Решение № 82 от 26.04.2016 г. на ВКС по н. д. № 285/2016 г.

Решение № 82 от 26.04.2016 г. на ВКС по н. д. № 285/2016 г., II н. о., НК, докладчик председателят Елена Авдева Производството е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на адвокат П. М. в качеството му на повереник на частния обвинител Б. М. С. В жалбата /и в уточнение към нея/ се сочи, че постановената от въззивния съд оправдателна присъда е "неправилна и явно несправедлива", тъй като съдът не се е съобразил със събраните по делото доказателства. Защитникът твърди, че обжалваният съдебен акт противоречи на закона, а "наложеното наказание е явно несправедливо, неотговарящо на събрания доказателствен материал и несъобразено с отегчаващите отговорността обстоятелства". Изтъква се също така, че съдът не е изследвал всички обстоятелства по делото обективно, всестранно и пълно и не е изложил мотиви как ще се постигнат целите по чл. 36 от НК. Повереникът отправя упрек към въззивния състав, че не е преценил дали "поправянето и превъзпитанието на дееца може да бъде постигнато с оправдаването му", като се насочва към генералната превенция, която останала неосъществена. Според жалбоподателя прокурорът и въззивният съдебен състав са изразили предубеденост, тъй като първият не поддържал обвинението, а вторият забавил изготвянето на мотивите към присъдата. В заключение се иска отмяна на оправдателната присъда и осъждане на подсъдимата, а след уточнение - връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция адвокат П. М. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимата оспорва искането на частния обвинител, като твърди, че въззивната процедура не е опорочена от процесуални нарушения, а аргументацията на оправдателната присъда е съобразена с установените факти и приложимия закон. Подсъдимата Б. Г. Н. заявява, че не е извършила престъпление по чл. 127, ал. 1 от НК и настоява да бъде потвърдено признаването й за невинна. Прокурорът пледира обжалваната присада да бъде оставена в сила, тъй като не са налице касационни основания за нейната отмяна . Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Районният съд в гр. Дулово с присъда № 27 от 30.09.2015 г. признал подсъдимата Б. Г. Н., (В обстоятелствената част на обвинителния акт обвиняемата осем пъти е наречена Б., което не съвпада с нито едно от трите й имена. Независимо от това в общия контекст на обвинението очевидно не е възникнало затруднение в нейната идентификация.) за виновна в това, че на 27.07.2013 г. пред централния вход на стадиона в [населено място], [община], склонила към самоубийство чрез обесване М. Б. С. и е последвало такова, поради което и на основание чл. 127, ал. 1 от НК я наказал с лишаване от свобода за срок от една година при условията на чл. 66, ал. 1 от НК с три годишен изпитателен срок. В тежест на подсъдимата били възложени и сторените по делото разноски в размер на 669,93 лева. С изцяло дидактически намерения настоящият състав отбелязва, че първоинстанционният съд е инкорпорирал в диспозитива на присъдата и отделно определение, с което отнел в полза на държавата подробно изброени вещи . Този редакционен прийом е без процесуално основание, тъй като самостоятелно произнасяне с отделен акт по въпросите, лимитирани от текста на чл. 306, ал. 1 от НПК /включително тези за прилагането на чл. 53 от НК/ е допустимо тогава, когато те не са обсъдени и решени с присъдата. Окръжният съд вгр. Силистра с присъда № 33 от 17.12.2015 г. по внохд № 333/2015 г. отменил изцяло първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга, с която признал Б. Г. Н. за невинна и я оправдал по обвинението по чл. 127, ал. 1 от НК. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на частния обвинител С. Твърдението на жалбоподателя, че прокурорът бил предубеден, тъй като не поддържал обвинението, не държи сметка за основния принцип на наказателния процес, постулиран в чл. 14, ал. 1 от НПК, според който съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона. Правомощието на прокурора да заяви, че наказателното производство следва да се прекрати или да бъде постановена оправдателна присъда, е закрепено и в разпоредбата на чл. 293 от НПК. Като орган за опазване и защита на законността прокурорът не само може, но е длъжен да измени становището си по обвинението, ако то не се подкрепя от доказателствата по делото и закона. Напълно неприемливи са и аргументите на касатора за предубеденост на съдебния състав, който не е обявил незабавно мотивите към оправдателната присъда. Изготвянето на мотивите след обявяване на присъдата е легална практика, базирана на чл. 308 от НПК /приложим и за въззивното производство съгласно препращащата разпоредба на чл. 317 от НПК/. Правата на жалбоподателя не търпят ограничение от тази процедура, тъй като той разполага с възможност за допълнителни писмени съображения до даване на ход на делото пред проверяващата инстанция. Бланкетното оплакване за опорочено формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради едностранчиво и непълно обсъждане на доказателствата по делото напълно се опровергава от непредубеден прочит на атакуваната присъда. За разлика от първата инстанция съдебният състав от окръжния съд е обсъдил цялата доказателствена съвкупност и е направил задълбочен и логичен анализ на данните, събрани чрез всички доказателствени източници. Многобройните свидетелски показания са ценени от позиция на тяхната последователност, вътрешна непротиворечивост и взаимна обвързаност. Съдът е установил противоречия между две групи свидетели единствено относно хармоничността на отношенията между подсъдимата Б. Н. и починалия М. С. В мотивите си въззивната инстанция убедително е защитила становището защо кредитира данните за "приливи и отливи" във връзката им, съпроводена с изблици на физическа саморазправа и отправяне на заплахи за край на живота при раздяла. По този начин окръжният съд е положил дължимите усилия да изясни всички факти и обстоятелства, които обвинението е ангажирало, за да докаже извършено престъпление и участие на подсъдимата в него. Това, което впечатлява в настоящия казус и го отнася към категорията на редките прецеденти, е фактическото съдържание на обвинението. От самото начало прокуратурата не е посочила конкретни данни, относими към обективната и субективната страна на престъплението по чл. 127, ал. 1 от НК. Както е добре известно, изпълнителното деяние на склоняването към самоубийство се изразява в психическо въздействие и мотивиране на самоубиеца, в резултат на което той решава да посегне на живота си. От субективна страна деецът трябва да осъзнава, че пострадалият не е формирал суицидно решение и ще стигне до него именно под въздействие на упражнената психическа интервенция. В обвинителния акт няма нито един израз, който да е свързан с подобна дейност от страна на подсъдимата на посочената дата - 27.07.2013 г. Напротив, в обстоятелствената част се съобщава, че М. С. двукратно заплашвал Н. със самоубийство / с алуминиева бутилка за бира и скок от високо/, ако тя не се върне при него. Пак там може да се прочете, че връзката между подсъдимата и пострадалия била прекратена още на 14.07.2013 г., а на 27.07.2013 г. М. поискал възобновяването й, но Б. отказала. По-нататък прокурорът твърди, че Н. е трябвало да окаже "нужната помощ / с конкретни физически действия или вербално да го успокои/, за да не се стигне до фаталния край", както и "много по-рано да сигнализира на семейството му или на компетентните органи при положение, че е запозната с лабилното му поведение. " т. е. обвинението признава, че С. е бил взел вече решение за самоубийство, но се инкриминира последващо бездействие на подсъдимата на 27.07.2013 г, когато тя не го е го е разубедила. Това изложение не съдържа твърдения, че подсъдимата умишлено е манипулирала психиката на подсъдимия, за да го накара да се откаже от живота си и му сложи край. В мотивите на осъдителната присъда на първата инстанция също не се откриват фактически констатации, относими към изпълнително деяние на склоняване към самоубийство и това не е убегнало от проверката на въззивния съд, който правилно е съзрял изначална липса на престъпен състав. Повереникът на частния обвинител полага усилия да компенсира този дефицит, като в жалбата твърди, че подсъдимата е "подтикнала" пострадалия да сложи край на живота си, тъй като е "знаела и е предполагала, че приятелят й може да извърши самоубийство и въпреки това не е дала положителен отговор на въпроса дали ще се ожени за него. .... Било е достатъчно да го излъже въпросната вечер, че е съгласна да се оженят и по този начин щеше да запази живота му". Тази интерпретация на причинно-следствените връзки, довели до смъртта на М. С., е напълно извън наказателно-правния аспект на казуса и граничи с житейска абсурдност. Тъй като обвинението твърди, че подсъдимата демонстративно не се е съобразила с обществени морални и етични норми, заслужава да се припомни, че съгласно чл. 46 от Конституцията бракът е доброволен съюз, а по силата на чл. 5 от Семейния кодекс семейните отношения се уреждат съобразно принципа на доброволност на брачния съюз и зачитане на личността в семейството. Изразените претенции към действия на Б. Н. под заплаха от наказателно преследване при отказ насочват към насилие върху свободната й воля. Според тезата на адвокат М. тя е следвало или да се съгласи да се омъжи за М. С. /"да му даде положителен отговор"/, или да излъже, или да понесе наказателна отговорност за самоубийството му. Подобно тълкуване не съответства на смисъла и съдържанието на чл. 127, ал. 1 от НК, който осигурява защита на човешкия живот, но от престъпно мотивиране към самоубийство. Отказът на Б. Н. да възобнови връзката с М. С. и да я завърши с брак няма характеристиката на целенасочено формиране на суицидни намерения. Върховният касационен съд е имал и друг път възможност да изрази становище (Вж.решение № 633 от 09.05.2002 г. на ВКС по н.д. № 531/2002 г., трето наказателно отделение), че незадоволената емоционална нужда от взаимност в една любовна връзка не може да се постави априорно в пряка и непосредствена връзка с неизбежно самоубийство и да обуслови прилагането на чл. 127, ал. 1 от НК. Ето защо въззивната присъда не нарушава закона и не разкрива предпоставките за касационна ревизия съгласно чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. За пълнота на изложението настоящият състав е принуден да отбележи, че всички разсъждения на касатора за явна несправедливост на наложеното наказание не подлежат на коментар поради очевидния факт, че се обжалва изцяло оправдателна присъда. Тъй като не е наложена санкция, тя не би могла да бъде явно несправедлива по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 и ал. 5 от НПК. Жалбата на адвокат П. М. противоречи на чл. 35, ал. 2 от НК, според който наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление. Б. Н. е призната за невинна, поради което е недопустимо да бъде превъзпитавана и възпирана със средствата на наказателната репресия поради очаквания за положителни промени, както се твърди от повереника. Също толкова незаконно е тя да понесе наказание, за да се постигнат целите на генералната превенция и се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение