Решение № 4843 от 12.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3343/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на "ВиолаИн" ЕООД, подадена чрез адв. Чавдаров, против Решение 519/23.12.2022 г., постановено по адм. дело 217/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора, в частта с която са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ при условията на солидарност срещу Национална агенция за приходите (НАП) и Върховния административен съд (ВАС) за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 93 789,14 лева, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, и иск за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ВиолаИн ЕООД мораторна лихва върху сумата от 84 427,85 лева за периода от 13.06.2019 г. до датата на предявяване на исковата молба /30.03.2022 г./, в размер на 23 967,89 лева, и са присъдени разноски в полза на НАП и ВАС. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на Административен съд Стара Загора в посочените му части, поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа липсата на обсъждане от първата съдебна инстанция на наведените доводи за нарушение на общностното право. Сочи се съществено нарушение на правото на ЕС и съдебната практика на СЕС по прилагане на нормите на чл. 20, чл. 63, чл. 138, § 1, чл. 167, чл. 168, чл. 178, чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112/ЕС. Настоява, че необосновано и без ясни мотиви съдът е приел, че липсва твърдяното нарушение. Настоява че е следвало да бъде преценен процесът по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите в издадения от НАП ревизионен акт и във влязлото в сила Решение на ВАС от гледна точка на съответствието им с правото на Европейския съюз , а това не е сторено. По подробно изложение съображения, се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се уважат предявените искове. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Ответникът Национална агенция за приходите (НАП), чрез юрк. Тодорова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по подробно изложени доводи в депозирания по делото писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Ответникът Върховен административен съд (ВАС), изразява становище за неоснователност и необоснованост на касационната жалба, по подробно изложени доводи в писмен отговор. Моли съда да остави в сила решението на АССГ и претендира разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 от АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а разгледана по същество - тя е неоснователна. Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо като постановено от компетентен съд съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 във вр. ал. 2 от ЗОДОВ и съобразно правилата за родова и местна подсъдност. С Решение 519/23.12.2022 г., постановено по адм. дело 217/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора, в оспорената му част са отхвърлени като неоснователни предявените от ВиолаИн ЕООД искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ при условията на солидарност срещу НАП и ВАС за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 93 789,14 лева, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, и иск за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ВиолаИн ЕООД мораторна лихва върху сумата от 84 427,85 лева за периода от 13.06.2019 г. до датата на предявяване на исковата молба /30.03.2022 г./, в размер на 23 967,89 лева, които имуществени вреди произтичат от събирането на ДДС и лихви за забава, установени с издаден Ревизионен акт /РА/ Р-16002419003045-091-001/08.04.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, който РА в интересуващите ни части е потвърден в хода на административния му контрол от Директор на Дирекция ОДОП гр. Пловдив, отменен с Решение 33/04.02.2021 г., постановено по адм. дело 429/2020 г. по описа на Административен съд Стара Загора, който съдебен акт с Решение 11631/16.11.2021 г., постановено по адм. дело 3896/2021 г. на ВАС е отменен и вместо това е постановено отхвърляне на жалбата на ВиолаИн ЕООД против РА Р-16002419003045-091-001/08.04.2020 г. на органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 285/22.06.2020 г. на Директор на Дирекция ОДОП гр. Пловдив, в частта му с която спрямо ВиолаИн ЕООД са определени публични задължения по ЗДДС, ведно с лихви за забава, в резултат на отказано право на данъчен кредит в размер общо на 59 080,32 лева по фактури 11/30.04.2019 г. и 12/30.04.2019 г., издадени от Унитроникс ЕООД, и начислен ДДС в размер общо на 26 442,82 лева за данъчен период месец Април 2019 г., и в полза на НАП и ВАС са присъдени разноски. Административен съд Стара Загора е изложил мотиви относно предпоставките за ангажиране на отговорността за вреди, настъпили от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, като правилно е разпределил доказателствената тежест върху ищеца по отношение на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ. На първо място е обсъдили елементите от фактическия състава на сочените като нарушени разпоредби на чл. 20 и чл. 138 от Директива 2006/112/ЕО в аспекта и на практиката на СЕС по тълкуването им, вкл. и тази по тълкуването на предхождащата такава на чл. 28в, Част А, буква а) от отменената Шеста Директива, като е приел, че предвиденото освобождаване на вътреобщностните сделки е част от преходния режим за облагане на търговията между държавните-членки на ЕС, чиято цел е да се прехвърлят данъчните приходи в държавата-членка, в която се осъществява крайното потребление на доставените стоки. Механизмът, създаден с този преходен режим, се състои от една страна, в освобождаване на извършената чрез вътреобщностно изпращане или вътреобщностно транспортиране доставка в държавата-членка, от която се изпращат или транспортират стоките, и същевременно допускане на правото на приспадане или възстановяване на платения по получените доставки ДДС в тази държава, а от друга страна в облагане на вътреобщностното придобиване в държавата-членка по пристигане. По този начин механизмът гарантира ясно разграничаване на данъчния суверенитет на съответните държави-членки и позволява да се избегне двойното данъчно облагане, а следователно и да се гарантира данъчния неутралитет, присъщ на общата система на ДДС. От анализира на нормите на ЗДДС, е прието, че въведеното в националното законодателство изискване за изпращане или транспортиране на стоките от територията на страната до територията на друга държава-членка, е сведено до представяне на транспортен документ или потвърждение от получателя, с нормативно установено съдържание, като и двете трябва да удостоверят получаването на стоките на територията на друга държава-членка. Въз основа на този анализ съдът е приел, че както НАП, така и ВАС са счели че при неговата доказателствена тежест, ревизираното лице не е представило годни доказателства, от които да се установи напускането на територията на РБългария на стоките, поради констатирани противоречия между съдържанието на документите (неяснота относно изпращача и превозвача, датата на предаване на стоките на превозвача, мястото на доставката на стоките и др. описани в РД), които са дискредитирали тяхната достоверност. Този подход е отречено да нарушава тълкуването, дадено с Решение от 27.09.2007 г. по дело С-409/04 на СЕС, на което се позовава всяка една от страните, свеждащо се до това, че именно доставчикът следва да докаже, че стоката е изпратена или транспортирана в друга държава-членка и че в следствие на това същата е напуснала физически територията на държавата-членка на доставката. Точно с тази доказателствена тежест е прието от органите на НАП, че ревизираното лице не се е справило, който именно извод е потвърден и от ВАС. Що се касае до приетото от СЕС, че в хипотезата, в която доставчикът е действал добросъвестно при съставянето на документите, доказващи това обстоятелство, но в последствие се установи, че същите са с невярно съдържание, при положение и че е взел всички разумни мерки, които могат да бъдат изисквани от него, за да се увери, че не участва в данъчна измама чрез вътреобщностните доставки, компетентните органи не могат да го задължат да заплати ДДС за тази доставка, съдът е установил че както органите на НАП, така и ВАС, всъщност са възприели обратната хипотеза а именно че ревизираното лице не е взело изискващите се от него разумни мерки да се увери относно сигурното изпращане на стоките до посочения във фактурите получател. При така изложените съображения е прието, че липсва явно несъответствие между съдържанието на чл. 138 от Директива 2006/112/ЕО, както е тълкувана от СЕС, и нейното прилагане от страна на ответниците, вкл. и извършените в хода на административното и съдебното производство проверки за реалност на доставките е в пълно съответствие с разрешението дадено с Решение по дело С-18/13 на СЕ, с оглед на което ответниците не са осъществили нарушение на норма от правото на ЕС, което обуславя неоснователност на предявените искове в тази им част. Обсъдени са подробно и сочените като нарушени норми чл. 63, чл. 167, чл. 168, чл. 177, чл. 220 г. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО и съдебната практика на СЕС по тълкуването им, като е подчертано, че подложената на анализ тълкувателна практика на СЕС по прилагането на разглежданите норми на Директива 2006/112/ЕО е категорична, че правото на приспадане на данъка възниква в полза на данъчно задължено лице, в полза на което реално е осъществена доставка на стоки или услуги от друго данъчнозадължено лице, използвани в последствие за целите на неговите облагаеми доставки, при наличието на които материално правни предпоставки то (правото) не може да бъде отказано, освен ако при проверка от страна на административните и съдебните органи въз основа на обективни данни се установи, че сделката, с която е обосновано правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки, и то само ако данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае за измамата, без от него да се изисква да се е уверило, че издателят на фактурата има качеството на данъчно задължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС. Наличието на фактура, отговаряща на изискванията на чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, е идентифицирано като формално изискване, приоритет пред което имат посочените материалноправни предпоставки. По фактурите, издадени от Унитроникс ЕООД, правото на данъчен кредит за получателя е отказано от органите по приходите поради липса на доказателства за осъществена в негова полза доставка на стоки, е не поради наличието на обективни данни за измама, който именно извод е споделен и с Решението на ВАС, при което съдът е приел, че обсъжданата практика на СЕС, изложена в Решенията, на които се позовава ищецът, не отрича съдържанието на правните норми, така както е приложено от ответниците. Изведен е извод, че именно данъчнозадълженото лице, което претендира правото на данъчен кредит, е длъжно да докаже реалността на доставка по аргумент от чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО, а така също и да притежава документ с вярно съдържание, по който начин да спази и формалните изисквания, очертани в чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, с която именно доказателствена тежест като и органите на НАП и съставът на ВАС са приели, че ВиолаИн ЕООД не се е справило. В резултат на изложеното съдът е обосновал извод, че не е налице несъответствие между Директива 2006/112/ЕО и извършените в хода на административното и съдебното производство проверки за реалност на доставките, с оглед на което ответниците не са осъществили нарушение на норма от правото на ЕС, което обуславя неоснователност на предявените искове и в тази им част. Решението в оспорените му части е валидно, допустимо и правилно и следва да се остави в сила. Предявените пред съда искове намират своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ принцип на лоялното сътрудничество държавите-членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материално правните предпоставки за възникване на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ се определят от СЕС в неговите решения в условията на кумулативност и те са тези, посочени в първоинстанционното решение 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11). Условията следва да са налице кумулативно, като при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Преценката за това, дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (решение на СЕС по дело С-446/04). При всички положения обаче нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област. В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. В случая ищецът обосновава своята претенция с нарушение на правото на ЕС по прилагане на нормите на чл. 20, чл. 63, чл. 138, § 1, чл. 167, чл. 168, чл. 178, чл. 220, т.1 и чл. 226 от Директива 2006/112/ЕС и счита, че ревизионният акт е потвърден в противоречие със следната практика на СЕС Решение от 27.09.2007 г. по дело С-409/04; Решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11, Решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11, Решение от 31.01.2013 г. по дело С-642/11, Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, Решение от 13.05.2013 г. по дело С-18/13, решение от 15.07.2015 г. по дело С-123/14, без да държи сметка за фактическата обстановка, въз основа на която СЕС е постановил тези решения и игнорирайки факта, че нито в хода на ревизионното, нито в хода на съдебното производство са представени убедителни доказателства, удостоверяващи изпращането или транспортирането на стоките, предмет на твърдяната вътреобщностна доставка, респ. реалността на декларираните доставки, по които лицето претендира право на данъчен кредит. Един такъв подход, както настоява касатора за преценка на процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяването на фактите в издадения от НАП ревизионен акт и влязлото в сила решение на ВАС от гледна точка на съответствието им с правото на Европейския съюз , посредством който се цели да бъде преразрешен въпросът относно установяване предаването на стоките на превозвача в следствие на което същите са напуснали физически територията на страната (годни доказателства за които органите по приходите и съставът на ВАС са приели, че липсват, при което е прието от фактическа страна, че този именно релевантен факт от обективната действителност не е изпълнен), респ. относно получаване правото да се разпорежда като собственик със стоките, предмет на фактурите, издадени от Унитроникс ЕООД (също правно релевантен факт, възприет за недоказан от ревизирания субект от органите на НАП и състава на ВАС), е изначално недопустим, тъй като се цели в производство по ЗОДОВ да се преразгледат фактите, възприети от органите по приходите и съда, т.е. поставя се въпросът за законосъобразността на ревизионния акт и обосноваността на съдебния акт, който няма място в настоящото исково производство. В настоящото производство следва да се разреши спорът относно това дали фактите, така както същите са установени в хода на ревизията, респ. от съда, правилно са субсумирани под хипотезата на съответната правна норма, или напротив при това правоприлагане се е стигнало до достатъчно съществено нарушение на правота на Съюза. Доказателствената тежест е изцяло за ищеца, така както бе разяснено по-горе. От текста на чл. 7 от ЗДДС и тълкуването на нормите на чл. 131 и чл. 138 от Директива 2006/112, дадено в решенията на СЕС, се установяват материалноправните предпоставки, които данъчнозадълженото лице следва да докаже, за да се ползва от облагането с нулева ставка на ДДС по чл. 53, ал. 1 от ЗДДС, и те както правилно е приел съставът на първоинстанционният са: 1. правото на разпореждане със стоката като собственик е прехвърлено на получателя (изискване към всяка облагаема доставка); 2. придобиващият да има качеството на данъчно задължено лице, което е и идентифицирано за целите на ДДС на територията на държава-членка, различна от тази в която е започнало изпращането или превозът на стоките, който да е посочил на доставчика си и 3. стоката е изпратена или превозена в друга държава членка и вследствие на това изпращане или превозване е напуснала физически държавата членка на доставката (виж например решенията на СЕС: от 27 септември 2007 г. по дело С-409/04, Teleos, т. 42, от 27 септември 2007 г. по дело С-184/05, Twoh International, т. 23, от 7 декември 2010 г. по дело R., C-285/09, т. 41, от 16 декември 2010 г. по дело Euro Tyre Holding, C-430/09, т. 29, от 6 септември 2012 г. по дело С-273/11, Mecsek-Gabona, т. 31, от 9 октомври 2014 г. по дело С-492/13, Траум, т. 24, при съобразяване и изменението на член 138, параграф 1, буква б) от Директивата за ДДС, сторено с Директива (ЕС) 2018/1910 на Съвета от 4 декември 2018 г. (ОВ L 311, 2018 г., стр. 3.). Практиката на СЕС е категорична и че при липса на конкретна разпоредба в Директивата за ДДС относно доказателствата, които трябва да представят данъчнозадължените лица, за да бъдат облагаеми с нулева ставка на данъка техните доставки, в правомощията на държавите членки е да утвърдят списък на документи (Решенията на СЕС по делата Mecsek-Gabona, т. 36, и Траум, т. 27), при което националният законодател е регламентирал такъв списък с документи в чл. 45 от ППЗДДС в приложимата редакция. Най-сетне практиката на СЕС е категорична и че установяването на всички релевантни по делото факти е в правомощията на националната юрисдикция, в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право (в този смисъл например и цитираното Решение по дело С-18/13), както и че доказателствената тежест е изцяло за данъчнозадълженото лице. Т.е. възприето е в съдебната практика на СЕС, при положение че доставчикът не е изпълнил задълженията си в областта на доказването (а именно това са фактите при които е постановен съответният акт на двамата ответници) е допустимо и достатъчно да му бъде отказано правото на освобождаване от ДДС при ВОД. Що се касае до възникването на правото на приспадане на данъчен кредит както е посочено и в т. 25 от Решение от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/13 на СЕС /а и в редица други/ те са следните "Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано.". Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. СЕС в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства (и то в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право) и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". Всъщност единствено и само при безспорно установени така очертани кумулативни предпоставки за възникването на правото на данъчен кредит, би се поставил въпросът за добросъвестността на данъчнозадълженото лице, респ. за знанието или участието му в данъчна измама или злоупотреба, което произтича вкл. и от разрешението дадено с Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Що се касае до формалните предпоставки за правото на приспадане, то те са дефинирани например в т. 29 от Решение 15 септември 2016. на СЕС по дело С-518/14 по следния начин: "от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. W siewicz, C-280/10, EU: C: 2012: 107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C-277/14, EU: C: 2015: 719, т. 29). ", в която връзка е и разрешението, дадено с Решение от 8 май 2013 г. по дело С-271/12 на СЕС. Но в случая постановеният отказ не е поради неизпълнение на това формално изискване. В случая аналогично на изложеното по-горе както органите по приходите, така и ВАС, са приели, че ВиолаИн ЕООД не се е справило с възложената му доказателствена тежест в процеса, поради което е и постановен процесният отказ на претендираното право на данъчен кредит, който подход е в пълен унисон с цитираната практика на СЕС по тълкуването и прилагането на общностното законодателство. При съобразяване на таза изложеното тълкуване на общностното право, произтичащо от решенията на СЕС, вкл. на които се позовава и касаторът, и при съобразяване обстоятелството, че в тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претенцията си, касационната инстанция споделя изводът на състава на Административен съд Стара Загора, че в случая това не е сторено, което обуславя и неоснователност на исковата претенция. Всъщност противно на изложеното в касационната жалба в мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси, относими към решаване на делото, като към установените релевантни фактически положения е извършена правилна преценка относно приложението на закона. Правилен е и изводът, изведен от съда, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорност на ответниците за нарушение на правото на Европейския съюз. С оглед гореизложеното и установената липса на съществено нарушение на правото на ЕС, а именно недоказване нарушение на съюзни норми, респ. липсата на несъобразяване с практиката на Съда в съответната област, ненужно е да се обсъждат и съображенията, с които се квалифицират релевираните нарушения като "достатъчно съществени", за наличието на причинно-следствена връзка между тях и твърдените вреди, както и относно техния размер. По изложените съображения, решението в обжалваните му части като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция за приходите (НАП) и на Върховния административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева за всеки ответник по отделно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,