют за социално слаби деца. Директорът на Дирекция "Вероизповедания" към Министерския съвет е изразил отрицателно становище, позовавайки се на писмо на Главното мюфтийство на Мюсюлманското вероизповедание, в което е посочено, че последното не е обвързано със Сдружението, не гарантира характера на програмите, по които се обучават децата, съответно не носи отговорност по чл. 7 от Закона за вероизповеданията (ЗВ) за работата им с малолетни или непълнолетни деца. При регистрацията на сдружението не са спазени разпоредбите на чл. 27 ЗВ. Зам. председателят на Държавна агенция "Национална сигурност" също е изразил отрицателно становище, тъй като осъществяваната от СНЦ дейност е в противоречие с чл. 27 ЗВ. Съгласно чл. 27, ал. 1 ЗВ, след предварително съгласие на съответната религиозна институция могат да се създават юридически лица с нестопанска цел за подпомагане и популяризиране на определено вероизповедание, което е със статут на юридическо лице. От писмо изх. № 1.5.9/267 от 29.01.2013 г. на Главния мюфтия във връзка с писмо под същия номер от 29.03.2013 г. се установява, че учебната програма е утвърдена едва към последната цитирана дата, а към 25.03.2013 г. за курса по изучаване на исляма е определен преподавател. Следователно учебната програма по изучаване на исляма е утвърдена след издаване на процесното задължително предписание. Същото се отнася и до определянето на преподавател. По делото няма доказателства, а и липсва такова твърдение, че Сдружението е получило лиценз и вписване в регистъра по реда на Закона за социално подпомагане до датата на издаване на задължителното предписание. В касационната жалба също липсва такова твърдение. Разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ППЗЗД, както и тези на чл. 43г, ал. 1 във връзка с чл. 43в, т. 5 от ЗЗД и чл. 38, ал. 1 от ППЗЗД се отнасят до всички лица по чл. 18, ал. 1, т. 3 и 4 от Закона за социално подпомагане, поради което липсва дискриминация по признака "вероизповедание". Въведеният с текстовете на 43б, 43в, 43г, 43д ЗЗД, както и 34, ал. 1 и чл. 38, ал. 1 ППЗЗД лицензионен и регистрационен режим цели упражняване на контрол от държавата върху местата, където се предоставят социални услуги, като това е особено необходимо за тези, където тези услуги се предоставят на деца, с оглед целите на ЗЗД. При проверката в СНЦ - гр. Крън органите на отдел "Закрила на детето" при Дирекция "Социално подпомагане" са установили, че 15-те деца, които живеят в общежитието са мюсюлмани, изучават религия и турски език, и четат Корана. Персоналът се състои от 7 души, за които липсват свидетелства за съдимост, а само част от тях притежават документи, удостоверяващи образователната им степен и пригодността им за работа с деца. Храненето не се осъществява съгласно установените стандарти за здравословно хранене на учениците. Липсва налична медицинска документация относно здравословното състояние на всяко от децата. Няма осигурена охрана и липсва разработен пропусквателен режим за достъп на външни хора. Броят на персонала не е съобразен с необходимостта от качествена грижа за децата и няма утвърдена методика за работа с тях. Нито едно от децата няма регистрация на адреса на общежитието - виж проверка на сигнал и оценка на риска от 25.06.2012 г., изготвен въз основа на посещение в общежитието и в присъствие на управителя на последното Ибрахим Зафер. Относно тези констатации на контролните органи по първоначалното дело не са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Жалбоподателят е представил договор за заем за послужване от 10.02.2013 г., сключен между Мюсюлманско вероизповедание, в качеството му на заемател и СНЦ - гр. Крън, като заемодател. Видно от т. 3.1, заемателят се задължава да ползва обекта за провеждане на курсове по изучаване на исляма ежедневно, като часовете да се съгласуват с графика на учебните занятия на учениците, настанени в общежитието, по програма, изготвена и утвърдена от Главно мюфтийство и от преподаватели, назначени от Главно мюфтийство. Джемал Михрин е в общежитието от 24.07.2011 г., а родителите му и той са сключили на 20.09.2011 г. договор за наем за стая № 2, находяща се на втория етаж от общежитието. Това означава, че договорът от 20.09.2011 г. е сключен без правно основание, предвид липсата на данни, че към този момент СНЦ - гр. Крън е имало право да отдава под наем този чужд имот. Договорът за заем за послужване, сключен между Мюсюлманско вероизповедание, в качеството му на заемател и СНЦ - гр. Крън, като заемодател, е от 10.02.2013 г. Така изложените данни сочат, че пребивавайки в общежитие с неустановен от закона регламент, непълнолетният Джемал Ибрахим Михрин е бил дете в риск по смисъла на § 1, т. 11, б. "в" от ДР ЗЗД, според който текст това е дете, за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. От административната преписка се установява, че случаят е открит и производството пред административния орган е започнало още на 20.06.2012 г. На 29.06.2012 г. Ибрахим Михрин е декларирал, че има възможност и желание да полага грижи за възпитанието на детето си Джемал Ибрахимов Михрин. Социалните работници са установили, че родителите на Джемал притежават необходимия родителски капацитет за отглеждането му в семейна среда. Имат добри жилищни условия и доходи. Директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Казанлък е издал процесното задължително предписание № ЗД-94-ИИ-0004 от 27.03.2013 г. след спазване на процедурата, подробно описана в решението на първоинстанционния съд, за която последният правилно е приел, че са спазени административнопроизводствените правила. С предписанието, Ибрахим Ибрахимов Михрин, в качеството му на родител на непълнолетния Джемал Ибрахимов Михрин, е задължен в срок от един месец от получаване на предписанието, да предприеме действия по отписването на детето от общежитието към СНЦ - гр. Крън и същото да бъде отглеждано в семейна среда. Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че задължителното предписание е издадено при наличието на предпоставките на чл. 18, ал. 4 ППЗЗД. Съгласно този текст, при отказ за сътрудничество от страна на родител, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на Дирекция "Социално подпомагане" издава задължителни предписания. Оплакванията на касатора, че той не е отказал съдействие на органите на ДСП не отговаря на данните по делото. Фактът, че бащата на детето се е отзовавал на поканите за срещи от служители на Дирекцията, не налага извод за оказване на съдействие, тъй като съществено за гарантиране на интересите на детето е било незабавното му извеждане от общежитието, за което бащата не е предприел никакви мерки в продължителен период от време (от 29.06.2012 г. до 27.03.2013 г.). Неоснователни са и оплакванията на касатора, че съдът е потвърдил административен акт, който нарушава правото на Джемал да упражнява своята религия и да получава религиозно обучение, както и че при проява на дискриминационно отношение е провел несправедлив съдебен процес. С Решение № 5 от 11.06.1992 г. по конституционно дело 11/1992 г. на Конституционния съд на РБ е дадена характеристика на конституционното право на избор на вероизповедание и религиозни възгледи - чл. 37, ал. 1 от Конституцията. Прието е становището, че правото на вероизповедание е абсолютно основно лично право, непосредствено свързано с духовния мир на човешката личност и като такова е ценност от висш порядък. Тази характеристика очертава и правния режим, регулиращ тази сфера. Изложени са няколко по-важни правомощия: право на свободен избор на вероизповедание и възможност за свободно упражняване на вероизповеданието чрез печат, слово, създаване на религиозни общности и сдружения, и тяхната дейност вътре в общността и извън нея като проявления в обществото. Успоредно с това са очертани и пределите на конституционно гарантираната свобода на вероизповеданието, които не са безгранични от гледна точка на реалното му упражняване. Пределите са строго и изчерпателно установени в чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията. Изведена е и ролята на държавата, по отношение правото на вероизповедание, а именно, че държавата, е длъжна да осигури условия за свободно и безпрепятствено, във всяко отношение, упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин, като тя не може да се намесва и да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции. Правото на държавата за намеса, се свежда единствено до вземане на необходими мерки в хипотезите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2, във връзка с чл. 57 от Конституцията. Допустимо е такава преценка да се прави и при евентуална регистрация на религиозните общности или институции. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната. В съответствие с конституционно установените принципи, чл. 1 от Закона за изповеданията (ЗВ), прогласява свобода на съвестта и изповеданията за всички граждани на Република България. Но според чл. 7, ал. 1 ЗВ, свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица. В чл. 8, ал. 1 ЗВ са предвидени хипотезите, при които правото на вероизповедание може да бъде ограничено, ако са нарушени изискванията на чл. 7.