Решение № 578 от 28.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 511/2010 г.

Решение № 578 от 28.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 511/2010 г., II н. о., НК, докладчик председателят Лиляна Методиева Производството по чл. 419 и сл. НПК е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за проверка по реда на възобновяването на наказателните дела на протоколно определение от 12.02.2010 г. постановено по НОХ дело № 140/2010 г. по описа на П. окръжен съд, с което е одобрено споразумението между прокурора и защитника за прекратяване на наказателното производство водено срещу З. М. Б. за престъпление по чл. 343, ал. 3 пр. последно НК. В искането се поддържат доводи, че определението е постановено при допуснати особено съществени нарушения по чл. 422, ал. 1т. 5 НПК във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, като се излагат съображения, че наказанието "лишаване от право" е индивидуализирано в нарушение на материалния закон, а наказанието "лишаване от свобода"е явно несправедливо по начин на изтърпяване. По същество се иска определението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура в съдебно заседание поддържа искането по изложените в него съображения Осъденият не е взел становище по искането. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на влязлото в сила протоколно определение, за да се произнесе по искането съобрази следното: С протоколно определение от 12.02.2010 г. постановено по НОХД - 140/2010 г. Плевенският окръжен съд е одобрил споразумението за прекратяване на наказателното производство, постигнато между прокурора и защитника, с което З. М. Б. се е признал за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3 пр. последно б. "б" пр. 1 във вр. с ал. 1 и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, условно с изпитателен срок от четири години, а на основание чл. 343б НК е лишен от правото да управлява МПС за срок от една година и е прекратил съдебното производство. Определението не подлежи на обжалване и е влязло в сила. Искането е процесуално допустимо, защото е направено от легитимна страна, в срока по чл. 421 НПК и съдебният акт подлежи на проверка по реда на възобновяване на наказателното дело, а разгледано по същество е основателно. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон се подкрепя от данните по делото и е основателно. В процедурата по глава двадесет и девета НПК законодателят предоставя на страните осъществяващи функцията по обвинението и защитата сами да решат въпросите по чл. 301 НПК относно извършеното деяние, правната му квалификация и наказателната отговорност. С решаването на делото по този процесуален ред се цели бързото му приключване, при което се спестяват процесуални усилия, но бързината не може да се постигне за сметка на нарушаване основните принципи на правото. При него съдът не е регистратор на постигнатото съгласувано насрещно волеизявление между страните, който във всички случаи е длъжен да възприеме споразумението във вида, в който му е представено и да го одобри. Той запазва ръководната си роля в процеса, чрез упражнявания контрол върху начина по който са решени въпросите на споразумението и по съществото на същото. Длъжен е да формира вътрешно убеждение при одобряването му на базата на събрания доказателствен материал по такъв начин, че да защити от една страна правата на обвиняемото лице, а от друга страна да отговори на очаквания обществен интерес за справедливост. Такъв резултат може да бъде постигнат чрез проверката, която трябва да направи на двете групи въпроси посочени в чл. 382, ал. 4 и ал. 7 НПК. С първата от тях се изяснява дали обвиняемият разбира обвинението и се признава за виновен, дали разбира последиците от споразумението и е съгласен с тях и дали доброволно го е подписал, а с втората- дали предложеното споразумение не противоречи на закона и морала. При отрицателен отговор на който и да било от въпросите посочени в тези групи е длъжен да предложи промени в споразумението, а ако страните се не съгласят с тях да откаже да го ободри и да върне делото на прокурора. Плевенският окръжен съд не е изпълнил това свое задължение, произтичащо от разпоредбите на чл. 382, ал. 7 и 8 НПК, като е приел и одобрил постигнатото споразумение, с което на подсъдимия са наложени двете кумулативно предвидени наказания в нарушение на закона и при несъответствие в значителна степен на установените нравствени норми. За престъплението по чл. 343, ал. 3 пр. последно б. "б" предложение първо в НК е предвидена възможност за налагане наказание "лишаване от свобода" за срок от три до десет години, към което по силата на чл. 343г НК кумулативно се налага и наказанието "лишаване от право да управлява МПС". Второто наказание, когато се налага заедно с наказание "лишаване от свобода", съгласно чл. 49, ал. 2 НК, няма определен в особената част на НК размер. Той зависи от размера на наказанието "лишаване от свобода", като може да го надвишава най-много с три години. Срокът му не може да бъде по-кратък от срока на наказанието "лишаване от свобода". Този извод се налага от разпоредбата на чл. 49, ал. 3 НК, според която осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, независимо, че срокът на това наказание е изтекъл, преди да е изтърпял наказанието "лишаване от свобода" за същото престъпление. В този смисъл са и задължителните указания, дадено в Постановление № 1 от 17.01.19833 г. на Пленума на ВС на РБ. Като е одобрил споразумението, с което на З. М. Б. е наложено наказание "лишаване от право да управлява МПС" за срок по- кратък от този на наказанието "лишаване от свобода", съдът е допуснал нарушение на закона. Това нарушение е съществено по смисъла на чл. 422, ал. 1т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1т. 1 НПК и е основание за отмяна на определението и връщане на делото за ново разглеждане, за да бъде определено законосъобразно и справедливо наказание. При постановяване на определението е допуснато и второто поддържано в предложението нарушение, а именно това по чл. 422, ал. 1т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК с прилагането на института на условното осъждане. Преди да одобри споразумението в частта за наказателната отговорност, съдът е длъжен да прецени дали наказанието, което се предлага подсъдимият да изтърпи е съответно на степента на обществената опасност на деянието и дееца, и на другите обстоятелства по чл. 54 НК, които имат значение за наказателната отговорност, както и дали е достатъчно за постигане целите на специалната и генералната превенция. Тази проверка не е изключена поради съществуващата възможност наказанието да бъде индивидуализирано под най-ниския предел, предвиден за престъплението. За да реши въпроса дали предложения от страните начин на изтърпяване на наказанието е съответен на целите му, съдът следва да отчете данните за личността на дееца и да приеме, че при тях може да му се въздейства в достатъчна степен предупредително и поправително без да бъде откъсван от средата в която живее. Такава преценка не е направена като не са взети предвид поведението му преди, по време и след извършване на деянието. Събраните в досъдебното производство доказателства налагат извода, че обвиняемият е недисциплиниран участник в движението и многократно е нарушавал установените правила за безопасност. На 14.01.2006 г. свидетелството му за правоуправление е отнето, но това не го е възпряло да управлява автомобил, за което свидетелстват налаганите му в следващите години наказания. При извършване на деянието също е бил без свидетелство за правоуправление. Поведението му след настъпване на съставомерния резултат, извън бягството от местопроизшествието, което е елемент от състава на престъплението и не може да се преценява повторно във връзка с индивидуализацията на наказанието, го характеризира като личност с висока степен на обществена опасност. В този смисъл са събраните доказателства, че е направил опит да заличи следите от извършеното деяние и е направил опит чрез заплахи и предлагане на парични средства да принуди друго лице да поеме вината. Ако съдът беше направил тази преценка би могъл да достигне и до друг извод относно възможността целите по чл. 36 НК да бъдат постигнати с приложение на института на условното осъждане. По посочените основания определението на П. окръжен съд следва да бъде отменено. Нарушението е допуснато в досъдебната фаза на процеса с изготвяне на писменото споразумение, поради което делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав от стадия "Действия на прокурора след завършване на разследването". Няма процесуална пречка при новото разглеждане на делото повторно да бъде постигнато споразумение за прекратяване на наказателното производство при отстраняване на посочените по-горе нарушения. Водим от гореизложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Б. Ч. по наказателно дело № 511/2010 г. по описа на ВКС на РБ Не споделям становището на мнозинството в частта, в която е уважено искането на Главния прокурор за възобновяване и отмяна на одобреното от П. окръжен съд споразумение от 12.02.2010 г. по НОХД № 140/2010 г. - поради наличие на основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 3, вр. чл. 348, ал. 5, т. 2 от НПК, касаещо неправилно прилагане на чл. 66 от НК за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "б", пр. 1, вр. ал. 1, б. "в" от НК, за което на подсъдимия З. Б. е било повдигнато обвинение. В мотивите към искането, споделени от мнозинството, е поставен акцент върху несъобразяване на конкретни релевантни обстоятелства относно деянието и личността на дееца, които не позволявали да се приеме, че поправянето му е възможно с отлагане изпълнението на наказанието по реда на чл. 66 от НК. Преди всичко, тук е мястото да се отбележи, че с оглед спецификата на процедурата за приключване на делото със споразумение, а именно липса на необходимост съдът да излага конкретни мотиви при одобряването му, а също и иманентната му характеристика на договореност между страните, които неизбежно правят взаимни отстъпки в рамките на закона, съдебният контрол по реда на възобновяването е до голяма степен затруднен и ограничен в аспекта относно справедливостта на наказанието. Липсата на мотиви пречи ВКС да знае по какви съображения двете страни - прокуратура и защита, са постигнали споразумение относно наказанието и в случая начина на изтърпяването му, дали това е обхващало обстоятелствата, сочени от мнозинството и дали е имало други причини, които надделяват в една или друга насока, включително доколко сигурно и убедително би могло да бъде проведено доказването им в стандартен състезателен процес, за да може да се твърди, че те не са съобразени и да се изисква тяхното съобразяване при връщане на делото за ново разглеждане. Затова единственият разумен подход е намесата на ВКС по реда на възобновяването досежно справедливостта на наказанието да бъде провеждан единствено на плоскостта на констатирано нарушение на закона, което явно и недвусмислено да е довело до явна несправедливост на наказанието, а не на основата на последващата оценка за неговата нецелесъобразност, какъвто е настоящия случай. Освен това намирам за крайно неадекватно с оглед същността и целите на института на споразумението да се иска преразглеждане на волята на едната страна в споразумението - на прокуратурата, поради това, че по-горестоящата не я споделя. Това създава риск всяко споразумение да бъде подложено на последваща преоценка, което нарушава неговия стабилитет и като цяло създава риск от неравнопоставено третиране на подобни случаи. В закона е посочено на коя инстанция и кои страни имат право да сключват споразумение, като задълженията на съда се изчерпват с преценката при одобряването дали то противоречи или не на закона и/или морала. В случая отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода по чл. 66 от НК не е нито в противоречие със закона, нито е неморално. Единственото основание за отмяната му се явява по-различната визия за справедливост по повод прилагането на чл. 66 от НК за случаи по чл. 343 от НК, свеждаща се до невъзможност за успешно реализиране на генералната превенция, което разбиране аз не споделям. Освен това в мотивите на решението се твърди, че не била извършена нужната оценка на конкретни обстоятелства без изобщо да се съобразява, че всъщност няма как да се знае дали такава е била извършена или не, нито това може да се постигне при връщане на делото и последващо сключване на споразумение. Следователно, насоката, която имплицитно се дава на решаващия съд е да не допуска одобряване на подобни споразумения, което намирам за незаконосъобразно. Този подход води до обезличаване на института на споразумението, обезмисляне съществуването на чл. 66, ал. 1 от НК, толериране на откази за прилагането му при деяния с тежки резултати, какъвто разум не е вложен от законодателя, както и по-важното - до акцентиране върху онзи аспект от наказанието, свеждащ се само до възмездие и гола превенция при игнориране на другия аспект - за легитимиране на хуманната идея за превъзпитание. Не може да не се отрази и това, че каквото и да е разбирането на ВКС за справедливостта на наказанието, вкл. в аспекта на чл. 66 от НК, то същото няма и не може да има задължителен характер за първостепенния съд по аргумент от чл. 426, вр. чл. 355, ал. 1 от НПК, а още по-малко за страните по едно споразумение. По изложените съображения подписах касационното решение с особено мнение.