Решение № 2795 от 25.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8251/2018 г.

Решение № 2795 от 25.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8251/2018 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Общински строителен контрол", Столична община, чрез юриск. Конуей като процесуален представител, срещу решение № 2424 от 11.04.2018 г., постановено по адм. дело № 519/2018 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отменена негова заповед № РА-30-278/11.09.2017 г. и Столична община е осъдена да заплати на Н. Николов разноски по делото в размер на 600 лева. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Прави се искане за отмяната му. Ответникът - Н. Николов, чрез пълномощника си адв. Трандев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Н. Николов срещу заповед № РА-30-278/11.09.2017 г. на директора на Дирекция "Общински строителен контрол", Столична община, с която на основане чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ му е наредено да премахне незаконен строеж: "Бетонна стена към границата с УПИ I-37", изпълнена в УПИ VIII-38, кв. 9 по плана на гр. София, м. в. з. Люлин, район Овча купел, без разрешение за строеж в нарушение на чл. 148, ал. 1 ЗУТ. За да отмени заповедта, съдът приема, че е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на чл. 35 и чл. 36 АПК, както и в противоречие с материалноправните разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно. Обсъдени са всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и относимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от събраните доказателства, включително и от приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническа експертиза. Спрямо релевантните факти първоинстанционният съд правилно прилага материалния закон. Изводът за незаконосъобразност на оспорената заповед е законосъобразен и обоснован. От данните по делото безспорно се установява, че процесната стоманобетонова стена представлява плътна ограда между двата имота, която изпълнява и функциите на подпорна стена по отношение по-високото ниво на прилежащия терен в УПИ VIII-38. Изпълнена е изцяло в този УПИ. Процесният строеж е изграден в периода 08. 09. - 03.11.2014 г., след като е издадено разрешение за строеж № 64/29.07.2014 г., влязло в сила на 13.08.2014 г. С него е предвидено изграждането на ограда изцяло в УПИ VIII-38, като към УПИ I-37 е плътна с височина 2, 20 м. Като се позовава на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът приема, че строежът, предмет на заповедта, не е елемент от оградата на УПИ VIII-38, кв. 9, която е съществувала преди това. Законосъобразен е направеният извод, че бетонната стена е строеж по смисъла на пар. 5, т. 38 ПЗР ЗУТ и за него има издадено разрешение за строеж като част от оградата към границата с УПИ I-37. Следователно, след като за изграждането на обекта има издадено строително разрешение, то същият не е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, както правилно приема административният съд. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза оградата от север и от изток е изпълнена през един и същи период. Не се установява отклонение и от максимално допустимата височина от 2. 20 м, предвидена с разрешението за строеж към УПИ I-37. В югоизточната точка от страната на този имот бетонната стена е с височина 0, 82 м спрямо прилежащия терен, а в най-североизточната е с височина 2, 17 м. Не се установява процесният строеж да съществува преди издаване на строителното разрешение и че не е премахнат преди този момент. След обстоен анализ на приетите по делото актове обр. 7, 12 и 14, изготвени на основание Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, правилно съдът приема, че те не са оспорени от административния орган по предвидения за това ред и същите имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и въвеждане на строежа в експлоатация. В акт обр. 14 е вписан протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво от 08.09.2014 г. Този протокол на основание чл. 157, ал. 2 ЗУТ се съставя в присъствие на служител на общината по чл. 223, ал. 2 ЗУТ и евентуалното наличие на незаконен строеж би следвало да е отразено в строителната документация. Допълнителен аргумент в подкрепа на заключението за премахване на предходната подпорна стена е разпоредбата на чл. 148, ал. 7 ЗУТ, въвеждаща забрана за издаване на разрешение за нов строеж в недвижим имот, в който съществува незаконен строеж, докато същият не бъде премахнат. При тези данни законосъобразно съдът приема за несъответна на доказателствата по делото констатацията на административния орган, че след издаване на разрешението за строеж от 29.07.2014 г. изпълнената преди това без строителни книжа стена към УПИ I-37 не е премахната. Правилно е заключението, че като не съобразява възражението на извършителя и представените от него в хода на административното производство доказателства, директорът на Дирекция "Общински строителен контрол", Столична община постановява заповедта при съществено нарушение на чл. 35 и чл. 36 АПК. Ето защо, неспазването на административнопроизводствените правила и на относимите материалноправни разпоредби законосъобразно са приети от съда за основания, обуславящи отмяна на административния акт. Не са налице твърдените от касатора пороци на обжалваното решение, поради което същото като правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора и предвид своевременно заявеното искане от процесуалния представил, на ответника Н. Николов се дължат направените разноски за настоящото производство. Възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК е основателно. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото настоящият състав приема, че разноските са прекомерни и не подлежат на присъждане в пълния претендиран размер от 3000 лева, а следва да се редуцират на 1 500 лева, които Столична община следва да бъде осъдена да заплати. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, второ отделение