Решение № 4139 от 4.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11134/2023 г.
ВАСТрето отделение04.04.2024 г.докладчик Юлиян Киров
Диспозитив
ОТМЕНЯ Решение 6044 от 16.10. 2023 г., постановено по административно дело 3629/ 2023 г. на Административен съд- София- град и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Заповед рег. 53643/ 08.02.2023 г., издадена от директора на дирекция Миграция при МВР, с която е отнето правото на постоянно пребиваване на Т. Камбе в Република България и е определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Т. Камбе, сумата от 1070 /хиляда и седемдесет/ лева, представляващи разноски за касационното производство.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ЖАНЕТА ПЕТРОВА Членове: /п/ ИСКРА АЛЕКСАНДРОВА /п/ ЮЛИЯН КИРОВ
Мотиви
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Камбе чрез адвокат В. Емирски от САК срещу Решение 6044 от 16.10. 2023г., постановено по административно дело 3629/ 2023 г. на Административен съд- София- град (АССГ), с което се отхвърля жалбата против Заповед рег. 53643/ 08.02.2023 г. на директора на дирекция Миграция при МВР. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита се, че липсва обосновка на индивидуализиращи обстоятелства и на съразмерност на наложената мярка. Смята, че наложената мярка нe съответства на целта на закона. Иска се отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски по делото. Касационният жалбоподател- Т. Камбе в открито съдебно заседание чрез адвокат Емирски, моли да се уважи касационната жалба по подробно изложените в нея съображения. Претендира разноски по делото. Допълнително Т. Камбе, който в съдебно заседание се явява лично, моли да се уважи жалбата. Заявява, че живее в България от 1999 г. до днес, със шестгодишно прекъсване през 2014 г., когато трябвало да се прибере до Япония, заради здравословни проблеми. Посочва, че неговото семейство се намира тук, като има съпруга. Ответникът- Директора на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи в открито съдебно заседание чрез юрисконсулт Чорбаджийски, моли да се отхвърли жалбата като неоснователна и немотивирана. Счита първоинстанционното съдебно решение за правилно, мотивирано и издадено съобразно материалния закон. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Смята, че решението е валидно, допустимо и правилно. Намира, че при произнасянето му не са допуснати твърдените от касатора нарушения, съставляващи касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, в настоящия състав на Третоотделение, приема касационната жалба, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество- за основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на Т. Камбе гражданин на Япония, против Заповед рег. 53643/ 08.02.2023 г., издадена от директора на дирекция Миграция при МВР, с която е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България и е определен срок 30 дни за доброволно напускане на страната. С обжалваното съдебно решение се ОТХВЪРЛЯ жалбата на Т. Камбе гражданин на Япония, против Заповед рег. 53643/ 08.02.2023 г. на директора на дирекция Миграция при МВР, с която е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България и е определен срок 30 дни за доброволно напускане на страната. Решаващият съд за да приеме този резултат е установил, че Т. Камбе е гражданин на Япония, постоянно пребиваващ на територията на Република България, като последното се установява и от представеното по делото Разрешение за пребиваване 700803596 от 08.04.2013 г. със срок на валидност до 01.04.2023 г. Вписан е в регистъра на населението на 29.11.2022 г. с постоянен адрес: град София, [адрес, което е видно от Удостоверение за вписване в регистъра на населението изх. РОБ22-УГ51-6121/ 29.11.2022 г. Приел за безспорно, че жалбоподателят е женен за българската гражданка Е. Иванова, което обстоятелство е заявил в Заявление за издаване на документи за самоличност и пребиваване на чужденци в Република България рег. 8330/07.12.2022 г., подадено в Дирекция Миграция МВР. Посочил, че при извършена справка в информационните масиви на МВР е установено, че Т. Камбе е напуснал територията на Република България на 24.12.2014 г. и е влязъл отново на 24.01.2021 г., т.е. отсъствието му е за период, надвишаващ шест години. В връзка с това на 08.02.2023 г. длъжностно лице при Дирекция Миграция МВР е изготвило Предложение рег. 5364р-3266 до директора на Дирекция Миграция МВР за прилагане спрямо японския гражданин Т. Камбе разпоредбата на чл.40, ал.4 от ЗЧРБ, като се изготви заповед за отнемане на предоставеното право на постоянно пребиваване. В резултат със Заповед рег. 5364з-1971/ 02.10.2019 г. на директора на Дирекция Миграция , на основание чл.40, ал.4 от ЗЧРБ, спрямо жалбоподателят е наложена принудителна административна мярка Отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденеца в Република България , поради това, че е отсъствал от страната повече от шест години. Административният съд от правна страна е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган- директора на дирекция Миграция , съобразно разпоредбата на чл.44, ал.1 от ЗЧРБ. При издаването й не е допуснато нарушение на материалния закон. Оспореният административен акт е издаден, при спазване на установената форма, в съответствие с целта на закона, като са спазени материалноправните разпоредби и без да е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Поради тези съображения Административен съд София- град приел, че жалбата на Т. Камбе е неоснователна и същата е отхвърлена, като лицето се осъжда да заплати на МВР сумата от 100 лв, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението е неправилно. Видно от съдържанието на атакуваната заповед, същата е издадена при условията на чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ, според която разпоредба във всички случаи след 6- годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставено право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл. 25г. От доказателствата безспорно се установява, че при предоставено право на постоянно пребиваване в България, Т. Камбе е отсъствал от страната повече от шест години (за времето от 24.12.2014 г. до 24.01.2021 г.), като не са налице изключенията по чл. 25г от ЗЧРБ. В случая следва да се отчете, че процесният 6 годишен период е изтекъл в годината на Ковид, когато административно бе затруднено свободното движение на хора. Съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, извънредните мерки са били в сила от февруари 2020 г. до 31 май 2020 г., като се удължават служебно до 30 юни 2020 г. Същевременно според чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки (в случая наложената ПАМ е по чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ) компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. От административния съд не е преценено, че при издаване на оспорения административен акт, не са отчетени обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Такива обстоятелства са продължителността на пребиваване на Т. Камбе на територията на Република България от 1999г. Същият от 01.04.2013 г. има статут на постоянно пребиваващ. През това време Т. Камбе се е интегрирал в българското общество, научил е писмено и говоримо български език и е създал семейство, като има съпруга. С оглед на това следва да се приеме, че отнемането на правото на пребиваване на жалбоподателя, поради отсъствие от страната за период малко повече от 6г., ще наруши правото на зачитане на личния и семеен живот в недопустима степен, съгласно чл. 8, пар. 2. от ЕКЗПЧ. Същият през периода, който е в страната изградил и трайни културни връзки с България, трайни приятелски и професионални връзки. В страната той е създал собствен бизнес и съответно внася данъци в бюджета и осигурява работни места. Смисълът на разпоредбата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ е да се отнемат предоставени права на пребиваване на лица, които са се дезинтегрирали с България, поради продължително отсъствие от нея. В случая това не е така, поради продължаващото пребиваване в България и съществуващите нормални социални връзки. Няма данни за съществуването на семейни, културни и социални връзки на жалбоподателя с държавата по произход на лицето, доказването на което е в тежест на административния орган. Културните и социални връзки на лицето с държавата му по произход, не са толкова силни, поради дългият му престой в България. Десетилетията на престой и трудова дейност са изместили центъра на социума и житейския фокус към България. Налице е социално, културно и икономическо интегриране. По този начин наложената ПАМ противоречи на целта на закона. Целта на закона е да се отнеме право на постоянно пребиваване на чужденци, които не са живели в страната за продължителен период, поради което са прекъснали връзките си със страната, което в случая не е налице. Това, съчетано с посочените и неотчетени от административния орган обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, води до незаконосъобразност на оспорената заповед. Административният съд, като приел същата за правилна и обоснована е постановил решение, което е необосновано и несъобразено с материалния закон. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София- град е неправилно и следва да бъде отменено. Съответно издадената заповед следва да бъде отменена, като незаконосъобразна. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК е основателно искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски, направени пред настоящата съдебна инстанция. Същите възлизат на 1000 (хиляда) лева, заплатено адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса от 70 лева или общо разноски в размер от 1070 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,