Решение № 10790 от 8.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 1047/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на П. Христов от гр.Русе, чрез адв. В. Филипов от АК - Русе, срещу Решение 44/09.12.2022г., постановено по адм. дело 112/2020 г. по описа на Административен съд - Русе, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 2153-17-44 от 17.06.2019 г. на директора на ТП на НОИ гр. Русе, с което е отхвърлена жалбата му и е потвърдено Разпореждане 2140-17-220/19.04.2019 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване. В касационната жалба са изложени подробни оплаквания за неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго, с което делото да бъде върнато като преписка на АО за ново произнасяне със задължителни указания. Претендират се разноски за две съдебни инстанции по представен списък по чл.80 от ГПК. Ответникът - директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП НОИ) Русе, оспорва касационната жалба в подадено писмено становище. Намира първоинстанционното решение за правилно, съобразено с приложимите законови разпоредби и съдебната практика по приложението им и иска оставянето му в сила. В съдебно заседание касаторът се явява лично и с процесуалния си представител адв.Филипов, който поддържа подадената касационна жалба и представя писмена защита с подробно развити съображения. Прави искане да бъде отменен първоинстанционния съдебен акт, а делото да бъде върнато като преписка на директора на ТП на НОИ за ново произнасяне. Претендира присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът не се явява и не се представлява. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение в съответствие с чл.220 АПК настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение 2153-17-44 от 17.06.2019 г. на директора на ТП на НОИ гр. Русе, с което е отхвърлена жалбата на г-н П. Христов и е потвърдено Разпореждане 2140-17-220/19.04.2019 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване., с което на касатора е отказано отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО. Ответникът е зачел по отношение на касатора осигурителен стаж от първа категория труд по ЗОВСРБ 28г., 04 м. и 08 дни и от трета категория 01 г., 00 м. и 10 дни, като общият осигурителен стаж, превърнат към трета категория е 48 г., 03 м. и 13 дни. Приел е, че към датата на подаване на заявлението касаторът е имал навършена възраст [възраст], т.е. няма навършена възраст 53 години и 02 месеца и сбор от осигурителен стаж и възраст 100, поради което не отговаря на изискванията на чл.69б, ал.1 от КСО (в сила до 31.12.2018 г. вкл.). Основният спорен въпрос между страните както в първоинстанционното производство, така и в касационното такова е дали следва да бъде зачетен като осигурителен стаж за пенсия периодът от постъпване на касатора в ССВВУ Г. Бенковски гр. Д. Митрополия, а именно от дата 21.08.1988 г., респективно от полагане на военна клетва на 15.10.1988 г. до датата на навършване на пълнолетие - [дата]. Периодът от 11.08.1989 г. до приключване на обучението на касатора на 21.08.1990 г. е зачетен от пенсионния орган като осигурителен стаж. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба при осъществения контрол за законосъобразност в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата като е приел, че решението на ръководителя на ТП на НОИ Русе и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни органи, в предписаните от закона форма и съдържание, като не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, материалният закон е приложен правилно и в съответствие с целта му. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Административното производство по издаване на процесните актове е започнало със Заявление с вх. 2113-17-2589/20.12.2019 г., с което касаторът е направил искане за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към същото не са с приложени документи по чл. 2 от НПОС, тъй като такива вече са били налични по преписка, образувана във връзка с негово предходно заявление за отпускане на лична пенсия за стаж и възраст 2113-17.1468/12.12.2015 год. Тук следва да се отбележи, че в предходното административно производство също е изследван спорният въпрос, свързан с признаване като трудов стаж на периода от постъпване на касатора в ССВВУ Г. Бенковски гр. Д. Митрополия до датата на навършване на пълнолетие. По него е налице и произнасяне от друг състав на ВАС в хода на развилото се съдебно производство, което е между същите страни и при същите правни основания, но във връзка с предходен отказ за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст за същото лице. От мотивите на Решение 16736/17.12.2018 год., постановено по адм.д. 11758/2016 г. по описа на ВАС е видно, че съдът е приел по отношение на спорния период, че обучаващите се в сержантските (старшински) средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията (чл.3 от Указ 117 от 31.07.1971 г.), но разпоредбата на чл.81, ал.1 от ППЗП (ДВ, бр.102 от 1967г.) не е приравнявала времето на обучението им на трудов стаж. Съдът е приел, че предвид изменението на чл.81, ал.1 от ППЗП (ДВ, бр.76 от 1996 г.), зачитащо за трудов стаж приравнената наборна служба на курсанти и школници след навършване на пълнолетие, отбиването на наборната военната служба от касационния жалбоподател е станало през периода от [дата] (първия ден сред навършване на 18 год.) до 24.09.1990г. (завършване на средното военно училище). Касационният съдебен състав е посочил, че без значение за целите на пенсионното осигуряване е датата на полагане на военна клетва, когато курсантът е бил на навършени 17 години. Клетвата по чл.10 от ЗВВСНРБ (отм.) за вярност на своя народ и родина е елемент на военната служба, но тя е ирелевантна към спора за придобит трудов стаж съгласно пенсионното законодателство. В хода на настоящето съдебно производство не са налице нови доказателства, нито пък междувременно са настъпили законодателни изменения, обуславящи различни правни изводи. Представените писмени доказателства от касационния жалбоподател с касационната жалба и в хода на настоящето съдебно производство, а именно писмо изх. 6192/14.09.2016 г. на дирекция ДВИА -В.Търново заверен препис, писмо рег. 283-4449/24.08.2016 г. по описа на Оперативен архив на Българската армия заверен препис, искане от П. Цанев от 10.01.2023 г. до МО, искане от П. Христов от 10.01.2023 г. до МС, писмо рег. 13-00-50/18.01.2023 г. на Министерство на отбраната на Република България, писмо 20-П-2/17.01.2023 г. на Министерския съвет на Република България, заявление вх. 02-470/20.01.2023 г. до Директора на Дирекция Държавен военноисторически архив гр. Велико Търново, писмо-отговор 02-470/03.02.2022 г., заявление вх. 70/10.01.2023 г. до началника на ВВУБ Георги Бенковски , писмо-отговор рег. 283/26.01.2023 г., също не установяват нови факти и не обуславят различни правни изводи Неоснователни са наведените от касатора възражения относно неправилно приложение на материалния закон с оглед придаване на обратна сила на разпоредбата на чл. 44, ал.1 от НПОС. Преценката досежно юридическите факти от значение за правото и последиците, които законът свързва с тях, се извършва в съответствие с момента на възникване на правото на пенсия и момента на упражняването му. При подаване на заявлението за отпускане на пенсия от касатора съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се признава за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 год. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Изследваните в мотивите на решението правни норми са тези на чл. 9, чл.21 и чл.24 от Закона за всеобщата военна служба в Народна република България (отм.), на чл. 81 от ППЗП (отм.), в редакцията, действала към процесния период, както и тези на Указ 117 от 31.07.1971 г. и всички те са релеватни за спорния по делото период. Във връзка с тълкуването на тези разпоредби в контекста на правния спор първоинстанционният съд е изложил мотиви, с които настоящият съдебен състав е съгласен и не намира за нужно да повтаря в настоящето решение, поради което препраща към тях на основание чл.221, ал.2, изр. 2 от АПК. За пълнота и с оглед конкретните оплаквания на касатора следва да се посочи, че обстоятелството, че по силата на чл. 3 от Указ 117, обучаващите се в сержантските (старшински) средни военни училища се намират на действителна военна служба и имат всички права и задължения на срочнослужещи в армията, означава, че времето им на обучение във военно училище ще се зачита за отбита редовна военна служба за установения й в закона срок, а не че отбиват редовна военна служба по смисъла на ЗВВСНРБ (отм.) за целия период на обучението. От съвкупния анализ на разпоредбите първоинстанционният съд е достигнал до правилния извод, че през спорния период за трудов стаж се е признавало времето, прекарано в редовна военна служба от българските граждани, навършили 18 години в годината на набора. Не е предвидена хипотеза на приравнен трудов стаж за случаите, когато редовната военна служба се е считала за прослужена по силата на специален закон. На завършилите курса на сержантските (старшинските) училища се е признавала отбита редовна военна служба на основание чл. 2, б. "б" от Указ 117 от 31.07.1971 г. за откриване на сержантски (старшински) средни военни училища, но това не е било предвидено като нормативно основание за зачитане на периода на обучение за трудов (осигурителен) стаж. Обучаващите се в сержантските (старшински) средни военни училища са се намирали на действителна военна служба и са имали всички права и задължения на срочнослужещи в армията (чл. 3 от Указ 117 от 31.07.1971 г.), но разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ППЗП (ДВ, бр. 102 от 1967 г.) не е зачитала времето на обучението за трудов стаж. Това е сторено с изменението на разпоредбата на чл. 81 от ППЗП (отм.) с § 42 от Постановление 218 на МС от 29.08.1996 г. (ДВ, бр. 76/1996 г.), съгласно което за трудов стаж от трета категория се зачита времето на изслужената наборна военна служба или приравнената към нея на курсанти и школници след навършване на пълнолетие до размера на наборната служба за съответния род войски съгласно действащото законодателство. Горното е във връзка с приетия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ, ДВ, бр. 112 от 1995 г., в сила от 27.02.1996 г., отм. ДВ, бр. 35 от 2009 г., в сила от 12.05.2009 г.), с който военната служба е разделена на кадрова и наборна. Ето защо и при съобразяване на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, на основание чл. 81 от ППЗП, в сила към 31.12.1999 г., пенсионният орган обосновано е зачел като осигурителен стаж при пенсиониране само срокът на редовната военна служба от навършване на 18-годишна възраст, а не и цялата действителна служба на обучаемия във военното училище в частта й от постъпването му в училището до навършване на пълнолетие. Неоснователни са касационните доводи за наличие на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, водещи до отмяна на съдебния акт. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите посочени като правно основание за неговото издаване, обуславяща разпоредените правни последици. Съобразно наличните данни административният акт на цитираното в него фактическо и правно основание правилно е приет от първоинстанционния съд за законосъобразен. Предвид изложеното, Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,