Решение № 46 от 29.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1279/2015 г.

Решение № 46 от 29.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1279/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Евгений Стайков Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място], срещу въззивно решение № 16 от 22.01.2015 г., постановено по в. т. д. № 236/2014 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 59/17.08.2014 г., постановено по т. д. № 1271/2013 г. по описа на Великотърновски окръжен съд и с което е отхвърлен поради изтекла погасителна давност иска на [фирма] срещу [фирма] - [населено място], с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата 20 039.56 лв., както е отхвърлен иска за присъждане на сумата 9 147.98 лв. - лихва за забава върху главницата, считано от 6.10.2008 г. до 6.11.2009 г. и с което въззивно решение са присъдени разноски в полза на ответното дружество в размер на 2 343.75 лв. В касационната жалба на [фирма], подадена чрез адвокат Н. И., се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и че е необосновано. Твърди се, че въззивният състав неправилно е квалифицирал главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, поради което незаконосъобразно е приложил разпоредбата на чл. 111 б. б ЗЗД, предвиждаща по-кратката тригодишна давност. Според касатора правното основание на иска е претенция за обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което вземане се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Сочи се, че при правилна квалификация на предявения иск по чл. 59 ЗЗД, исковите претенции се явяват основателни. В отговора на касационната жалба ответното дружество [фирма], наред с изложените съображения за недопускане на касационно обжалване, поддържа, че въззивният съд при решаване на спора правилно е приложил кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. "б" ЗЗД, съобразявайки се със събраните по делото доказателства и с автономното си вътрешно убеждение. С определение № 708 от 9.12.2015 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК. В проведеното открито заседание на 23.03.2016 г. страните не се явяват и не изпращат представители. Депозирано е писмено становище от пълномощника на касатора адв. Н. И., в което се излагат съображения в подкрепа на твърденията в касационната жалба за неправилна квалификация на иска, дадена от въззивния съд на спорното право по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вместо по чл. 59 ЗЗД и за незаконосъобразно прилагане на давностния срок по чл. 111 б. б. ЗЗД вместо по чл. 110 ЗЗД. Направено е искане за присъждане на разноски като е представен списък на разноските и договор за правна защита и съдействие. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: С решение № 59 от 17.08.2014 г., постановено по т. д. № 1271/2013 г. по описа на Великотърновски окръжен съд, е осъдено ответното дружество [фирма] да заплати на ищеца СТ В. 2004" Е. общо сумата 29 187.54 лв., включваща обезщетение в размер на 20 039.56 лв. за лишаване от правото да ползва собствения на ищеца имот за периода от 30.09.2008 г. до 28.10.2009 г., както и сумата 9 147.98 лв. - лихва за забава върху главницата, считано от 6.10.2008 г. до 6.11.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 9.10.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. С допуснатото до касационно обжалване въззивно решение Великотърновският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените от СТ В. 2004" Е. искове, присъждайки разноски в полза на ответното дружество. Въззивният състав е приел, че с исковата молба ищецът е предявил пред първостепенния съд два иска: главен - с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата 20 039.56 лв. и акцесорен - с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 9 147.98 лв. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е обосновавал извода, че претенцията на ищеца е основателна по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и доказана по размер. Във връзка с направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност въззивният състав е приел, че доколкото претендираното вземане за обезщетение произтича от неизпълнен договор, то приложима е разпоредбата на чл. 111 б. б ЗЗД. Съдът е посочил, че исковете са погасени по давност, тъй като тригодишният давностен срок по чл. 111 б. б ЗЗД е изтекъл на 28.10.2012 г., а исковата молба е предявена на 9.10.2013 г. Въззивното решение е процесуално недопустимо. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. С исковата молба ищецът СТ В. 2004" Е. претендира осъждането на ответното дружество [фирма] да му заплати общо сумата от 29 187.54 лв., представляваща обезщетение за периода от 30.09.2008 г. до 28.10.2009 г., за който период ищецът неоснователно е бил лишен от правото да ползва собствения си имот - сграда № 2 в кв. 163 по плана на [населено място] с обща застроена площ от 415.5 кв. м. В обстоятелствената част на исковата молба се поддържа, че срокът /с уговореното допълнително удължение/ на договора за замяна, по силата на който ответникът е ползвал имота, е изтекъл на 30.09.2008 г., след което имотът е ползван от ответника без правно основание. Обстоятелствената част и петитумът на исковата молба на СТ В. 2004" Е. очертават предмета на главния иск като претенция за обезщетение от ползването на имот без правно основание, т. е като претенцията за неоснователно обогатяване, а не като претенция за обезщетение от неизпълнен договор. Ето защо касационният състав намира, че въззивният съд, произнасяйки се по иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, е разгледал непредявен иск, което прави въззивното решение изцяло недопустимо, включително и в частта му относно акцесорните претенции за лихви и за разноски. В съответствие с изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде обезсилено изцяло. Делото следва да бъде върнато за произнасяне по предявения иск на въззивния съд, тъй като в случая констатираната недопустимост се отнася единствено до въззивното решение. С оглед връщането на делото за ново разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК компетентен да се произнесе по искането за разноски е въззивният съд. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,