Решение № 576 от 29.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 599/2009 г.

Решение № 576 от 29.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 599/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ивета Анадолска Производството е образувано по повод искане на осъдените лица Б. Б. И. и Т. А. И. за отмяна по реда на възобновяването на въззивно решение № 917/3.07.2009 г. по в. н. о. х. д. № 1832/09 г. на Софийски градски съд. В искането, поддържано и в съдебно заседание лично и от техния защитник, са развити доводи за нарушение на материалния и процесуален закон. Отправено е искане за отмяна на атакувания съдебен акт и упражняване на правомощието по смисъла на чл. 425, ал. 1, т. 2,пр. последно НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането за възобновяване на наказателното дело за допустимо, но неоснователно. Върховният касационен съд, като прецени становището на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 130/28.01.2009 г., постановена по н. о. х. д. № 8019/07 г. на Софийски районен съд, са признати за виновни подсъдимите Б. И. и Т. И. за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 НК и осъдени на по три години лишаване от свобода, условно и на глоба по 700 лв. С решение № 917/3.07.2009 г., по в. н. о. х. д. № 1832/09 г. на Софийски градски съд е изменена присъдата, със смекчаване на наказателно правното положение на двамата подсъдими. Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо. Присъдата е влязла в законна сила на 3.07.2009 г., а искането-постъпило във ВКС на РБ - на 18.09.2009 г., т. е. в законоустановения по смисъла на чл. 421, ал. 3 НПК срок. Разгледано по същество е неоснователно. Касационният състав намира, че не е налице заявената в искането процесуална незаконосъобразност на атакувания акт. Въззивната инстанция е извършила собствен и задълбочен прочит на доказателствената съвкупност, в противовес на заявеното от защитата в съдебно заседание, "възпроизвеждане на първоинстанционните мотиви". След обстоен и съвкупен анализ, са изведени изводи, аналогични на тези на първоинстанционния съд. Всички факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване, по смисъла, вложен в чл. 102 НПК, са установени по безспорен начин. Доказателствените източници са тълкувани, съобразно действителното им съдържание, а не превратно и избирателно, съобразно твърдението в искането. Показанията на свидетелите К, А. и К. са оценени през призмата на тези на Л. М., Р. А., М., К., Р., М. Г., Н., Я., като не е отдадено приоритетно значение на едни доказателства пред останалите. За това е несъстоятелен доводът на защитата, че показанията на свидетелите-съсобственици на недвижимия имот, са послужили за основа на осъдителния съдебен акт, но същите поради заинтересоваността си не могат да бъдат надежден източник на информация, относно правнозначимите факти. Инстанциите по същество задълбочено и внимателно са съпоставили тези гласни доказателства с останалите, както и с многобройните констативни протоколи, съставени от оторизираните за това административни органи, заповеди за спиране и премахване на незаконния строеж, предупредителни протоколи, издадени по реда на ЗМВР. Софийски градски съд, в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, аргументирано е отхвърлил аналогичните възражения на защитата, свързани със строителната дейност, извършена от И. в съсобствения имот. Не отговаря на истината твърдяното игнориране на заявеното от свидетелите Д, В. и С., че движещата сила в строителството на триетажната сграда е била Т. К. Материалното и организационно участие на майката на Б. И., не променя основния извод за пряката финансова и чисто физическа съпричастност и на двамата молители, още повече, че строежът на първата постройка е започнал с идеята, че ще се ползва за ателие-кантора, с оглед упражняваната от тях професия. При възприетата от инстанциите по същество фактология, материалният закон е приложен правилно. Изпълнителното деяние на престъплението "самоуправство" от обективна страна се изразява в осъществяване самоволно, не по установения от закона ред, на едно действително или предполагаемо, чуждо или принадлежащо на дееца право, което се оспорва от друго лице. В конкретния случай, вън от всякакво съмнение е установено, че молителите като съсобственици на недвижимия имот осъществяват свое действително право-правото на стоеж, оспорено по административен и съдебен ред от останалите съсобственици и подсъдимите реализират това си право, в разрез с предвидения в закона - ЗТСУ (отм.) ред. От субективна страна Б. и Т. И. безспорно съзнават, че извършват промяната във фактическото положение, като осъществяват своето право на строеж, при демонстрирано несъгласие на заинтересованите лица, в нарушение на установения законов ред. Не може да бъде споделено виждането на защитата, че се касае до административно нарушение, предвид възможностите, предвидени в ЗУТ и издадените административни актове за спиране и премахване на незаконния строеж, обжалвани от Б. И., при несъмнено установената престъпна дейност на двамата молители и правилното ангажиране на наказателната им отговорност. Цитираното решение № 1068/06 г. по н. д. № 568/2005 г. на III-то НО на ВКС на РБ, в подкрепа на защитната версия на молителите е неотносимо към конкретния казус, поради разликата между двата случая. В посоченото решение ВКС приема, "че липсва спорно гражданско правно отношение, а става въпрос за обществени отношения, свързани с устройство на територията, инвестиционното проектиране и строителство, за които законодателят е създал специален ред и процедура за регулирането им чрез ЗУТ, като е предвидил административно-наказателна отговорност при нарушаването му". Но по настоящето дело несъмнено се касае до гражданско правен спор между съсобственици, по отношение реализиране на права в общото за всички дворно място. Несъстоятелен е доводът за приложимост на чл. 82, ал. 3 НК. От изводите на изслушаната тройна съдебно-строителна експертиза, изведени на базата на писмените констатации на контролните органи, се установява по категоричен начин, че към 1996 г. са изградени само трите етажа на процесната сграда, а четвъртият е приключил през 1999 г. За да бъде една сграда завършена в груб строеж, е необходимо да е изградена конструкцията с ограждащи стени и покрив, а четвъртият мансарден етаж не е съществувал към 1996 г., поради което правилно е прието, че сградата като цяло на ниво груб строеж е завършена през м. юни 1999 г. и институтът на "давността" е неприложим. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъдените Б. Б. И. и Т. А. И. за възобновяване на наказателното дело е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение