Решение № 4062 от 14.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1612/2026 г.

Производството по делото е с основание по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Министъра на туризма, чрез юриск. Арсова, против Решение №36316/05.11.2025г., постановено по адм.дело №1137/2025г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение, като необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Иска се отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което жалбата срещу оспорения административен акт бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание, чрез юриск. Колева, поддържа касационната жалба. Ответникът - Г. А. Г., чрез адв. Кантарев, в съдебно заседание и в писмено становище, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК, от лице с правен интерес от оспорването и е допустима за разглеждане. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображенията: С обжалваното решение АССГ е отменил Заповед № РД-02-33-11/21.01.2025 г. на Министъра на туризма, с която на основание чл. 107а от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на Г. А. Г.. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с нормите на чл. 107а, ал.2 от ЗДСл. При направената служебна проверка по реда на чл.218, ал.2 от АПК, настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо. Решението е постановено при липса на допуснати съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалния закон и е обосновано. По безспорен начин по делото е установено, че органът по назначаването, на основание чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл, е отправил до служителя Г. писмено предложение, с изх. рег. № ЧР-Д-9/20.01.2025г., за прекратяване на служебното му правоотношение срещу изплащане на петкратния размер на последната получена месечна основна заплата. Предложението е връчено на държавния служител на 20.01.2025г. На същата дата, със свое заявление с вх. per. № ЧР-Д-10/20.01.2025 г., Г. Г. е депозирал писмено съгласие за прекратяване на служебното му правоотношение, при условията на чл. 107а от ЗДСл, като саморъчно е посочил датата на прекратяване, считано от 27.01.2025г. Със Заповед № РД-02-33-11/21.01.2025 г. на министъра на туризма, издадена на основание чл. 107а от ЗДСл, е прекратено служебното правоотношение на Г. А. Г.. Заповедта му е връчена на 22.01.2025 г. С бюджетно платежно нареждане №Е01455/30.01.2025г., Министерството на туризма е изплатило на Г. обезщетението по чл. 107а от ЗДСл в размер на 20 610 лева. При така установеното изводът на първоинстанционният съд, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон, е законосъобразен и обоснован. Нормата на чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл предвижда, че органът по назначаването може да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от 6-кратния размер на последната получена месечна основна заплата. Правилото на ал. 2 на чл. 107а от ЗДСл регламентира, че ако държавният служител приеме предложението по ал. 1, органът по назначаването е длъжен да му изплати уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Следователно до прекратяване на служебното правоотношение на това основание се достига след като страните уговорят дължимото обезщетение. Съгласието относно размера на обезщетението следва да е валидно изразено т. е. да се съдържа в писменото предложение на органа по назначаването и в писменото съгласие на държавния служител. В случая съгласие е постигнато, но е нарушено императивното изискване на чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл, регламентиращо, че органът по назначаването е длъжен да заплати на държавния служител уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Фактическият състав на тази разпоредба не е изпълнен – заповедта е връчена на 22.01.2025г., а обезщетението е изплатено на 30.01.2025г., поради което оспорената заповед е издадена в нарушение на относимата материалноправна норма. Редакцията на чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл предвижда две кумулативни задължителни изисквания, за да e налице съвпадение във волеизявленията на двете страни и да настъпи прекратяване на служебното правоотношение: 1. съгласие от страна на държавния служител да му бъде прекратено служебното правоотношение и 2. заплащане на договореното обезщетение заедно с връчването на заповедта. Следователно към датата на връчване на заповедта, органът по назначаване е длъжен да представи доказателства за извършено плащане по банков път /извлечение от платежен документ/ или заплащане на сумата в брой. Касационната инстанция не споделя правните изводи на административния съд, че даденото от Г. съгласие за прекратяване на служебното правоотношение, по реда на чл.107а, от ЗДСл, е опорочено, тъй като е изразил волята си в писменото съгласие под въздействието на стрес, защото е изразил съгласието още в деня на отправеното предложение, т.е. без да размисли. Сам по себе си този факт, при липса на други обосноваващи стресово състояние на служителя, към момента на връчване на предложението, не може да доведе до изводи, като изложените от съда. Не води до такива изводи и факта, че съгласието на Г. не е изписано ръкописно, а е принтирано, а той само го е подписал. Дори текстът да е бил подготвен предварително, като част от бланката на предложението, важна и определяща е ясно изразената от служителя воля, че приема предложението, обективирана чрез лично полагане на подпис. Че не е действал в състояние на стрес се потвърждава и от факта, че сам е определил и отразил в съгласието си, от коя дата да се счита прекратено служебното му правоотношение. С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно, с описаните по-горе коригиращи мотиви, съответно не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,