Решение № 2183 от 18.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4811/2009 г.

Решение № 2183 от 18.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4811/2009 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по касационна жалба на Лашал Отман Бен Амор, гражданин на Република Тунис подадена чрез адв. Балачев против решение № 130/4.02.2009 г. по адм. дело № 1075/2008 г. на Административен съд - гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 2026/28.12.2006 г. за отнемане правото му на постоянно пребиваване в РБългария, на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Поддържат се доводи за нищожност на съдебното решение като постановен по нищожен административен акт, който е издаден от некомпетентен орган. Счита се, че същото е необосновано, не са обсъдени всичките им доводи и оспореното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му. Ответникът по касацията не се представлява и не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура счита, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, трето отделение, като прецени събраните доказателства и изложените съображения, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Фактическата обстановка е правилно установена и не се оспорва. Касационният жалбоподател е получил право на постоянно пребиваване на основание сключен брак с българска гражданка. От доказателствата по делото е видно, че безспорно е доказан фактът на отсъствие от страната най-малко шест месеца. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в РБългария краткосрочно и дългосрочно. Краткосрочното пребиваване е до 90 дни от датата на влизане в страната - ал. 2, а дългосрочното пребиваване бива продължително (с разрешен срок до една година) и постоянно (с разрешен неопределен срок) - ал. 3. Следователно, постоянното пребиваване е вид дългосрочно пребиваване по смисъла на чл. 23, ал. 3 от закона. Според чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ (в редакц. и до изм. с ДВ, бр. 36/2009 г.), отказва се продължаване на срока за дългосрочно пребиваване, респективно същото се отнема, на чужденец, за когото е установено, че не е пребивавал на територията на РБ през предходната календарна година най-малко шест месеца и един ден (183 дни). Законът има предвид фактическото и трайно пребиваване на едно лице на територията на страната за повече от половината от една календарна година, който период е основание да се приеме, че лицето има трайна връзка с държавата, в която му е разрешено пребиваване. Липсата на това условие е предпоставка и за налагането на ПАМ по чл. 40, ал. 1, т. 6 (изм. с ДВ, бр. 36/2009 г.) от ЗЧРБ, тоест за отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденеца. В случая от доказателствата по делото безспорно се установява, че жалбоподателят не е пребивавал на територията на РБ съобразно изисквания от закона период. Разпоредбите на чл. 26, ал. 2 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ в редакцията им действали към момента на издаване на административния акт са императивни и при наличието на визираните в тях предпоставки административният орган е длъжен да откаже продължаване на срока на дългосрочно пребиваване, да отнеме това право или да отнеме правото за постоянно пребиваване в страната. Касае се за обвързана компетентност на органа, което изключва възможността за преценка дали да бъде издаден или не административният акт. След като в закона липсват изрично посочени изключения, които евентуално да водят до неприлагане на ПАМ, то при наличните обективни данни същата се явява законосъобразна. Неоснователни са доводите, че заповедта не е връчена на адресата. видно от приложената по делото заповед същата е връчена лично на лицето, което е било и уведомено по реда на чл. 26, ал. 1 от АПК за започналото производство по издаването й. Основното възражение - за компетентността на административния орган, издал атакуваната заповед, е разрешено от съда правилно. Без съмнение областната дирекция на полицията гр. Варна е и регионално и териториално поделение на Национална служба "Полиция" /ЗМВР - чл. 12 - към 19.12.2006 г., ДВ, бр. 102/2006 г./, но не е регионална гранична служба. Останалите факти, като основанията за издаване на заповедта, приложимия закон - ЗЧРБ, процедурата, не са спорни. По същество доводите направени с касационната жалба, както се посочи са били предмет на обсъждане и доказване от страните пред първата съдебна инстанция и подробно са обсъждани в хода на съдебното производство. Изложените мотиви са ясни и подробни и са споделят и от настоящата съдебна инстанция. С оглед на така изложените съображения, не е налице нарушение на материалния закон, обосновани са изводите на съда, съобразени са със събраните доказателства по делото. Ето защо следва да се приема, че при постановяване на атакуваното решение на Административния съд не е допуснал сочените в жалбата нарушения. Поради изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,