Решение № 12527 от 9.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14541/2019 г.

Решение № 12527 от 9.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14541/2019 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Иванов, подадена чрез адв. Ж. Жерков от САК, в качеството му на процесуален представител, насочена срещу Решение № 6457/01.11.2019 г. по адм. дело № 8256/2019 г. на Административен съд- София- град (АССГ), в частта, с която е отхвърлен предявеният иск срещу Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), за разликата над 100 /сто/ лева до 2000 /две хиляди/ лева. В жалбата са изложени твърдения, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон– чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), съществени нарушения на съдопроизводствените правила– чл. 172 а, ал. 2 АПК и необоснованост. Счита, че са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател излага твърдения, че сумата от 100 лева не е справедлива, защото не репарира в достатъчна степен претърпените неимуществени вреди. Счита, че размерът на сумата не е съобразена с душевните отрицателни преживявания на лицето, както и с минималната работна заплата за страната. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване изцяло на предявения иск до неговия пълен размер от 2000 лева и за потвърждаване решението на АССГ в необжалваемата му част. Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи в писмен отговор, подаден чрез юрисконсулт Ковачев, счита касационната жалба за неоснователна и недоказана, а постановеното решение за валидно, допустимо и правилно. Моли да се отхвърли жалбата като неоснователна, а първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР. Касационният жалбоподател- С. И. в постъпила на 24.09.2020 г. молба, подадена чрез адв. Ж. от САК, поддържа касационната жалба срещу решението в неговата отхвърлителна част. Претендира разноски, съобразно представения списък. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че при постановяване на решението съдът не е допуснал нарушения, съставляващи основания за отмяна, като същото следва да бъде потвърдено. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. С обжалвания съдебен акт Столична дирекция на вътрешните работи е била ОСЪДЕНА да заплати на С. Иванов сумата от 100 лева / сто лева/, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие отмяна на Заповед за задържане на лице, рег. № 227 зз-4025/11.09.2018 година на Полицейски орган при 03 РУ при СДВР настъпили в периода от 11.09.2018 г. до 31.12.2018 г., ведно с лихвата за забава върху сумата от 100 лева, считано от 20.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и е бил ОТХВЪРЛЕН искът за разликата над 100 /сто/ лева до 2000 /две хиляди лева/, ведно с лихвата за забава, считано от 20.11.2018 година до окончателното изплащане на сумата. В частта за разноските е била ОСЪДЕНА СДВР да заплати на С. Иванов сумата от 10 лева – внесена държавна такса, както и да заплати на адвокат Ж. Жерков от [населено място] адвокатско възнаграждение, съобразно с уважената част от иска в размер на 85 лева и е отхвърлено искането на СДВР за заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Решението в частта, с която е уважен искът за сумата до 100 лева не е обжалвано, съответно е влязло в сила и не предмет на настоящото касационно производство. За да достигне до този резултат решаващият съд е приел, че Заповед за задържане на лице № 227 зз-4025/11.09.2018 година на Полицейски орган при 03 РУ при СДВР е отменена с влязло в сила на дата 20.11.2018 г., решение на АССГ. Решаващият съд е намерил, че при задържането ищецът е претърпял вреди, които се изразяват в стрес, неприятни преживявания, а това му се е отразило и на отношенията с приятели и на социалните му контакти, станал е по-затворен. Приел е за доказано, че вредите са пряка и непосредствена последица от отмяната на незаконосъобразен административен акт, издаден от орган, осъществяващ административна дейност. Преценил е, че обезщетението, което следва да се присъди на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди вследствие отмяната на незаконосъобразния административен акт- заповедта за задържане, следва да бъде в размер на 100 лева, което е справедливо и ще репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди- страх, срам, притеснения от задържането, както и настъпилото след освобождаването му затваряне в себе си и ограничаване на социалните му контакти, при съобразяване с обстоятелството, че задържането е продължило само 30 минути. Счел е, че искът е основателен и доказан до този размер, а за разликата от 100 лева до претендирания размер от 2000 лева е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан. Отчел е, че искът за заплащане на законната лихва върху главницата от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта- 20.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата е частично доказан и подлежи на уважаване, съобразно с главния иск. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира постановеното решение в неговата отхвърлителна част за ПРАВИЛНО, а подадената срещу него касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон при постановяване на съдебния акт. На база изяснената фактическа обстановка и относимата правна уредба са изложени обосновани правни изводи. Мотивите в съдебното решение са формирани на база възприетите факти и дават отговори на спорните въпроси- чл. 172 а, ал. 1 и ал. 2 АПК. В случая е предявен иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр с. чл. 204, ал. 1 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на отменен като незаконосъобразен административен акт. Безспорно по делото се доказва незаконосъобразен административен акт, отменен по надлежния ред с влязло в сила съдебно решение. От лицето са претърпени неимуществени вреди, резултат от незаконосъобразно прилагане на мярка по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР (отм.);. Несъмнено неправомерното задържане при установените по делото условия има отрицателно отражение върху психическото състояние на задържаното лице. Налице са негативни преживявания, изразяващи се във физически и емоционален дискомфорт. С оглед наличните данни по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. При тяхното установяване първоинстанционният съд е уважил частично исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Неоснователно е искането в касационната жалба за увеличаване на присъденото обезщетение до пълния му размер от 2000 лева. АССГ е изложил точни, ясни мотиви и правилно е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, като е съобразил насоките от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС- справедливостта да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства. Направените изводи относно размера на обезщетението съответстват на данните по делото, установяващи конкретните факти по непротиворечив начин. Задържането е било за изключително кратък период от 30 минути и няма как да доведе до осезаем кумулативен ефект или наслояване на отрицателни емоции. Поради краткото времетраене не може да се приеме, че е имало негативно въздействие от битовите условия. Това определя значително по- нисък размер на обезщетение от този, претендиран в исковата молба. Настоящата инстанция споделя доводите на АССГ относно свидетелските показания и намира присъждането на обезщетение в размер от 100 лева за правилно. В случая обезщетението е справедливо определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и конкретните последици върху увреденото лице, като е отчетен техният интензитет и продължителност. По изложените съображения решението в обжалваната му част е правилно и следва да остане в сила. Искането на СДВР за присъждане на разноски за касационното производство е неоснователно и следва да се отхвърли. В чл. 10 ЗОДОВ се съдържат изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон. Тази изрична законова регламентация на отговорността за разноски изключва приложимостта на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, която регламентира възможността ищеца да заплати на ответника възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт, съгласно разпоредбата на § 6 от ПЗР на ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, като неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последващо въззивно или касационно обжалване. Предвид това ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният административен съд - III отделение,