Решение № 8997 от 19.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8393/2015 г.

Решение № 8997 от 19.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8393/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Застрахователен надзор", гр. С., ул. "Б." №... срещу Решение № 3803 от 1.06.2015 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело № 1839/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил иска на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор за обявяване на нищожност на решение от 15.09.2011 г. на С. районен съд, постановено по административно-наказателно дело № 15042/2010 г., с което е отменено издадено от него наказателно постановление № Р-10-316 от 14.10.2010 г., с което на ЗАД "Б. В. И. г." е наложено административно наказание "имуществена санкция" и осъдил Комисията за финансов надзор да заплати разноски по делото.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Застрахователен надзор", счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът приел, че разпоредбата на чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК е приложима само досежно съдебно решение, по отношение на което не е упражнен инстанционен контрол, без да отчете факта, че при касационното обжалване на решението на районния съд Административен съд, С. град, не извършил служебна проверка за валидността на съдебното решение. Това е видно от съдържанието на Решение № 1031, в което липсват изводи относно валидността на обжалваното първоинстанционно решение.

Сочи, че визираното в чл. 218, ал. 2 АПК задължение на съда не значи, че то е изпълнено и действително проверката е извършена. Счита, че правото да се иска обявяване на нищожността на съдебното решение не е преклудирана с оглед на субсидиарното приложение на Гражданския процесуален кодекс. Залегналият в Гражданския процесуален кодекс принцип, че може да се иска обявяване на нищожност на влезли в сила съдебни актове безсрочно, не изхожда от това, че от най-тежките пороци могат да страдат само необжалваните или необжалваемите съдебни решения, но и тези, които са преминали инстанционна проверка. Пороците на съдебните решения не престават да бъдат пороци само, защото в закон е предвидено, че съдът, при обжалване на решенията, следва служебно да следи за тяхната валидност.

Счита за неправилен извода на съда, че наведените в исковата молба доводи се отнасят до допустимостта, не до нищожността на съдебното решение. Счита, че едно недопустимо съдебно решение може да страда и от пороци, които водят до неговата нищожност. Решението на районния съд е недопустимо, защото съдът се произнесъл по недопустима жалба - срещу влязло в сила наказателно постановление, тъй като съгласно чл. 320, ал. 4 от Кодекса за застраховането КЗ (отм.) процесното наказателно постановление, издадено на основание чл. 317а, ал. 1 КЗ (отм.), не подлежи на обжалване пред съд. С оглед на това налице е липса на правораздавателна компетентност на съда, което води до нищожност на постановеното решение.

Сочи, че нито един съд до сега не се е произнесъл по валидността на съдебното решение от 15.09.2011 г., поради което искът е основателен. Касаторът се представлява от служител с юридическо образование М. Г. С.-Ц.

1. Ответникът по касационната жалба - ЗАД "Б. В. И. г.", счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Излага подробно фактите по делото, прави анализ на съдебното решение, обявяването на чиято нищожност се иска, и на Решение № 1031 и сочи, че валидността на съдебното решение, чиято нищожност се иска съдът да обяви, е потвърдено с Решение № 1031 на Административен съд, С. град С., че изчерпването на инстанционната съдебна проверка преклудира правото нищожността на съдебния акт да бъде предявена чрез иск по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК. С оглед на предмета на касационната проверка, съгласно чл. 218, ал. 1 и 2 АПК, съдът служебно се произнася по валидността на съдебното решение. След като съдът служебно се произнесъл по валидността на съдебното решение следва, че такъв порок не е установен. А съгласно чл. 223 АПК касационното съдебно решени е окончателно, което значи, че решените с него въпроси не могат да бъдат предмет на последващ контрол.

Без значение за необжалваемостта на касационното решение е обстоятелството дали касационният съд е изпълнил точно задължението си по чл. 218, ал. 1 и 2 АПК и в частност дали е обсъдил в мотивите на решението си валидността на обжалваното първоинстанционно съдебно решение. Неизпълнението на задължението на съда би могло да бъде съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но поради необжалваемост на касационното решение, такъв порок не може да доведе до неговата отмяна.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Б. А.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. В нарушение на чл. 172а АПК и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът не обсъдил всички доводи на касатора, изложени в исковата му молба. Основателен е довода за неправилно прието от съда наличие на упражнен инстанционен съдебен контрол, тъй като видно от решение № 1031 в него не са изложени мотиви за валидността му. В тази връзка съдът не обсъдил доводите за излизане от пределите на правораздавателната власт. С оглед на това решението е неправилно на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение, съдът приел от Фактическа страна, че:

1. На 14.10.2010 г., заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Застрахователен надзор", издал наказателно постановление № Р-10-316, с което на основание чл. 317а, ал. 1 КЗ (отм.) наложил на ЗАД "Б. В. И. г." имуществена санкция в размер на 476 900,00 лв. Санкцията е наложена за установени 23 845 нарушения.

1. На 20.04.2011 г., с определение, постановено по административно-наказателно дело № 15042/2010 г., С. районен съд, прекратил съдебното производство образувано по жалба на ЗАД "Б. В. И. Г." срещу наказателно постановление № Р-10-316 на основание чл. 320, ал. 4 КЗ - забрана за съдебно обжалване на наказателните постановления по чл. 317а, ал. 1 КЗ (отм.).

1. На 29.06.2011 г., с Определение № 3616, постановено по касационно административно-наказателно дело № 4995/2011 г., Административен съд, С. град, отменил определението от 20.04.2011 г. и върнал делото на районния съд за продължаване на съдебното производство. Съдът приел, че чл. 320, ал. 4 КЗ (отм.) в случая е неприложим.

1. На 15.09.2011 г., с решение, постановено по административно-наказателно дело № 15042/2010 г., С. районен съд отменил наказателно постановление № Р-10-316. Мотивите на съда са, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при нарушение на материалния закон - нарушен е принципът на законоустановеност на административното наказание, т. е. всяко нарушение да бъде обвързано с конкретна санкция, тъй като е наложено едно общо наказание за всички 23 845 твърдяни нарушения, като е без значение дали общата сума е сбор от отделните санкции.

1. На 15.02.2013 г., с Решение № 1031, постановено по касационно административно-наказателно дело № 9611/2012 г., Административен съд, С. град, оставил в сила решението на районния съд. В мотивите съдът приел, че допустимостта на съдебното обжалване е установена с Определение № 3616 и се подкрепя от Решение № 1 от 1.03.2012 г. на Конституционния съд, по конституционно дело № 10/2011 г., от правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 47, 48 и 52 от Хартата на основните права на Европейския съюз и от чл. 6 и 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). С оглед на това съдът изрично приел, че разпоредбата на чл. 320, ал. 4, предложение 2 КЗ (отм.) е изрично отменена. Съдът изложил подробни мотиви досежно съответствието на съдебното решение с материалния закон.

1. На 24.07.2013 г. заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Застрахователен надзор", подал до С. районен съд искова молба с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК и петитум съдът да прогласи нищожността на решение от 15.09.2011 г. по административно-наказателно дело № 15042/2010 г.

1. На 7.10.2013 г. с определение, постановено по гражданско дело № 31375/2013 г., С. районен съд прекратил съдебното производство по искова молба, подадена от заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Застрахователен надзор" на основание чл. 270, ал. 2 ГПК и с петитум прогласяване на нищожността на решение от 15.09.2010 г. на С. районен съд, постановено по административно-наказателно дело № 15042/2010 г., и изпратил делото по подсъдност на Административен съд, С. град.

1. На 22.05.2014 г., с Определение № 10881, постановено по гражданско дело № 152/2014 г., С. градски съд потвърдил определението от 7.10.2013 г. на С. районен съд.

1. На 27.11.2014 г., с Определение № 866, постановено по частно търговско дело № 3389/2014 г., Върховният касационен съд не допуснал касационно обжалване на Определение № 10881.

1. На 14.01.2015 г., с Определение № 172, постановено по административно дело № 12153/2014 г., Административен съд, С. град, повдигнал препирня за подсъдност.

1. На 26.02.2015 г., с Определение № 10, постановено по административно дело № 16/2015 г., смесен състав на Върховния административен съд и на Върховния касационен съд постановил, че компетентен да се произнесе по иска е Административен съд, С. град.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

При така установените факти съдът приел от правна страна, че предявеният иск е допустим - предявен от активно легитимирано лице срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за него. Приел, че искът е неоснователен. Решението на районния съд по чл. 63, ал. 1 ЗАНН подлежи на касационен контрол пред административния съд като производството е по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Обсъдил подробно правомощията на касационната инстанция и изрично посочил задължението на касационния съд, с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК, да извърши контрол за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон на съдебното решение. Изрично посочил, че съдебното решение, чието обявяване за нищожност се иска, е постановено след задължително за районния съд отменително определение, както и че последващият инстанционен контрол е извършил проверка и за валидността на съдебния акт.

Приел, че съдебният акт е издаден от надлежен съдебен състав, в писмена форма и е подписан. Той е в пределите на правораздавателната власт на съда и в съответствие с дадените му задължителни указания от горната инстанция досежно допустимостта на съдебното производство. Приел, че наведените доводи се отнасят до допустимостта, не до нищожността на съдебното решение, която обаче се проверява по реда на инстанционния контрол. Въз основа на това направил извод за неоснователност на иска и го отхвърлил.

Съдебното решение е недопустимо.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок, са свързани с липсата на мотиви на касационното решение № 1031 досежно валидността на определението от 15.09.2010 г. и с характера на порока неподведомственост на спора на съда.

Преди да се произнесе по правилността на съдебното решение, съдът, с оглед на задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, е длъжен да провери валидността и допустимостта на обжалваното Решение № 3803.

1. По валидността на обжалваното Решение № 3803:

За да бъде едно съдебно решение невалидно, т. е. нищожно, е необходимо да е постановено от незаконен състав, да са нарушени пределите на правораздавателната власт на съда и изискванията за форма на решението, както и когато не може да се изведе чрез тълкуване волята на правораздавателния орган поради неразбираемостта на съдържанието на акта.

Решение № 3803 е постановено от законен състав. Съдът е бил сезиран с иск по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК. Съгласно чл. 164 АПК административният съд разглежда делото в състав от едни съдия. В случая делото е разгледано от един съдия. Съдебното решение е постановено от съдията, който участвал в съдебното заседание, в което е завършило разглеждането на делото - чл. 235, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК.

Решение № 3803 е постановено в искана от закона писмена форма и е подписано от съдията.

Решение № 3803 е постановено и в пределите на правораздавателната власт на съда. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК на административния съд са подведомствени исковете за обявяване на нищожност на съдебно решение, което е постановено от административните съдилища. В случая, предмет на иска по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК е обявяването на нищожността на решение от 15.09.2011 г. на С. районен съд, но постановено по реда на чл. 59 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), които решения, с оглед на чл. 63, ал. 1 АПК подлежат на касационно обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс от административните съдилища. Подведомствеността на спора на Административен съд, С. град, е определена с Определение № 10 от 26.02.2015 г. на смесен състав на Върховния касационен и Върховния административен съд.

С оглед на горното обжалваното Решение № 3803 е валидно.

1. По допустимостта на обжалваното Решение № 3803:

За да бъде едно съдебно решение допустимо, трябва да е постановено при наличие на процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното производство и при липса на процесуални пречки за неговото разглеждане.

В случая съдът е сезиран с иск по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК. При липсата на изрична разпоредба в Административнопроцесуалния кодекс досежно процесуалните предпоставки за правото на иск и в съответствие с чл. 144 АПК съдът следва да прецени допустимостта на иска с оглед на установеното в Гражданския процесуален кодекс. С оглед на това процесуалните предпоставки за допустимост на иска са: а) за ищеца да е налице правен интерес от търсената с иска защита; б) искът да е предявен от надлежна страна; в) ищецът да е процесуално правоспособен; г) спорът да е подведомствен на съда.

Тези предпоставки в случая са налице. За ищеца, с оглед на твърдяното в исковата молба и при отчитане на факта, че е издател на наказателното постановление, отменено със съдебното решение, чиято нищожност се иска съдът да обяви, е налице правен интерес от предявяване на иск за обявяване на нищожността на съдебното решение от 15.09.2011 г. С оглед наличието на правен интерес от предявяване на установителния иск касаторът е и надлежна страна. Той е и процесуално правоспособен, тъй като процесуалната правоспособност за органа възниква по силата на закона и в съответствие с материалната му правоспособност. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК спорът е подведомствен на съда.

Налице е обаче процесуална пречка за допустимост на съдебното производство. Установителният иск за обявяване на нищожността на едно съдебно решение безспорно е правно средство за защита срещу нищожни решения и като такова не е ограничено със срок. Но то е средство, което може да бъде упражнено само тогава, когато правният субект не е упражнил правото си на инстанционен контрол на съдебното решение, чието обявяване на нищожност се иска или когато съдебното решение, чиято обявяване на нищожност се иска не подлежи на инстанционен контрол, т. е. само тогава, когато въпросът за нищожността на съдебното решение не е бил предмет на съдебен контрол. Тогава, когато въпросът за нищожността на съдебното решение вече е бил предмет на съдебен контрол е налице абсолютна процесуална пречка за допустимост на иска по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК, защото има влязло в сила съдебно решение, което е разрешило със сила на пресъдено нещо спора относно валидността на съдебното решение - чл. 299, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК.

Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, приложим съгласно чл. 63, ал. 1 ЗАНН в касационното производство по обжалване на съдебно решение, постановено по реда на чл. 59 и 61 ЗАНН, съдът служебно следи за валидността, допустимостта и съответствието на съдебното решение с материалния закон. С оглед на това правомощието на съда в касационното производство включва задължителна проверка за валидност на обжалваното съдебно решение.

В случая правото на касационно обжалване досежно съдебното решение, чиято нищожност се иска съдът да обяви, е било надлежно упражнено. Проведено е касационно производство и съдът постановил решение на основание чл. 221 АПК. С влизане в сила на касационното Решение № 1031 въпросът за валидността на съдебното решение от 15.09.2011 г. е решен със сила на пресъдено нещо. Съдебното решение, с което е отменено наказателното постановление, е обвързващо и за органа, който е издал това постановление, защото по силата на закона страна в съдебното административно-наказателно производство е не органът, издал наказателното постановление, а учреждението, чийто орган е издал наказателното постановление. Налице е установена в закон процесуална субституция - чл. 26, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, под формата на процесуална суброгация, по силата на която правните последици на съдебното решение обвързват и органа.

Дали съдът в касационното решение е изложил или не мотиви досежно преценката си за валидността на обжалваното първоинстанционно съдебно решение е ирелевантно за допустимостта на иска по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК. Не мотивите на съдебното решение, а силата на пресъдено нещо, която съдебното решение притежава, е релевантният факт. С оглед на това доводите на касатора за основателност на иска поради липса на мотиви в касационното съдебно решение относно валидността на съдебното решение, чиято нищожност се иска да бъде обявена, са неотносими.

Само с оглед на доводите на касатора и без правно значение за предмета на спора, следва да се посочи, че въпроса за подведомствеността на спора на съда и в частност на приложимостта на чл. 320, ал. 4 КЗ (отм.) е бил предмет на разглеждане от съда два пъти - с оглед на прекратителното определение на първоинстанционния съд и в рамките на касационното производство по проверка на първоинстанционното съдебно решение. Съдът изложил мотиви досежно допустимостта на съдебното производство, в т. ч. се позовал на Решение № 1 от 1.03.2012 г. на Конституционния съд, по конституционно дело № 10/2011 г. и на правото на съдебна защита по смисъла на Хартата на основните права на Европейския съюз и на чл. 6 и 13 ЕКПЧ. Фактът, че касаторът не е съгласен с мотивите на съда, не обоснова на допустимост на правото на иск по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК. Дори и мотивите на съда да са неправилни и с оглед на това решението му да не съответства на предпоставките за допустимост на съдебното производство, то това прави касационното решение недопустимо, но не води до извод за допустимост на исковото производство по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК.

Видно от изложеното, налице е абсолютна процесуална пречка за допустимост на иска по чл. 128, ал. 1, т. 7 АПК - сила на пресъдено нещо по предмета на иска, а именно - валидността на съдебното решение от 15.09.2011 г. Съдът правилно установил релевантността на чл. 218, ал. 2 АПК и факта, че в касационното производство съдът вече извършил проверка за валидността на съдебното решение, но въз основа на това направил неправилен извод за неоснователност на иска, а не за неговата недопустимост. Наличието на абсолютна процесуална пречка за допустимост на иска и на съдебното производство прави иска недопустим, не неоснователен. Като постановил обжалваното Решение № 3803 съдът постановил един недопустим съдебен акт. Същият следва да бъде обезсилен и съдебното производство прекратено.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК и тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Върховния административен съд съдът следва да осъди Комисията за финансов надзор - юридическото лице, в чиято структура е органът - касатор, да заплати на ЗАД "Б. В. И. г." направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са досежно юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същото съдът определя на 300,00 лв. с оглед на чл. 8, ал. 2 във вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 във вр. с § 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд