Решение № 574 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 54/2008 г.

Решение № 574 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 54/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Стоил Сотиров Производството е по § 2, ал. 3 ПЗРГПК, във връзка с чл. 218 и, вр. чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба от В. В. М. и Н. А. М., и двамата от град Е., област Софийска, против въззивно решение № 316/24.10.2007 г. по гр. д. № 286/2007 г. по описа на Софийския окръжен съд, г.о. Обстоятелствата по делото са следните: Веселин В. М. и Н. А. М., и двамата от град Е., област Софийска, са предявили против М. В. К. - В., В. В. В. и Н. В. Л., и тримата от град Е., област Софийска, обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС. В исковата молба ищците твърдят, че подробно описания имот е тяхна собственост, придобит с договор за покупко-продажба, като през 1988 г. са предоставили за ползване имота на сина си В. В. В., който е починал през **** г. Твърди се също така, че ответниците са негови наследници по закон - съпруга и деца, които приживе с наследодателя си са живели в имота. Сочи се, че след смъртта на В. семейството му е продължило да обитава втория етаж от сградата - без с всеки поотделно да е сключван писмен или устен договор за заем за послужване. Излага се, че след отправена нотариална покана ответниците са отказали да предадат владението на собствения им имот. С решение № 213/29.01.2007 г. по гр. д. № 124/2006 г. Елинпелинският районен съд, II-ри състав, е отхвърлил исковете. С решение № 316/24.10.2007 г. по гр. д. № 286/2007 г., по въззивна жалба от ищците В. А. М., Софийският окръжен съд е оставил в сила решението на първата инстанция. Въззивната инстанция е приела, че ищците не са установили да са собственици на процесния имот, нито ответниците да го владеят без правно основание. Прието е също така, че ответниците са установили придобиване на имота по давност, тъй като са упражнявали фактическа власт върху него от 19**-** г. - първоначално наследодателят на ответниците и първата ответница, а впоследствие първата ответница и втория и третия ответник. До тези изводи съдът е достигнал въз основа на депозираните пред първата инстанция гласни доказателства, от които се установява осъществяването на необезпокоявана фактическа власт с намерение за своене като свой, както и че тази власт е продължила и след смъртта на наследодателя след **** г., т. е. повече от 10 години. Освен това от същите свидетелски показания съдът е стигнал до извод, че имотът е обитаван с извършване на подобрения, което установява намерение за владение, а не за обикновено държане. Въз основа на изложеното е прието, че ищците са загубили правото си на собственост по смисъла на чл. 99 ЗС след като същият е придобит по давност от ответниците. Срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд е подадена касационна жалба от ищците В, с оплаквания за допуснати нарушения по чл. 218 б, б. "в" ГПК (отм.). Основният довод на касационните жалбоподатели е, че производството е по чл. 249, ал. ал. 1 и 2 ЗЗД, а не по чл. 108 ЗС. Твърди се, че от събраните поделото доказателства въпросът за собствеността на процесния имот е доказана, тъй като жалбоподателите са собственици на имота, а ответниците са заематели за послужване. Твърди се също така, че никъде и никога няма изразено манифестиране от страна на ответниците собственически претенции. Излагат се съображения за добросъвестност на владението, поради което Законът за давността е неприложим. Навежда се довод за недопускане от страна на съда на гласни доказателства на ищците и неправилно приложение на чл. 99 ЗС. Моли се за уважаване на касационната жалба. Депозирани са и писмени допълнения към касационната жалба, съдържащи нови оплаквания срещу въззивното решение. В съдебно заседание пред касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационната жалбоподателка Н. М. - адв. М, който депозира писмени бележки. Ответниците по касация - М. К., Н. Л. и В. В., посредством процесуалния си представител - адв- Т., оспорват касационната жалба. Депозирани са писмени бележки. Върховният касационен съд, състав на IV г.о., като разгледа касационната жалба, допълненията към нея, становищата на процесуалните представители на страните, писмените бележки и с оглед правомощията си по глава ХIХ "А" ГПК (отм.), намира за установено следното: Касационната жалба отговаря на изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 218 а, б. "а" и чл. 218 в, ал. ал. 1 и 2 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя обаче е неоснователна. Решениeто на Софийския окръжен съд е правилно. Законосъобразно и обосновано въззивната инстанция е приела, че ищците, на основание чл. 99 ЗС са изгубили правото си на собственост, тъй като то е придобито от ответниците. По делото е установено по безспорен начин, че направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност е доказано, въз основа на депозираните пред първата инстанция свидетелски показания. И двете разпитани свидетелки установяват, че наследодателят на ответниците и първата от тях, а впоследствие само ответниците са упражнявали фактическа власт върху имота като свой и необезпокоявано, от 1977-78 г. до момента на предявяване на исковата молба в съда. Следователно налице придобиване на имота по давност повече от 10 години. В подкрепа на изводите си съдът се е основал на показанията на свидетелите за извършване на подобрения с рамките на владението. Изцяло неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания. Дадената от ищците правна квалификация не обвързва съда. Както от обстоятелствената част, така и от петитума на исковата молба е видно, че предявеният иск е собственически с правно основание чл. 108 ЗС. От нито едно от събраните по делото доказателства не се установява твърдението на ищците - касатори в настоящото производство, за наличие на съществуващ между страните договор за заем за послужване. Неоснователно е позоваването на Закона за давността. Същият е отменен и не е част от действуващото право по силата на § 1, т. 7 от Преходните разпоредби на Закона за собственост(в сила от 17.12.1951 г.). Въпросът за придобивната давност в процесния случай правилно е преценен с оглед разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което доводът на добросъвестното владение е неотносим към спора. Неоснователно е и оплакването на касационните жалбоподатели за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недопускане до разпит на свидетели. С оглед искането направено пред въззивната инстанция за допускане на свидетели и отказът на съда да ги допусне, не е налице визираното в жалбата нарушение, тъй като в искането не е посочено, че свидетелите ще установяват факти и обстоятелства във връзка със собствеността върху процесния имот, а относно неговото изграждане. Без разглеждане трябва да се оставят наведените с допълнението доводи, тъй като то е депозирано в съда след изтичането на срока по чл. 218 в, ал. 1 ГПК (отм.). Поради това касационната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а решението следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответницата по касация Н. Л. в размер на 600 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл. 218 ж, ал. 1, изречение второ, хипотеза първа ГПК (отм.), Върховният касационен съд, с