Решение № 286 от 13.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1455/2011 г.

Решение № 286 от 13.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1455/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъденият Ф. Б., австрийски гражданин, чрез своя защитник е отправил до ВКС "молба" (а всъщност - искане по реда на глава тридесет и трета от НПК) за проверка на осъждането му от Софийския районен и Софийския градски съдилища, съответно като първа и втора инстанция. Първоинстанционната присъда - от 25 април 2009 г. по нохд 1725/07, е за престъпно нарушаване на 22 август 2006 г. на нормативни актове относно задълженията за деклариране при износа им от страната на 60 хиляди евро (равностойни на 117 хиляди и 350 лв.) - деяние по чл. 251, ал. 1 НК, наказано с глоба в двойния размер на предмета на престъплението (234 хиляди и 700 лв.). Предметът на престъплението е отнет в полза на държавата съобразно втората алинея на чл. 251 НК. Второинстанционното (въззивно) решение - 4 от 5 юни 2010 г. по внохд 481/10, е за потвърждаване на присъдата, след обжалването й от името на подсъдимия. Решението на СГС е оспорено сега с подробни възражения, които са отнесени от автора им към процесуалните изисквания, за да бъде то правилно; поддържано е, че те са от такова естество, че налагат делото да бъде върнато за ново разглеждане на прокурора, но и че е възможно ВКС да оправдае осъдения. Отделно е отправено искане ВКС да сезира съда на Европейския съюз по реда на чл. 267, ал. 3 от Договора за функционирането на ЕС. Искането за възобновяване на делото е поддържано и в съдебното заседание на ВКС, а прокурорът в тази инстанция е за неговото отхвърляне. ВКС намери, че трябва да остави в сила оспореното въззивно решение (което всъщност е предмет на проверка на глава тридесет и трета от НПК - арг. от чл. 426), а отправеното искане за сезиране на Съд ЕС - да остави без разглеждане. Оспореното решение нито потвърждава, нито пък с него са допуснати претендираните съществени нарушения на процесуалните правила. На тези претенции с основание е даван отрицателен отговор от съответните органи досега. Към извода на ВКС хронологически най-рано могат да бъдат отнесени възраженията на искателя към провеждането на досъдебното производство: компетентен ли е бил (разполагал ли е с правомощия) дознателят, могъл ли е да откаже поисканото участие на защитника на обвиняемия в извършването на действия по разследването, и въобще да се произнася по искания вместо наблюдаващия прокурор, а специално към последния - дали правилно е прекратил частично наказателното производство. ВКС отнася към неоснователните и възраженията от името на осъдения Б., насочени към провеждането на съдебното производство по делото: преди всичко оставянето без внимание на оспорената процесуална законност в предходния процесуален етап, а след това и към мотивирането в съдебните актове на конкретни въпроси от значение за наказателната отговорност. Специално към СГС е отправено възражението по проявите на неговото отношение към преюдициалното запитване по реда на чл. 267, ал. 2 ДФЕС. За неоснователността на всички изброени дотук несъгласия ВКС съобрази, както вече отбеляза, отхвърлянето им досега в актовете на съответните органи: вж. например произнасянето относно възраженията за нарушения в досъдебното производство в обвинителното заключение и в определението на СРС, отразено в протокола на съдебното заседание от 8 май 2007 г., а също така и мотивите към присъдата и въззивното решение. Изложеното на съответните места може, разбира се, да бъде допълнено, като например съображенията за действителния смисъл на чл. 224 НПК (вж. и р. 352/95-I, Сб., с. 123, макар и постановено по отменения НПК), за постановлението на прокурора, съпровождащо внасянето на обвинителния акт, да прекрати частично наказателното производство (за необходимостта то да се чете заедно с постановлението за привличане на обвиняемия и да се види например, че първоначалното обвинение е за деяние на 21 и 22 август), за мотивирането на субективната страна на извършеното престъпление, обективирана в онази част от поведението на Б. на летището, която ясно сочи, че не е искал да се съобрази със задължението за деклариране на валутата, а не че е бил заблуден като чужденец за него. Възможността за подобряване на аргументацията не я прави обаче незаконосъобразна, нито пък незаконосъобразни решенията, за които се отнася. Нещо повече - даже да се приеме допускането на процесуални нарушения по време на досъдебното производство - като например произнасянето от дознателя, а не от прокурора (по реда на чл. 229, ал. 3 НПК) - сам защитникът ги определил пред ВКС като "неотстраними" и така ги е причислил към приложното поле на чл. 348, ал. 4 НПК (вж. негово изявление в подобен смисъл и в протокола за предявяване на разследването). За първи път сега всъщност е оспорена законността на процесуалните действия на СГС относно преюдициалното запитване по реда на чл. 267, ал. 2 ДФЕС. Неоснователността и на това оспорване намира подкрепа в акт на самия съд - вж. протокола на съдебното заседание от 13 май 2011 г., а защо съдът е определил това си заседание като "първо по ред", след като в предишно е допуснал запитването, отговорът е в съобразяването с изискванията по чл. 327, ал. 1 НПК за неизменност на състава, който допуска доказателствата, и който решава делото. С оглед на собственото си задължение по реда на чл. 267, ал. 3 ДФЕС ВКС също смята за уместно позоваването от СГС на решението (определението) от 10 януари 2006 г. по дело С-302/04 на Съд ЕС, като довод в подкрепа на недопустимостта по сегашното дело да бъде започнато производство за преюдициално запитване, поради това че към момента на престъпното деяние РБ не е била чл. на ЕС. Трябва още да се има предвид, че в правната теория цитираният съдебен акт се привежда и като пример за "очевидна недопустимост" на преюдициалното запитване. Ръководен от всичко изложено, ВКС - I н. о.