Решение № 8747 от 25.9.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7, изр. първо от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция Обжалване и данъчно - осигурителна практика (Д ОДОП) Пловдив при Централното управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП), приподписана от главен юрисконсулт С. Калдъшев, срещу Решение 741 от 07.11.2022 г., постановено по адм. д. 1028 по описа на Административен съд - Хасково (АС - Хасково) за 2021 г. С обжалваното съдебно решение е отменен Ревизионен акт Р-16002620007773-091-001 от 24.06.2021 г. (РА), издаден от В. Ангелова, на длъжност началник на сектор - възложил ревизията, и П. Андреева, на длъжност главен инспектор по приходите ръководител на ревизията, при Териториална дирекция (ТД) на НАП - Пловдив, потвърден с Решение 483 от 10.09.2021 г., издадено от директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Пловдив при ЦУ на НАП, с който по отношение на Община Свиленград са установени допълнителни задължения за данък върху добавената стойност (ДДС) в размер на 324503,44 лв. и прилежащи лихви в размер на 14276,80 лв. за данъчен период от 01.08.2020 г. до 31.10.2020 г. и от 01.12.2020 г. до 31.12.2020 г. Наред с това, настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на Община Свиленград разноски в размер на 11574,00 лв.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и поради неговата необоснованост. Поддържа се становище, че в хода на съдебното производство пред АС Хасково от страна на настоящия ответник по касация не били представени достатъчно доказателства, въз основа на които да се приемат за оборени фактическите и правни констатации, и изводите, направени в спорния РА. Това всъщност е единственото конкретно касационно оплакване. В останалата част касационната жалба е оформена като отговор на констатациите на вещото лице, изготвило приетата по делото без оспорване ССЕ последователно По т. 20 от ССЕ, По т. 8-19 от ССЕ и По т. 21-24 от ССЕ, без да се въвеждат конкретни пороци относно процесуалната и решаващата дейност на първоинстанционния съд. В тази си част всъщност касационната жалба съставлява точен препис на отделните части от Решение по жалба срещу РА 483 от 10.09.2021 г., издадено от директора на Д ОДОП Пловдив, относими към всеки от спорните въпроси. Въз основа на така изложеното в нея се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отхвърляне на жалбата срещу обжалвания РА. Прави се възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от другата страна и се иска присъждането на юрисконсултско възнаграждение и заплатената държавна такса.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощения юрисконсулт С. Калдъшев, който от негово име поддържа касационната жалба, а по същество моли да бъде уважена. Претендира присъждането на сторените по делото разноски за държавна такса и моли присъждането на юрисконсултско възнаграждение в размер на 40000,00 лв. за двете съдебни инстанции. Преди съдебното заседание писмено заявява възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Ответникът оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор и в съдебното заседание пред настоящия съд чрез упълномощената адв. Г. Кeседжи. Оспорва размера на претендираното юрисконсултско възнаграждение. Прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 21841,44 лв. съгласно представен списък на разноските и доказателства за договарянето и изплащането му. Представя писмена защита.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Хасково е бил РА Р-16002620007773-091-001 от 24.06.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение 483 от 10.09.2021 г., издадено от директора на Д ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП, с който по отношение на Община Свиленград са установени допълнително задължения за ДДС в размер на 324503,44 лв. и прилежащи лихви в размер на 14276,80 лв. за данъчен период от 01.08.2020 г. до 31.10.2020 г. и от 01.12.2020 г. до 31.12.2020 г.

Въз основа на установяванията, направени в хода на ревизионното производство, констатациите на решаващия орган и при съобразяване заключенията на съдебно техническата експертиза (СТЕ) и съдебно счетоводната експертиза (ССЕ), съдът приел от правна страна, че ревизионният доклад (РД) и РА са издадени в сроковете по чл. 117, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ДОПК, от компетентните органи по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на изискванията по чл. 120, ал. 1 ДОПК и са подписани от издателите си с квалифицирани електронни подписи. Направил извод, че в спорното ревизионно производство не са допуснати нарушения на процесуалните правила, а възраженията за необсъждане в РА на представени пред органите по приходите доказателства намерил за неоснователни. По същество на оспорването приел, че РА противоречи на приложимите материалноправни разпоредби, като в резултат го отменил.

1. Съдът направил извод за незаконосъобразност на извода на органите по приходите, че Община Свиленград има задължения за довнасяне на ДДС в размер на 227985,31 лв. За да приеме това, анализирал уговорките по сключения договор между Асоциацията по В и К на обособената територия, обслужвана от Водоснабдяване и канализация ЕООД, гр. Хасково и Водоснабдяване и канализация ЕООД, гр. Хасково и изложил съображения, че задължителното ниво на инвестициите представлява размерът на възнаграждението по договора, за всяка отделна година от срока му на действие. В тази връзка определянето на данъчната основа по реда на чл. 26, ал. 7 ЗДДС, не върху стойността на направените инвестиции за годината, а върху стойността на целия предоставен по договора актив, счел за неправилно. Приел, че в случая е налице бартер по смисъла на чл. 130 ЗДДС, но неговата стойност за конкретната 2020 г. е равна на стойността на направените инвестиции, поради което и счел, че правилно данъчнозадълженото лице е определило стойността на предоставените за календарната 2020 г. активи в размер на 18341,88 лв., без ДДС (за която сума е приспаднат ДДС от 3668,38 лв.), предвид стойността на направените инвестиции в този размер.

Предвид тези свои разсъждения, съдът направил извод, че тълкуването на чл. 26, ал. 7 ЗДДС от страна на органите по приходите, се явява неправилно. Аргументирал се, че страните по уреденото с договор правоотношение не са дали парично изражение за предоставеното стопанисване, ползване и управление на активите, но ясно са посочили реципрочното годишно задължение на съответната страна, представляващо определено ниво на задължителни инвестиции. В тази връзка и доколкото били налице ясно дефинирани индикатори, въз основа на които да се определи стойността на предоставените за ползване, стопанисване и управление активи, според съда, неприложима се явява нормата на чл. 27, ал. 2 ЗДДС, а приложима тази на чл. 27, ал. 4 ЗДДС. Допълнително почерпил аргументи от разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ППЗДДС и от Указание УК-1/15.01.2014г. на министъра на финансите (л. 3). По тези съображения съдът приел, че неправилното тълкуване на относимите материалноправни разпоредби от приходните органи е станало причина за формиране на неправилен извод относно размера на данъчната основа, определяща размера на ДДС и неправилното определяне, че база на установените стойности на годишните амортизации следва данъчната основа да е 1158268,47 лв., респ. ДДС 231653,69 лв., от която дължими 227985,31 лв., предвид начислената от Община Свиленград сума от 3668,38, представляваща ДДС по Фактура 8384 от 31.12.2020 г. на стойност 18341,88 лв.

1. На следващо място съдът формирал извод, че неправилно органите по приходите приели наличието на фактически обстоятелства, обосноваващи корекция по реда на чл. 79а ЗДДС на ползвания от Община Свиленград данъчен кредит в размер на 82939,00 лв. С позоваване на изводите на експерта, изготвил приетата по делото СТЕ и чл. 64, ал. 1, т. 8 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), приел, че от страна на приходната администрация не бил съобразен фактът, че изградената компостираща инсталация, предоставена безвъзмездно на общинското дружество Бурденис Компост ЕООД, представлява елемент на техническата инфраструктура. Мотивирал приложимост на разпоредбата на чл. 80, ал. 1, б. г ЗДДС, съгласно която корекции по чл. 79, 79а и 79б не се извършват за получени стоки или услуги, използвани за изграждането, подобряването или ремонтирането на елементи на техническата инфраструктура по чл.10б, ал. 1, а не тази на чл. 79а ЗДДС, както било прието с РА. При съобразяване предписанието на чл. 10б, ал. 1 ЗДДС съдът направил извод, че разглежданият случай попада именно в регламентираната от законодателя хипотеза, поради което облагането по реда на чл. 79а ЗДДС се явява неприложимо. По тези причини счел, че като не са съобразили специалната разпоредба на чл. 80, ал. 1, б. г ЗДДС, а са приложили общата на чл. 79а ЗДДС, във вр. с § 1, т. 83, б. а от ДР на ЗДДС, органите по приходите са издали РА, в частта относно корекцията на размера на ползвания данъчен кредит от Община Свиленград, в противоречие със закона.

1. На следващо място първоинстанционният съд направил извод, че неправилно органите по приходите приели извършваната от Бурденис Компост ЕООД дейност за такава по обработка на битови отпадъци, като по тази причина счел, че неправилен се явява и изводът им за дължим от Община Свиленград ДДС в размер на 2498,27 лв. за м. 09.2020 г., 2798,00 лв. за м.10.2020 г. и 3295,91 лв. за м.12.2020 г. общо 8592,18 лв., предвид установени данъчни основи за месеци 09.2020 г. 12491,33 лв., м.10.2020 г. 13989,99 лв. и 16479,57 лв. - установена в РД като данъчна основа за м.11.2020 г.

Въз основа на доказателствата по делото съдът приел за установено, че «Бурденис Компост» ЕООД е оператор на компостираща инсталация за разделно събирани и биоразградими отпадъци, като предметът му на дейност включва също и събиране, транспортиране, приемане и оползотворяване на зелени и биоразградими отпадъци и производство на компост, продажба на готов продукт /компост/, събиране, транспортиране, приемане и оползотворяване на зелени и биоразградими отпадъци до компостираща инсталация. Мотивирал извод, че няма данни в ревизирания период извършваните от Бурденис Компост ЕООД дейности да са такива по събиране, обработка и преработка на битови отпадъци по смисъла § 1, т. 73 от ДР на ЗДДС и Приложение 2 от ЗДДС, като се позовал и на заключенията на СТЕ и ССЕ в тази връзка. Затова и предвид вида на обработваните от посоченото дружество отпадъци съдът приел, че не може да се сподели тезата на приходната администрация, че за получателя на предоставяната от това дружество услуга Община Свиленград, се е породило задължение за обратно начисляване на ДДС. Направил извод, че в този случай общината се явява изключена от кръга на данъчно задължените лица, респективно възприетият в ревизионното производство принцип за начисляване на ДДС по смисъла на чл. 86, във вр. с чл. 82, ал. 5, чл. 163а и чл. 163б ЗДДС, счел за неприложим.

В допълнение, съдът намерил за неприложима дефиницията за битови отпадъци по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на Закона за управление на отпадъците (ЗУО) по причина това, че тази разпоредба не е била действащо право към момента на обработването на зелените и биоразградимите отпадъци, съответно и към процесния данъчен период - редакцията на § 1, т. 4 е в сила от 05.03.2021 г. и няма отношение към дейностите, за които се твърди да е налице задължение за ДДС.

Наред с горното, съдът съобразил и това, че според сключения между общината и Бурденис Компост ЕООД договор от общ икономически интерес, общината възстановява на търговското дружество разходите по повод услугите, които то извършва, поради което правилно общината не е издавала фактури. Според съда с извършваните от нея плащания се възстановяват извършените от дружеството разходи и в този смисъл тези плащания представляват само паричен разчет, каквато е и констатацията на вещото лице, изготвило ССЕ.

Отделно от това съдът се позовал и на разпоредбата на чл. 3, ал. 5 ЗДДС и на съдебна практика на Върховния административен съд, обективирана в редица цитирани в обжалваното съдебно решение съдебни актове. Приел, че дейностите по сметосъбиране, сметоизвозване и експлоатация на депото за битови отпадъци, макар и формално да попадат към тези по Приложение 2 от ЗДДС, не определят общината като данъчно задължено лице с последиците на изискуемостта на данъка от получателя по смисъла на чл. 82, ал. 5 и чл. 163а, ал. 2 ЗДДС и задължението за начисляването му по реда на чл. 163б, ал. 1, т. 1 от същия закон.

1. За незаконосъобразен съдът приел РА и в частта, с която бил начислен ДДС за м.12.2020 г. в размер на 4986,95 лв. Съобразил, че за данъчната основа за така определеното задължение за ДДС органите по приходите приели част от стойността, с която спечелил участник в конкурс за продажба на недвижими имоти, собственост на Община Свиленград, се е задължил в полза на последната - частта в размер на 24934,72 лв., определена като сума за инвестиция от страна на задължилото се към общината лице. Съдът съобразил, че всъщност сумата от 24934,72 лв. била дарена на Община Свиленград от лицето И. Демирев за инвестиция, представляваща благоустрояване и паркоустройство в ПИ 65677.701.6710, който се явява съседен на ПИ 65677.701.6711 обект на продажба, съгласно публично обявен конкурс. По тези причини съдът приел, че не е налице възприетото от органите по приходите наличие на платената цена по сделката, включваща както стойността от 16010,00 лв., така и тази от 24934,72 лв. Счел, че двете суми касаят реализирането на различни по вид сделки и са относно различни поземлени имоти за продажба на ПИ 65677.701.6711 и дарение на ПИ 65677.701.6710. Мотивирал се, че както по силата на Заповед 1650 от 04.11.2020 г., така и по силата на договора за дарение, посоченото физическо лице е поело задължение за извършване на инвестиция чрез предоставена сума по договор, различен от договора за покупко-продажба. В този смисъл съдът направил извод, че не е налице плащане на сума за придобиване на имот, а даряване на такава, като това даряване впоследствие е отразено в договора за покупко-продажба на недвижим имот, общинска собственост, касаещ придобиването на ПИ 65677.701.6711. По тези съображения изводът на съда е, че направената инвестиция се отнася за имот, съседен на обекта на покупко-продажбата и в този смисъл не може да се счита, че сумата на дарението относно този съседен имот представлява разход, който е пряко свързан с доставка, поради което и не подлежи на облагане, вкл. с ДДС.

По всички така изложени съображения съдът приел РА за незаконосъобразен, поради което го отменил. Искането за възстановяване на дължимите на Община Свиленград лихви по чл. 92 ал. 10 ЗДДС съдът намерил за неотносимо към спора, доколкото произнасянето по такова искане е от компетентността на съответните приходни органи, респективно приел, че е предмет на друго производство по Раздел I, Глава шестнадесета от ДОПК, както и предвид възможността по ЗДДС и ППЗДДС за претендиране на лихви с подаването на справка-декларация.

Предвид изхода на спора съдът разпределил и отговорността за разноските, като осъдил НАП да заплати на Община Свиленград сума в размер на 11574,00 лв. за сторените такива в първоинстанционното производство.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е установил релевантните за спора факти и е извършил дължимата проверка за законосъобразност на оспорения РА. Изводите му са обосновани на приобщените по делото доказателства и на приетите заключения на СТЕ и ССЕ. В резултат, след правилното им обсъждане, съдът е достигнал до правен извод за незаконосъобразност на оспорения РА, който е съответен на материалния закон. На спорните по делото въпроси, които са правилно дефинирани в решението, съдът е дал подробно мотивиран и правилен отговор, който се споделя от настоящия съдебен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, във вр. с пар. 2 ДР ДОПК, с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

Неоснователно е единственото конкретно касационно оплакване, направено в жалбата, по която е образувано настоящото съдебно производство. В първоинстанционното производство съдът е приел като писмени доказателства документите, които са част от административната преписка по издаването на РА и е назначил съдебни експертизи (СТЕ и ССЕ), чиито заключения е приел практически без направени от страните оспорвания.

Заключението на СТЕ е прието в съдебното заседание пред АС Хасково на 13.05.2022 г. Заключението на ССЕ е прието в съдебното заседание пред АС Хасково на 08.07.2022 г. И двете заключения са приети в съответствие с изявленията на страните писмено на отсъстващия в съдебно заседание представител на ответника и на представляващия Община Свиленград. Направеното и в двете молби на юрк. С. Калдъшев от 09.05.2022 г. и от 05.07.2022 г. оспорване на заключението на СТЕ и на това на ССЕ не съставлява такова по смисъла на чл. 200, ал. 3, изр. второ ГПК, във вр. с пар. 2 ДР от ДОПК. В посочените молби само формално е заявено оспорване на заключенията. С молбата от 09.05.2022 г. се заявява оспорване без мотивиране на основанията за това, като се изразява съгласие за приемане на заключението на СТЕ. При мотивиране оспорването на заключението на ССЕ в молбата от 05.07.2022 г. е използван същият подход, който е използван за мотивиране на касационната жалба и оплакванията в нея по групи отговори, дадени от вещото лице на посочени въпроси са противопоставени пасажи от решението на директора на Д «ОДОП» - Пловдив от 10.08.2021 г. Този почин за мотивиране оспорването на заключението обаче не може да бъде възприет и като негов резултат да се приеме, че е налице същинско оспорване на направените от експерта, изготвил ССЕ, изводи. В допълнение на това, искания по чл. 200, ал. 3, изр. първо и чл. 201 ГПК, във вр. с пар. 2 ДР от ДОПК не са направени от процесуалния представител на ответника в първоинстанционното производство.

Във връзка с така въведеното касационно оплакване касационният жалбоподател не е посочил какви именно релевантни и значими факти не са установени и доказани по делото пред АС - Хасково от Община Свиленград, които да оборят фактическите и правни констатации на приходната администрация и да са от значение за крайната преценка относно законосъобразността на РА. Предвид това следва да се приеме, че спорът пред настоящата инстанция е правен и касае правилното приложение на относимите към спорните въпроси материалноправни разпоредби. Наред с това, както правилно се възразява от Община Свиленград в отговора на касационната жалба, доказателствената задача на ревизираното лице в случая се свежда до провеждането на насрещно доказване. Доколкото се касае за ревизия, проведена по общия ред, доказателствената тежест за установяване констатациите по РА и дължимостта на допълнително установените публични задължения, е на приходната администрация. Указанията на съда в тази насока, дадени с определението от 18.10.2021 г. са в съответствие със закона.

Както вече се посочи, други конкретни упреци към процесуалната и решаващата дейност на първоинстанционния съд не се правят от касационния жалбоподател в предявената жалба, по която е образувано производството по настоящото дело. Изложените от съда съображения са подробни и обстоятелствено мотивирани, като са основани на закона и съдебната практика, възприемат се от настоящия съдебен състав и е ненужно да бъдат повтаряни.

В съответствие с доказателствата и при правилно приложение на закона е приетото от съда, че незаконосъобразно органите по приходите са установили задължение за Община Свиленград за довнасяне на ДДС в размер на 227985,31 лв. За да достигне до този извод, първоинстанционният съд правилно и обосновано на доказателствата по делото (в частност на клаузите по договора по чл. 198п, ал. 1 ЗВ), и заключението на ССЕ в относимата към този спорен въпрос част, е съобразил, че данъчната основа е определяема върху стойността на направените инвестиции, а не върху стойността на целия предоставен по Договора от 14.04.2016 г. актив. Стойността на бартера за процесната 2020 г. е именно стойността на инвестициите и в този смисъл като е определила стойност на предоставените за посочената година активи в размер на 18341,00 лв., без ДДС, предвид направените инвестиции в този размер, Община Свиленград е процедирала законосъобразно. В този смисъл правилен е изводът на съда за незаконосъобразност на подхода на приходната администрация и тълкуването на закона, в резултат на което с РА е било прието, че данъчната основа е 1158268,47 лв., която формира дължимия ДДС, като след приспадане, допълнително е установен такъв в размер на 227985,31 лв., на база установени стойности на годишните амортизации за целия период. Затова незаконосъобразно и в Решение 483 от 10.09.2021 г., издадено от директора на Д ОДОП Пловдив е прието, че доколкото използваните от В и К системи и съоръжения са дълготрайни активи, по аргумент от разпоредбата на чл. 27, ал. 2 ЗДДС за определяне на сумата на преките разходи правилно е взет предвид разходът за изхабяване на съответния актив, изчислен по линейния метод при съобразяване на обичайния срок на полезния живот на съответните активи. При отчитане и уговорките по договора от 14.04.2016 г., постигането на задължително ниво на инвестициите като насрещна престация следва да бъде изчислено на база стойността на направените инвестиции през конкретната година, въз основа на които да бъде определен и размерът на дължимия ДДС. Съгласно чл. 198п ЗВ възлагането на дейностите по чл. 198о, ал. 1 от същия закон се извършва с договор по реда на този закон или по реда на Закона за концесиите. А съгласно чл. 20, ал. 2 от Правилника за прилагане на закона за данък върху добавената стойност (ППЗДДС) данъчната основа на доставка по договор по реда на ЗВ се определя по реда на чл. 27, ал. 4 ЗДДС. Като е приел това и е отменил РА в тази част, първоинстанционният съд е постановил правилно решение в посочената част, което следва да остане в сила в тази част.

В съответствие с доказателствата, заключението на СТЕ и при правилно приложение на закона е приетото от съда, че незаконосъобразно органите по приходите са приели наличието на фактически обстоятелства, обосноваващи корекция по реда на чл. 79а ЗДДС на ползвания от Община Свиленград данъчен кредит в размер на 82939,00 лв. Обосновано на доказателствата по делото, заключението на СТЕ и на легалната дефиниция по чл. 64, ал. 1, т. 8 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), първоинстанционният съд е поставил в основата на този свой извод категоризирането на изградената компостираща инсталация, предоставена безвъзмездно на общинското дружество Бурденис Компост ЕООД като такава, която представлява обект на техническата инфраструктура. Този решаващ извод е обоснован подробно от вещото лице, изготвило СТЕ и почива на установеното, че изградената компостираща инсталация за разделно събиране на биоразградими отпадъци е специфична, екологична инфраструктура обект на общинската система за разделно събиране и третиране на биоразградими отпадъци. Тези констатации и изводи вещото лице поддържа и в хода на разпита в съдебното заседание пред АС Хасково на 13.05.2022 г. като изрично уточнява, че в Свиленград има две системи за събиране на отпадъците едната е за общи битови отпадъци, които на практика отиват в депото в гр. Харманли. Последните обстоятелства не са били взети предвид от приходните органи. Въз основа на изложеното по-горе, при правилно тълкуване и приложение на чл. 80, ал. 1, б. г ЗДДС, във вр. с чл. 10б, ал. 1 ЗДДС съдът е приел, че към спорната хипотеза се явява неприложима разпоредбата на чл. 79а ЗДДС. Изводът му е съобразен и с установеното по делото, че посоченото дружество е общинска собственост, а Община Свиленград е едноличен собственик на капитала му, както и изводите на експерта, изготвил СТЕ по отношение установеното използване на инсталацията от Община Свиленград в рамките на нейната независима икономическа дейност. Като по същество е достигнал до тези изводи и е отменил РА в тази част, първоинстанционният съд е постановил правилно решение и в посочената част, което следва да остане в сила и в тази част.

В съответствие с доказателствата, заключението на СТЕ и при правилно приложение на закона е приетото от съда, че незаконосъобразно органите по приходите са квалифицирали извършваната от «Бурденис Компост» ЕООД дейност като такава по обработка на битови отпадъци, респективно изводът им за дължим от Община Свиленград ДДС в размер на 8592,18 лв., като получател на предоставяната от посоченото дружество услуга при условията на обратно начисляване. В решението на директора на Д «ОДОП» - Пловдив неправилно се приема, че въпросът относно характера на отпадъците не е спорен, като тезата поддържана от приходната администрация почива на причисляването им към групата на битовите отпадъци. Затова при правилно възприетите фактически установявания въз основа на проведеното доказване относно дейността на посоченото дружество през процесните периоди обработване на зелени и биоразградими отпадъци, обоснован на доказателствата е изводът на съда, че неприложим е възприетият от приходната администрация подход за начисляване на ДДС по смисъла на чл. 86, във вр. с чл. 82, ал. 5, чл. 163а и чл. 163б ЗДДС за платените от Община Свиленград разходи във връзка с услугите, извършени от «Бурденис Компост» ЕООД. Установено и доказано по делото е, че «Бурденис Компост» ЕООД не обработва битови отпадъци по смисъла на пар. 1, т. 73 от ДР на ЗДДС в периодите на 2020 г., които попадат в обхвата на ревизията. Заключението на СТЕ разяснява, че биоразградимите отпадъци и отпадъците от паркове и градини, които са приети в процесните периоди от посоченото дружество за третиране чрез компостиране, са отделен поток от битовите отпадъци. Биоразградимите отпадъци не попадат и в Приложение 2 към глава деветнадесета «а» от ЗДДС. В допълнение, основателно съдът се е позовал и на разпоредбата на чл. 3, ал. 5 ЗДДС и на съдебната практика по нейното приложение, за да обоснове извода си, че макар дейностите по сметосъбиране, сметоизвозване и експлоатация на депото за битови отпадъци формално да попадат към тези по Приложение 2 от ЗДДС, не определят общината като данъчно задължено лице с последиците на изискуемостта на данъка от получателя по смисъла на чл. 82, ал. 5 и чл. 163а, ал. 2 ЗДДС и задължението за начисляването му по реда на чл. 163б, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Като е приел това и е отменил РА и в тази част, първоинстанционният съд е постановил правилно решение и в посочената част, което следва да остане в сила и в тази част.

В съответствие с доказателствата и при правилно приложение на закона е и приетото от съда, че незаконосъобразно органите по приходите са начислили допълнителен ДДС за м. 12.2020 г. в размер на 4986,95 лв. върху сума в размер на 24934,72 лв. за инвестиция, която те приели, че представлява част от цената на недвижим имот, собственост на Община Свиленград, дължима от купувач спечелил участник в проведен конкурс. Обосновани на доказателствата по делото са изводите на съда, че посочената сума е предмет на договор за дарение от Демирев към общината от 14.12.2020 г., извършено преди продажбата, касае друг имот, не е част от цената, платима във връзка с придобиване на имот и не съставлява разход, който е пряко свързан с доставката (арг. от чл. 26, ал. 2 ЗДДС). Така приетото кореспондира на разпоредителната част на Заповед 1650/2020 г., издадена от кмета на Община Свиленград, в която е определена началната конкурсна цена, минималната предлагана цена и задължението за заплащане на сума инвестиция, но не като част от цената, а като условие на конкурса във връзка с решение на Общинския съвет - Свиленград. В подкрепа на направените изводи е и разпореденото по т. III от тази заповед, че предложената цена, без сумата инвестиция, е първият показател, с който комисията следва да се съобрази при класирането. Предвид изложеното, като е приел по същество, че РА и в тази част е незоконосъобразен и го е отменил РА в същата тази част, първоинстанционният съд е постановил правилно решение и в посочената част, което следва да остане в сила и в тази част.

По всички гореизложени съображения, като е уважил оспорването на РА и го е отменил по жалбата на Община Свиленград изцяло, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да остане в сила.

С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане от ответника по касационната жалба за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство е основателно. Касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Община Свиленград сума в размер на 21841,44 лв. за заплатеното на адвоката адвокатско възнаграждение, доказано с представените доказателства. Направеното от касационния жалбоподател възражение за неговата прекомерност е неоснователно доколкото то се явява договорено и платено към минималния размер по приложимата Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а и предвид правната и фактическа сложност на делото.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и изр. второ АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение