Решение № 107 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5068/2007 г.

Решение № 107 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5068/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "В. П. П. ", гр. Е., срещу въззивно решение от 8.06.2007 г. по гр. д.№ 2091/2006 г. на Софийския апелативен съд, с твърдения за недопустимост на решението, както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). С определение от 15.10.2008 г. на мястото на ЕТ "В. П. П. е конституирано "Х." Е., поради правоприемство в процеса чрез прехвърляне на търговското предприятие на ЕТ и заличаване на последния от търговския регистър. Касаторът счита, че решението е недопустимо. Сочи се, че приетата от съда правна квалификация на исковете не съответства на заявеното основание. Необоснован е изводът му, че е налице изпълнение на договорното задължение от страна на наемодателя за предоставяне на реално действащ търговски обект. Не са обсъдени доводите на ЕТ, че е извършил СМР по силата на задължението си по договора и с изричното съгласие на наемодателя. Ответникът по касация Е. Т. Т., гр. С., оспорва жалбата като неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. С обжалваното решение софийският апелативен съд е отменил решение от 23.05.2006 г. по гр. д. № 741/2003 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от П. Й. П., ЕТ "В" против Е. Т. Т. иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на 22 615 лева, дължими след прекратяване на договор за наем, сключен на 12.07.2002 г., включващи изплатен депозит, дадена комисионна на посредник, довършителни работи в имота, електроенергия за периода 1.09.2002 г. - 28.02.2003 г., разходи за интернет, обезщетение за неоснователно прекратяване на договора и разходи за охрана. По реда на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е отхвърлил отново тези искове но преквалифицирани като такива с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Неоснователни са доводите за недопустимост на решението, поради произнасяне по непредявен иск. Въззивният съд е изследвал фактите, така както са въведени с твърденията в исковата молба подоговорното правоотношение между страните и е изложил мотиви за липса на виновно неизпълнение на задълженията на ответника по иска в качеството му на наемодател. Ето защо погрешното посочване на правната норма при квалификацията на иска не рефлектира на действително разгледания иск. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено от фактическа и правна страна, че 12.07.2002 г. страните по делото са сключили договор за наем, по силата на който Т. предоставил на ЕТ ползването на имот - кафе-закуски на три нива в София, за срок от три години, считано от 1.09.2002 г. С анекс страните са уговорили, че за срок от две години договорът не може да бъде прекратяван. Страните са уговорили довършителните работи по обекта да са за сметка на наемодателя като наемателят да осигури строителни работници и договаря стойностите на работите с наемодателя. Всички трайни подобрения към имота се правят с писмено договаряне за цени и начин на плащане. При несъгласие от страна на наемодателя за необходимост на работите, наемателят може да ги извърши за своя сметка. Ищецът е твърдял, че имотът не е предаден в състояние да се ползва по предназначение, тъй като не е бил довършен и годен за експлоатация. Той заплатил за ремонтни работи 9 323 лева, но наемодателят не го снабдил с акт 16 и не могъл да регистрира обекта. С нотариална покана от 13.03.2003 г. отправил изявление за разваляне на договора поради неизпълнение. Разбирането на въззивния съд, че волеизявлението не може да породи правна последица поради това, че страните са уговорили в две годишен срок да не прекратяват наемното правоотношение, е незаконосъобразно. Предварителният отказ от правото на изправния кредитор да иска разваляне на договора поради виновно неизпълнение не поражда правно действие, поради противоречие със закона. Крайният извод на въззивния съд за неоснователност на иска обаче е правилен. въззивният съд е направил анализ на правнорелевантните факти и е приел, че не е налице виновно неизпълнение от страна на наемодателя, както се сочи от ищеца. В тази връзка е съобразено и наличието на влязло в сила решение по спор между страните, с което ищецът - е осъден да заплати на наемодателя наемна цена за ползване на имота за предходен период - 1.09.2002 г. - 27.05.2003 г. В тази връзка са неоснователни възраженията, че имотът не е бил предоставен от наемодателя годен за ползване. Обосновани са изводите за това, че сам наемателят е решил да използва помещенията като Интернет клуб, т.е.едностранно е променил предназначението на търговския обект, след като го е приел за ползване, което е недопустимо, съгласно допълнителните условия на договора. В тази връзка законосъобразен е изводът за неоснователност и на претенцията за заплащане на всички направени от него разходи за доставка на Интернет сигнал, наемане на компютри и пр. Законосъобразни са и изводите по отношение на претендираните стойности на извършени от наемателя смр в обекта. След преценка на събраните доказателства въззивният съд е направил обоснован извод за недоказаност на претенцията. Съобразени са и клаузите на договора, съгласно които наемателят може да извършва ремонтни дейности в имота след предварително съгласуване с наемодателя на цените и видовете им, като в противен случай те остават за негова сметка. Освен това поделото е останал недоказан и фактът на плащане на претендираната стойност на СМР от страна на наемателя към трети лица. Изводът е направен след преценка на събраните по делото писмени доказателства. С оглед изложеното обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При постановяването му не са допуснати посочените в касационната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон. С оглед изхода на делото на ответника по касация трябва да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 500 лева. Предвид на горното и на основание чл. 218ж, ал. 2ГПК (отм.), Върховният касационен съд, II г.о.