Решение № 7367 от 5.7.2023 г. на ВАС, V о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени две касационни жалби срещу решение 180/22.06.2022 г., постановено по адм. дело 45/2022 г. по описа на Административен съд (АС) - Кърджали. Първата касационна жалба е подадена от Административен съд Хасково, чрез административния ръководител, против решението на АС Кърджали в частта, с която АС Хасково е осъден да заплати на ищцата Х. Йълдъръм на основание чл. 4, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДЕС) сумата от 170 157,21 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, ведно със законната лихва от 03.12.2016 г. до окончателното плащане на сумата. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва изводите на съда, че в настоящия случай са реализирани кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди на основание чл. 2в, ал. 1, т. 1, предложение второ от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) - в резултат от правораздавателната дейност на АС - Хасково като последна инстанция. Излага съображения, че с постановяването на решение 113/09.12.2016 г. по к.а.н.д. 224/2016 г. на АС Хасково, в частта, с която е потвърдено отнемането в полза на държавната на предмета на нарушението на основание чл. 20, ал. 1 (отм.) от Валутния закон, не е допуснато достатъчно сериозно (достатъчно съществено) нарушение на правото на ЕС, тъй като към момента на постановяването му не са съществували актове на Съда на Европейския съюз (СЕС), с които съдът да е имал задължението да се съобрази. Твърди също, че км онзи момент не е имало и норми от правото на ЕС, и то такива с директен ефект, които да са били задължителни за съдилищата и приложими в спора, и които да не са били приложено от решаващия касационен съдебен състав на АС Хасково. По изложените в касационната жалба доводи и съображения иска решение 180/22.06.2022 г. по адм. дело 45/2022 г. по описа на АС Кърджали да бъде отменено в обжалваната му част и в тази част спорът да бъде решен по същество, като съдът отхвърли изцяло като неоснователен предявения от Х. Йълдъръм срещу АС Хасково иск с правно основание чл. 1, ал. 1, във вр. с чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ за сумата от 170 157,21 лева, ведно със законната лихва от датата на твърдяното увреждане до датата на окончателното изплащане на сумата. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Не претендира разноски по делото. Ответната страна по касационната жалба - Х. Йълдъръм, с молба по делото, депозирана чрез процесуалния й представител адвокат Н. Паталов, заявява становище за неоснователност на касационната жалба на АС Хасково. Иска от съда да я остави без уважение. Втората касационна жалба е подадена от Х. Йълдъръм, чрез адвокат Н. Паталов, против решението на АС Кърджали, в частта, с която е оставен без разглеждане предявеният от нея иск за солидарно осъждане на Народното събрание на Република България (НС на РБ) на същото основание и за същата стойност на имуществените вреди. Твърди, че в тази част решението е неправилно поради това, че държавните органи ответници по предявените искове по чл. 2в от ЗОДОВ отговарят солидарно, тъй като надлежното обезщетение е дължимо от един и същ правен субект държавата. Поддържа, че разпоредбата на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ не определя кръга на пасивно легитимираните субекти по иск за обезщетение вследствие нарушаване на Правото на ЕС, а единствено посочва реда, по който искът да се разгледа, когато такъв е предявен срещу няколко ответници и единият от тях е административен съд, ВАС или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Оспорва решението и в частта, с която е осъдена да заплати на НС на РБ юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Прави искане за отмяна на решението в обжалваните части поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В депозирана допълнителна молба по делото заявява, че поддържа изцяло подадената касационна жалба и моли да бъде даден ход на делото. Допълва, че искането й пред Върховния административен съд (ВАС) е за отмяна на решението на АС Кърджали в обжалваните от нея части и за постановяване на ново, с което НС на РБ да бъде осъдено да заплати претендираната сума солидарно с АС Хасково. Не претендира разноски по делото. По втората касационна жалба е постъпил писмен отговор от НС на РБ, чрез процесуални представители юрк. и юрк. Заявяват становище за недопустимост, евентуално неоснователност на касационната жалба, подадена от Х. Йълдъръм. Допълнителни доводи и аргументи излагат в представени по делото писмени бележки. Въз основа на направените възражения искат касационната жалба на Х. Йълдъръм да бъде оставена без разглеждане като недопустима, а в случай че бъде допусната за разглеждане по същество съдът да я отхвърли като неоснователна. В случай че съдът отмени решението на АС Кърджали, в обжалваната от Х. Йълдъръм част, искат постановяване на решение, с което предявеният срещу НС на РБ иск да се отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан. Претендират юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура, в писмено становище по делото и в съдебно заседание, излага съображения за неоснователност на касационното оспорване. Счита решението на АС - Кърджали за валидно, допустимо и правилно, поради което предлага съдът да го остави в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени данните по делото, обсъди доводите на страните въз основа на релевираните основания и в рамките на касационната проверка по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК, констатира следното от фактическа и правна страна: Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от надлежни страни, за които първоинстанционното решение е неблагоприятно в съответно обжалваната от тях част, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което са процесуално допустими. Фактът, че решението е благоприятно за ищцата в частта, с която предявената искова претенция с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ е уважена за цялата претендирана сума и за заплащането й е осъден единият от ответниците по исковете, предявени при условията на пасивно субективно съединяване, не лишава ищцата от правно основание да обжалва решението в частта, с която съдът е оставил без разглеждане иска за солидарно осъждане на НС на РБ на същото основание и за същата стойност на претендираните имуществени вреди. В решението е посочено, че подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението. В частта, с която искът срещу НС на РБ е оставен без разглеждане, решението има характер на определение и по принцип в тази си част да подлежи на обжалване с частна жалба в 7-дневен срок, съдът е определил общо срока за обжалване на решението (14-дневен), поради което на основание чл. 62, ал. 3 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК касационната жалба на Х. Йълдъръм (с характер на частна жалба), подадена следа законния, но преди изтичане на определения от съда срок, не е просрочена. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни, по следните съображения: С посоченото по-горе решение АС Кърджали е осъдил АС Хасково да заплати на Х. Йълдъръм на основание чл. 4, параграф 3 от ДЕС сумата от 170 157,21 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право с решение 113/09.12.2016 г. по к.а.н.д. 224/2016 г. на АС Хасково, с което е оставено в сила решение 146/13.06.2016 г. по а.н.д. 387/2015 г. на РС Свиленград, в частта за отнемане в полза на държавата на предмета на нарушението парични средства в размер на 87 000 евро, с левова равностойност 170 157,21 лева, на основание чл. 20, ал. 1 от Валутния закон (отм.), в противоречие с чл. 4, параграф 2 и чл. 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) 1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността (наричан по-нататък Регламент 1889/2005), ведно със законната лихва от 03.12.2016 г. до окончателното плащане на сумата. Съдът е оставил без разглеждане предявения на същото основание чл. 4, параграф 3 от Регламент 1889/2005 иск за солидарно осъждане на НС на РБ да заплати на Х. Йълдъръм сумата от 170 157,21 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, изразяващо се в бездействие по отношение задължението на НС да приведе разпоредбата на чл. 20 от Валутния закон (ВЗ) в съответствие с Регламент 1889/2005. Ищцата е осъдена да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение на НС на РБ, а искането й за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата е оставено без уважение. I. По касационната жалба на АС Хасково. За да приеме, че в настоящия случай са налице предпоставките за реализиране на отговорността на държавата по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на ЕС вследствие на правораздавателната дейност на АС Хасково като последна инстанция, първоинстанционният съд е установил, че въз основа на фактите по делото, по които страните не спорят, от правна страна се извежда извод за допуснато съществено нарушение на норми от правото на ЕС с постановяване на решение 113/09.12.2016 г. по к.а.н.д. 224/2016 г. по описа на АС Хасково, с което съдът е потвърдил отнемането в полза на държавата на предмета на нарушението, наред с налагането на административно наказание глоба за извършеното от Х. Йълдъръм нарушение по чл. 11а, ал. 1 от ВЗ, във вр. с чл. 2, ал. 1 и чл. 9 от Наредба Н-1/01.02.2012 г. на Министерство на финансите. Съдът е посочил, че произнасящият се като последна инстанция АС Хасково не е съобразил противоречието на разпоредбата на чл. 20 от ВЗ (отм., ДВ, бр. 94/2020 г.), предвиждащ задължително отнемане на предмета на нарушението, с установения в чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 принцип на пропорционалността. Съгласно посочената разпоредба от регламента държавите членки следва да въведат санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл. 3 от същия регламент, като санкциите трябва да са ефективни, съразмерни и възпиращи. Предвидената в българското законодателство санкция, в приложимата към 2016 г. редакция, се състои от кумулативното прилагане на две санкционни мерки- налагане на административно наказание глоба или имуществена санкция по чл. 18 от ВЗ и и отнемане в полза на държавата на предмета на нарушението при пренасяне през границата на страната на парични средства, благородни метали и скъпоценни камъни, както и на изделия със и от тях. Така предвиденият в националната правна уредба санкционен режим е в пряко противоречие с посочените по-горе разпоредби от правото на ЕС, и по-конкретно със заложения в чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 принцип за съразмерност на санкцията, която се следва при неизпълнение на задължението за деклариране на пренасяни пари в брой на стойност 10 000 евро или повече от физическо лице, което влиза или излиза от територията на Съюза. От този принцип произтича правото на частноправните субекти на съразмерна санкция. Допуснатото от АС Хасково като последна инстанция нарушение на норми на правото на ЕС е достатъчно съществено, тъй като към момента на постановяване на решението му е имало релевантна практика на СЕС, предмет на тълкуване по която е същата разпоредба от съюзното право, приложима и в спора, с който е бил сезиран АС Хасково, а именно член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005. В решение от 16 юли 2015 г. по дело С-255/14, Chmieleweski, ECLI:EU:C:2015:475, с предмет преюдициално запитване, СЕС постановява, че член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране се налага като санкция заплащането на административна глоба, чийто размер съответства на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR. Според АС Кърджали, видно е от посоченото решение на СЕС, че щом санкция (глоба) в размер на 60 % от недекларираната сума се приема за несъразмерна и несъответна с принципа за пропорционалност, по аргумент на по-силното основание невъзможно е санкция (отнемане) в пълен размер да се приеме за съразмерна. На тази основа е аргументирал извода, че допуснатото нарушение на правото на ЕС е съществено като извършено при несъобразяване с относимо решение на СЕС по преюдициално запитване. Тълкуването и прилагането на разпореди от вътрешното право трябва да бъде в съответствие с направеното от СЕС тълкуване на съответно приложимите разпоредби от правото на ЕС. В настоящия случай, като не е съобразил тълкуването на СЕС, направено с решението по дело С-255/14, Chmieleweski, и в съответствие с него не е оставил без приложение националната правна норма, приета в противоречие с принципа на съразмерността (чл. 20 от ВЗ, в редакцията преди - отм., ДВ, бр. 94/2020 г.), а при съмнение относно тълкуването й не е отправил преюдициално запитване относно съвместимостта й с чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005, и е постановил необжалваем по същество съдебен акт, потвърждаващ наложеното на основание чл. 20 от ВЗ отнемане на пълния размер на предмета на нарушението (87 000 евро, с левова равностойност 170 157,21 лева), АС Хасково е извършил съществено нарушение, в пряка причинно-следствена връзка от което са произтекли имуществени вреди за ищцата Х. Йълдъръм. Размерът на вредите се равнява на стойността на отнетата й парична сума съгласно чл. 20 от ВЗ, чието приложение е било окончателно потвърдено с решението на АС Хасково, правораздаващ като последна инстанция. С тези мотиви първоинстанционният съд приема, че по отношение на АС Хасково като ответник са налице и трите предпоставки за ангажиране на отговорността по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ нарушение на правна норма от общностното право, която предоставя права на частноправните субекти, нарушението има характера на съществено и произтеклите от него вреди са в пряка причинно-следствена връзка от правораздавателната дейност на съда като последна инстанция. Решението, в обжалваната от АС Хасково част, е правилно. Изводите на съда почиват на правилно тълкуване на приложимите материалноправни разпоредби от националната правна уредба и от тази на ЕС, както и на правилен анализ на основните принципи на правото на ЕС и относимата към предмета на настоящото дело практика на СЕС. Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в член 4, параграф 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (вж. решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. по C-6/90 и C-9/90, т. 35, решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pеcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т. 31, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37 и т. 40). Приложимите процесуални правила относно реализирането на тази отговорност се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността) вж. решение от 7 януари 2004 г. по дело Wells, C-201/02, т. 67, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38. Материалноправните предпоставки обаче се определят от СЕС в неговите решения в условията на кумулативност и те са тези, посочени в първоинстанционното решение, а именно: с нарушената правна норма на Съюза да се предоставят права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (виж решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fus, C-429/09, т. 47, решение от 9 декември 2010 г. по дело Combinatie Spijker Infrabouw-De Jonge Konstruktie и др., C-568/08, т. 87, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37). Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите (вж. в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, C-46/93 и C-48, т. 32). Що се отнася по-конкретно до отговорността на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС, извършени от националните съдилища, в Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, Gerhard Kцbler/Republik Цsterreich СЕС приема, че държавите членки носят отговорност за нарушение на правото на ЕС и когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, която постановява решение като последна по делото инстанция. Това разрешение е потвърдено и доразвито в последващата практика на СЕС, като в решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, Milena Tomбљovб, т. 20 Съдът посочва, че предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми, Съдът е приел, че пълната ефикасност на тези норми би била поставена под въпрос, а защитата на тези права би била отслабена, ако бъде изключена възможността на частноправните субекти при определени условия да получат обезщетение за вредите, които са им причинени поради нарушение на правото на Съюза, допуснато с решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция. Отговорността на държавата членка за вреди, причинени в резултат на решение на произнесла се като последна инстанция юрисдикция, което нарушава правна норма на Съюза, се предпоставя от същите условия, които СЕС извежда в практиката си относно ангажиране на отговорността на държавата за вредите, причинени на частноправните субекти от допуснати от същата нарушения на правото на Съюза, а именно изисква се кумулативното наличие на три условия - предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. В настоящия случай правилно първоинстационният съд приема, че и трите материалноправни предпоставки са налице. На първо място, неоснователно е възражението на касационния жалбоподател АС Хасково, че към момента на произнасянето му като последна инстанция през 2016 г. не е съществувала норма на Съюза, която да предоставя права на частноправните субекти и която да е била приложима към съответно разглеждания от АС Хасково спор с предмет законосъобразността на наложени административни санкции по чл. 18 и чл. 20 от ВЗ (в приложимата редакция). Не може да се сподели поддържаното от касатора становище, че разпоредбата на чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 не представлява такава с директен ефект и с нея се създава единствено правна възможност за държавите членки да въведат в националните си законодателства санкции, с които да осигурят спазването на предвиденото в чл. 3 от Регламент 1889/2005 задължение. Това твърдение е невярно, тъй като регламентът е акт на Съюза, който е задължителен в своята цялост и пряко приложим във всички държавни членки съгласно чл. 288, параграф 2 от Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС). Това означава, че регламентът действа спрямо всички държави членки и всички правни субекти под тяхна юрисдикция, в това число и частноправните субекти. Независимо дали урежда изчерпателно дадена материя или изрично или мълчаливо възлага на съюзните или националните органи да вземат необходимите мерки за преуреждане на съответната материя (какъвто е настоящият случай държавите членки определят конкретните санкции, но в рамките на зададените императивни изисквания за ефективност, пропорционалност и възпиращ ефект), регламентът е непосредствено приложим и нормите му се ползват с директен ефект. С влизането му в сила той става действащо право не само за всички държави членки, т. е. на цялата територия на ЕС, но и спрямо частните лица под тяхна юрисдикция. В конкретния случай нормата на чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 има директен ефект, тъй като тя предоставя правото на съразмерна санкция на частноправните субекти, които подлежат на санкциониране поради неспазване на задължението по чл. 3 от същия регламент, и едновременно с това възлага на държавите членки задължението да приемат съответните изпълнителни мерки, които да гарантират постигането на преследваните с Регламента цели и ефективното изпълнение на предвиденото в член 3 от него задължение. Следователно, фактът, че разпоредбата на чл. 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 посочва формално като субект на задължението държавите членки, не означава, че техните граждани не могат да черпят права от нея. Тъкмо обратното, по своя характер това е норма на Съюза, годна да произведе директни последици в правните отношения между държавите членки и техните правни субекти, поради което по своето предназначение тя има за цел да предостави субективни права на частноправните субекти, които националните юрисдикции са длъжни да защитят. В допълнение следва да са посочи, че принципът на пропорционалността, като един от общите и основополагащи принципи на правото на ЕС, има за цел сам по себе си предоставянето на права на частноправните субекти и съответно притежава директен ефект, т.е. съставлява гарант за правата на частноправните субекти, които влизат в техния патримониум не само когато изрично бъдат уредени в акт на Съюза, но и по силата на едно установено по определен начин в правото на ЕС задължение за държавите членки, каквото е налице в настоящия случай. На второ място, неоснователен е доводът в касационната жалба, че като е приложил разпоредбата на чл. 20 от ВЗ (отм.), произнеслият се като касационна инстанция АС Хасково не е допуснал достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (вж. в този смисъл решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, Jutta Leth, ECLI:EU:C:2013:166, т. 43; решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, Test Claimants in the FII Group Litigation, ECLI:EU:C:2006:774, т. 210). При всички положения обаче нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, Kubler, ECLI:EU:C:2003:513, т. 56; решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, Milena Tomášová , ECLI:EU:C:2016:602, т. 26). Следователно, що се отнася до спора, по който АС Хасково се е произнесъл като последна инстанция с решение от 09.12.2016 г., се установява, че тази юрисдикция е допуснала достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, като явно не се е съобразила с разпоредбата на член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 и на свързаната с тази разпоредба практика на Съда. Трайно установено положение в практиката на СЕС е, че постановените от него решения по преюдициални запитвания на националните юрисдикции имат задължителна сила, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички останали национални съдилища на държавите членки, пред които е висящ правен спор, решаването на който изисква прилагане на съюзна норма, тълкувана с тези решения. Това ясно личи от мотивите на цитираните по-горе решения по делата KC-224/01 и С-168/15,, Kubler и Milena Tomášová . Задължителната сила на решенията на СЕС, и по-специално на преюдициалните заключения относно тълкуването на правото на Съюза, е израз на общия принцип, регламентиран в член 19, параграф 1, във връзка параграф 3, б. б) от Договора за Европейския съюз, съгласно който СЕС осигурява спазването на правото ЕС и се произнася с преюдициални заключения за тълкуването на това право. Съобразно този принцип сходните казуси следва да се решават по сходен начин. Това означава, че при наличие на достатъчно сходство с фактическата обстановка по друг спор пред национална юрисдикция, във връзка с който е налице произнасяне на СЕС относно тълкуването на приложими към този спор разпоредби от правото на ЕС, които са приложими и в настоящия случай (а именно член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005), действащият като последна инстанция национален съд е бил длъжен да се съобрази с вече постановената практика на СЕС по дело C-255/14, Chmieleweski. В случай че въпреки наличието на това решение на СЕС АС Хасково е имал съмнение относно точния смисъл, обхват и значение на посочената разпоредба от Регламент 1889/2005, както и съмнения относно съвместимостта на националната правна уредба (чл. 20 от ВЗ, отм.) с регламентирания в член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 принцип за съразмерност на санкциите, АС Хасково е трябвало да предприеме действия в съответствие с член 267, параграф 2 и параграф 3 ДФЕС, с което да гарантира изпълнението на задължението за лоялно сътрудничество между националните юрисдикции и СЕС, по-специално що се отнася до осигуряването на правилно и еднакво прилагане на правото на ЕС в държавите членки. В касационната си жалба АС Хасково посочва, че към момента на произнасянето му като касационна инстанция (09.12.2016 г.) е имало неяснота относно съразмерността на предвидената в чл. 20 от ВЗ (отм.) санкция, като тази яснота е била окончателно премахната с определение от 3 октомври 2019 г. по дело С-652/18, Mitnitsa Burgas, ECLI:EU:C:2019:818, постановено по преюдициално запитване, отправено от същия съд. Несъстоятелен и неоснователен е доводът на касатора, че макар разпоредбата на чл. 20 от ВЗ (отм.) да е била в противоречие с принципа за съразмерност и към 09.12.2016 г., то предвид твърдяната липса на относимо решение на СЕС, което да е било постановено преди тази дата, за АС Хасково не е било налице задължение да се съобрази нито с решение по преюдициално запитване, нито с трайно установена практика на СЕС в съответната област. Фактите по делото сочат тъкмо обратното, а именно, че към процесната дата 09.12.2016 г. - е съществувало относимо решение на СЕС, предмет на тълкуване по което е разпоредба от правото на ЕС, пряко приложима и в производството по к.а.н.д. 224/2016 г. на АС Хасково. При това положение, след като в решение по дело C-255/14, Chmieleweski СЕС приема, че санкция (глоба) в размер на 60 % от недекларираната сума се явява несъразмерна и несъответна с принципа за пропорционалност, логично, закономерно и недвусмислено се налага изводът, че санкционен режим, включващ безусловното и задължително отнемане на цялата недекларирана сума, наред с налагането на административнонаказателна санкция глоба или имуществена санкция, се явява в още по-голяма степен и на още по-голямо основание несъответен и несъразмерен с принципа за пропорционалност, заложен императивно в член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005. Доказателство за това, че след постановяване на решението Chmieleweski изводът за несъответствието на чл. 20 ВЗ (отм.) с принципа за пропорционалност се извежда недвусмислено от съдебната практика на СЕС, е обстоятелството, че по последващите преюдициални запитвания, отправени от български съдилища относно съвместимостта с член 9, параграф 1 от Регламент 1889/2005 на предвидените в НК и във ВЗ наказателни и административнонаказателни санкции за неизпълнение на задължението за деклариране на пренасяни пари в брой над определена стойност през границата на Съюза, СЕС се е произнасял с мотивирано определение в производство по чл. 99 от Процедурния правилник на Съда. Съгласно цитираната разпоредба от Процедурния правилник на Съда когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат. Именно в такова производство е постановено определение от 3 октомври 2019 г. по дело С-652/18, Mitnitsa Burgas, на което касационният жалбоподател се позовава с неправилното твърдение, че едва по това преюдициално запитване СЕС се е произнесъл по същество по конкретния въпрос, който е от значение за решаване на висящото пред националния съд дело, като преди това въпросът не е би разрешаван с предходно произнасяне. В изложените по-горе мотиви бе подробно обсъдено, че задължителната съдебна практика на СЕС, относима към висящото пред АС Хасково като последна инстанция к.а.н.д. 224/2016 г., се съдържа в решението от 16 юли 2015 г. по дело C-255/14, Chmieleweski, а с последващите определения, постановени по дело С-707/17, Pinzaru и Cirstinoiu, съединени дела С-335/18 и С-336/18, (Отнемане в полза на държавата на недекларирана сума, която се изнася от страната) и дело С-652/18, Mitnitsa Burgas, Съдът само потвърждава, видно от приложения процесуален ред и вида на актовете, с които се е произнесъл, вече даденото тълкуване на съответната съюзна разпоредба. Предвид всичко гореизложено, следва да се подкрепи крайният извод на АС Кърджали, че с постановяването на необжалваемия по същество съдебен акт - решение 113/09.12.2016 г. по к.а.н.д. 224/2016 г. на АС Хасково в частта, с която е потвърдено отнемането на основание чл. 20, ал. 1 ВЗ в полза на държавата на предмета на нарушението, извършено от Х. Йълдъръм по чл. 11а, ал. 1 ВЗ, във вр. с чл. 2, ал. 1 и чл. 9 от Наредба Н-1/01.02.2012 г. на МФ, е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, от което са произтекли имуществени вреди за Х. Йълдъръм, оценени на стойност 170 157,21 лева (размера на отнетата й окончателно с постановяване на касационното решение на АС Хасково сума, предмет на административното нарушение). Причинените вреди са в пряка причинно-следствена връзка с правораздавателната дейност на националната юрисдикция, която е постановила решението си в противоречие с приложимите разпоредби от правото на ЕС и с даденото от СЕС тълкуване на същите. Налице са всички материалноправни предпоставки, условие за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС в хипотезата на чл. 2в, ал. 1, т. 1, предл. второ от ЗОДОВ. Поради това решението на АС Кърджали, в частта, с която АС Хасково е осъден да заплати на ищцата претендираната сума в размер на 170 157,21 лева, претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, е правилно и следва да се остави в сила. II. По касационната жалба на Х. Йълдъръм. Следва да се посочи, че е принципно допустимо, в светлината на практиката на СЕС по чл. 4, параграф 3 ДЕС, иск за вреди от нарушение на правото на ЕС да бъде насочен срещу законодателния орган на държава членка, когато в основата на нарушението (неизпълнението на задължението на държавата, произтичащо от Договорите или от актовете на Съюза) е действие или бездействие на този орган (вж. в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, Brasserie du pкcheur/Bundesrepublik Deutschland и The Queen / Secretary of State for Transport, ex parte Factortame и др., ECLI:EU:C:1996:79, т. 32 и т. 36). Същевременно правомощието да определят компетентните юрисдикции и да уредят процесуалния ред, по който да се разглеждат споровете за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на правото на ЕС, за които държавите носят отговорност, е на самите държави членки. Така, съобразно предоставената й компетентност, в чл. 2в от ЗОДОВ Република България е регламентирала правото на иск на частноправните субекти срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, като в ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2 на посочената разпоредба е определила подведомствеността на споровете чрез посочване на процесуалния ред за тяхното разглеждане. От съвместното тълкуване на чл. 2в, ал. 1 и ал. 2, във връзка с чл. 1, ал .1 от ЗОДОВ следва, че на административните съдилища са подведомствени споровете по искове за вреди, причинени в резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнението на административна дейност (чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ); когато така причинените от орган или длъжностно лице по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вреди се твърди, че са в резултат от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС (чл. 2в, ал. 1, т. 1, предл. първо от ЗОДОВ) и когато достатъчно същественото нарушение на правото на ЕС се твърди да е настъпило в резултат от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд (чл. 2в, ал. 1, т. 1, предл. второ от ЗОДОВ). Разпоредбата на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ предвижда, че когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, той се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, ВАС или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Предвид така дадената уредба в националния закон правилно първоинстанционният съд е преценил, че НС на РБ не би могло да бъде надлежен солидарно отговорен ответник в производството пред АС Кърджали, който в случая е компетентен да разгледа единствено иска за вреди от нарушение на правото на ЕС вследствие на правораздавателната дейност на друг административен съд. Компетентността да разгледа иска, насочен срещу НС на РБ, не е на административния съд, доколкото ищцата не твърди, че вредите са настъпили в резултат от действия и/или бездействия на НС при или по повод изпълнявана от него административна дейност. Напротив, твърди, че нарушението на правото на ЕС е извършено чрез конституционно вмененото на НС на РБ основно правомощие да осъществява законодателната власт в страната. От това следва, че иск срещу НС за вреди от нарушение на правото на ЕС, за което се твърди, че е допуснато при реализиране на дейността му като законодателен орган, а не в някакво друго качество или чрез някакво друго действие или бездействие при или по повод изпълнението на административна дейност, не е подведомствен на административните съдилища. Поради това правилен е крайният извод на съда, че предявеният срещу НС на РБ иск в настоящия случай следва да се остави без разглеждане. Принципно е възможно да се насочват искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, в чието действие или бездействие е обективирано нарушението, пораждащо в пряка причинно-следствена връзка вреди за частноправни субекти, и това произтича недвусмислено от съдебната практика на СЕС, която има задължителен характер за държавите членки. Принципът за отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, изведен в решенията на СЕС, следва да намери приложение по отношение на дейността на всички институции на публичната власт. Редът за реализиране на тази отговорност при иск, насочен срещу националния законодател, не е този по АПК. Предвид горното, решението на АС Кърджали е правилно и в частта му, имаща характер на определение, с която искът на Х. Йълдъръм за солидарно осъждане на НС на РБ за сумата от 170 157,21 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушение на правото на ЕС, е оставен без разглеждане. Предвид изхода на делото по касационната жалба на Х. Йълдъръм, в полза на ответника по тази жалба НС на РБ, заявил своевременно искане за разноски в касационното производство, следва да се присъдят такива в размер на 300,00 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за един юрисконсулт, на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ. Заявеното с касационната жалба на Х. Йълдъръм оспорване на първоинстанционния акт в частта, с която е осъдена да заплати на НС на РБ юрисконсултско възнаграждение, има характер на искане по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Съгласно цитираната разпоредба компетентен да се произнесе по това искане е съдът, постановил акта, чието изменение се иска. Поради това касационната жалба на Х. Йълдъръм следва да се изпрати по компетентност на АС Кърджали за произнасяне в частта й, в която е обективирано искане с правно основание чл. 248 от ГПК за изменение на решение 180/ 22.06.2022 г. в частта за разноските. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение