Решение № 10844 от 6.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10762/2019 г.

Решение № 10844 от 6.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10762/2019 г., VIII о., докладчик съдията Станимира Друмева Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Я. Я., подадена чрез адвокат Иванов от САК, против решение № 2122 от 27.03.2019 г. на Административен съд София - град, постановено по адм. дело № 668 по описа за 2018 г., с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт № Р-22220216008615-091-001 от 15.08.2017 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - София, потвърден с решение № 1767 от 07.11.2017 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при ЦУ на НАП в обжалваната част, и Я. е осъден да заплати на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 325 лв. В касационната жалба са изложени съображения, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Касаторът твърди, че през 2013 г. не е получил доход от продажба на недвижимо имущество, който да е обект на облагане с преки данъци. Излага съображения, че пълномощникът не е имал задължение да отчете платеното от купувача при продажбата. Счита, че ще е налице облагаем доход само тогава, когато и при покупката и при продажбата, имотът е могъл да задоволява жилищни нужди. Искането от съда е да отмени оспореното решение и да отмени ревизионния акт в обжалваната част. Ответникът - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - София, чрез юрк. Мирчева, оспорва касационна жалба като неоснователна и недоказана и моли съдът да остави в сила първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С оспореното решение административният съд е отхвърлил жалбата на Я. Я. против ревизионен акт № Р-22220216008615-091-001 от 15.08.2017 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП - София, потвърден в обжалваната част с решение № 1767 от 07.11.2017 г. на директора на дирекция "ОДОП" - София, с който на Я. са установени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за периода 1.01.2013 г. - 31.12.2013 г. в размер на 1 017, 79 лв., ведно със съответните лихви за забава в размер на 340, 52 лв. За да постанови този резултат съдът е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентни органи по приходите, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в ревизионното производство, които да са ограничили правото на защита на ревизираното лице. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено от фактическа страна, че през 2013 г. задълженото лице е получило облагаем доход от осъществена на 07.03.2013 г. продажба във формата на нотариален акт № 11, том първи, рег. № 873, дело № 10 на недвижимо имущество, придобито от него и съпругата му през 2011 г. в режим съпружеска имуществена общност, който доход не е деклариран с подаване на годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ. Облагаемият доход от 10 177, 85 лв. е изчислен като половината от определената по реда на чл. 33, ал. 1 и ал. 6, т. 1 от ЗДДФЛ данъчна основа, намалена с 10 % разходи положителна разлика между продажната цена по договора от 2013 г. - 73 617, 44 лв., и цената на придобиване на имуществото - 51 000 лв. Сумата е преведена по сметка на пълномощника на продавачите от купувача на 06.03.2013 г. По делото е представено разрешение за ползване на имота от 22.02.2012 г. за сградата, част от която е самостоятелният обект предмет на прехвърлителната сделка. Съдът е споделил правните изводи на органите по приходите за възникнала в резултат на разпоредителната сделка от 2013 г. положителна имуществена разлика, представляваща доход и е проверил верността на изчисленията им за размера на облагаемия доход. Относно момента на получаването на дохода съдът се е позовал на правилото на чл. 11, ал. 3 от ЗДДФЛ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях правилно е приел, че цената на придобиване на имота е именно тази посочена в нотариалния акт от 2011 г. "Общите познания" на касатора за средствата, необходими за довършване на самостоятелен обект в сграда от етап груб строеж не представляват информационен източник от тези по чл. 33, ал. 6, т. 1, вр. ал. 1 от ЗДДФЛ, за установяване на документално доказана цена на придобиване на имота, различна от посочената в нотариалния акт от 2011 г. По делото не са представени доказателства за извършването на разходи за довършване на обекта до въвеждането му в експлоатация на 22.02.2012 г., с които да се увеличи цената на придобиването, а другите разходи по имуществото са презюмирани в определен от закона размер. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗДДФЛ, облагаемият доход от продажба или замяна на недвижимо имущество, включително на ограничени вещни права върху такова имущество, се определя, като положителната разлика между продажната цена и цената на придобиване на имуществото се намалява с 10 на сто разходи, а цената на придобиване по ал. 1 е документално доказаната цена на придобиване на имуществото - чл. 33, ал. 6, т. 1 от ЗДДФЛ. В случая е установено по делото, че през 2013 г. касаторът е реализирал облагаем доход от продажба на недвижим имот при режим на съпружеска имуществена общност в размер на 20 355, 70 лв. Видно от приложените нотариален акт № 70/01.12.2011 г., том първи, рег. № 3116, дело № 60/2011 г., и нотариален акт № 11/07.03.2013 г., том първи, рег. № 873, дело № 10/2013 г., Я. и съпругата му са продали през 2013 г. собствен недвижим имот придобит за 51 000 лв. и продаден в рамките до три години за 73 617, 44 лв., която сума продавачите, чрез пълномощника си, са заявили, че са получили напълно по банковата сметка на пълномощника в деня на подписване на нотариалния акт, както и че сумата от 73 617, 44 лв., посочена като продажна цена по сделката, е действително уговореното плащане по сделката. При продажбата на имота на 07.03.2013 г. касаторът и съпругата му са представлявани от пълномощника Б. С., по чиято сметка е постъпила продажната цена. По делото не са представени доказателства за обвързаност на продавачите и С. от договор за поръчка, та по отчетната сделка довереникът да е дължал на доверителите предаване на всичко получено при изпълнение на поръчката в хипотезата на чл. 284, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Правилно съдът е приел, че съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗЗД последиците от правните действия на представителя са възникнали в правната сфера на упълномощителите. Не съществува основание пълномощникът да задържи полученото по договора за продажба, тъй като той е действал от името и за сметка на семейство Я. С пълномощното упълномощителите са се съгласили плащането да се получи от трето лице - С. Със заверяването на сметката му се счита за придобит доходът от Я. Разпореждането с общата вещ прекратява бездяловата съпружеска общност, като дяловете на съпрузите в насрещната престация са равни - чл. 28 от Семейния кодекс. Ето защо, в съответствие с материалния закон е изводът на първоинстанционния съд, че с ревизионния акт правилно е определен облагаемия доход на Я. като 1/2 от намалената с данъчно признатите разходи положителна разлика между продажната цена и цената на придобиване. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК на съдебния акт, поради което решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника по касация искане за присъждане на разноски, на основание чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на Националната агенция за приходите разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 324 лв. за касационната инстанция, изчислени съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,