Решение № 12 от 2.04.2018 г. на ВКС по н. д. № 1284/2017 г.

Решение № 12 от 2.04.2018 г. на ВКС по н. д. № 1284/2017 г., I н. о., НК, докладчик съдията Мина Топузова Производството е образувано по касационна жалба от адв. И. Б. - защитник на подсъдимия С. И. Н. срещу въззивно решение № 44 от 02.11.2017 г., постановено по внохд № 50/17 г. на Военно-апелативен съд. В жалбата се твърди, че атакуваният съдебен акт е постановен при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и е необоснован. Като съществено нарушение на процесуални правила се изтъква отказът да се допуснат поискани от защитата доказателства, с което е нарушено правото на защита и принципът за обективност и всестранност при изграждане на вътрешното убеждение. Незаконосъобразността на решението се претендира въз основа на непълнотата и погрешната оценка на доказателствата. Решението се атакува и в частта, с която е потвърдена присъдата в гражданската й част. В тази връзка се оспорва активната процесуална легитимация на гражданския ищец и настъпилата погасителна давност преди предявяването на гражданския иск. Настоява се за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитника адв. Б. със същите аргументи и искане. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивният съдебен акт да се остави в сила. Процесуалният представител на гражданския ищец - юрисконсулт Д., също счита жалбата за неоснователна предвид наличието на доказано настъпила щета. Предлага решението да се остави в сила. Подсъдимият Н., редовно призован, не се явява в съдебното заседание по касационното дело. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 19 от 21.06.2017 г., постановена по нохд № 329/16 г., по описа на Софийски военен съд, подсъдимият С. И. Н. е признат за виновен в това, че за времето от 10 октомври 2007 г. до 20 април 2012 г. във ВФ 22 980 - [населено място], при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание - заявления-декларации до командира на ВФ 22 980, и на неистински документи - копия на договор за наем от 15.08.2004 г. и копия на договор за наем от 10.01.2008 г., сключени между Ю. Ц. И. като наемодател и С. И. Н. като наемател, получил без правно основание чуждо движимо имущество - пари в размер на 4 980 /четири хиляди деветстотин и осемдесет/ лева, собственост на Министерство на отбраната, респ. на ВФ 22 980, с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл. 212, ал. 1, алт. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 54 от НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от четири години. Със същата присъда подсъдимият С. И. Н. е осъден да заплати на Съвместно командване на силите - ВФ 22 980 [населено място], представлявано от командира подп. П. М., обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди в размер на 4 680 /четири хиляди шестстотин и осемдесет/ лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 20.04.2012 г., както и държавна такса върху уважения граждански иск. В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалба на подсъдимия Н. е образувано внохд № 50/17 г. по описа на Военно-апелативния съд. С решение № 44 от 02.11.2017 г. въззивният съд е потвърдил изцяло присъдата. Върховният касационен съд, в пределите на компетентността си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Апелативният съд е отказал да допусне събирането на поисканите от защитата гласни доказателства, като се е аргументирал, че обстоятелствата, относими към повдигнатото обвинение, са изяснени с помощта и на други доказателства. Така изразеното становище се споделя и от настоящия състав. Върховният касационен съд в практиката си трайно застъпва становището, че съдът не е длъжен да удовлетвори всички доказателствени искания на страните, а само онези от тях, които могат да доведат до изясняване на фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване, доколкото същите не са установени с други доказателствени средства и способи. Обстоятелството дали подсъдимият е обитавал заедно с други лица имота, собственост на св. И. и колко пъти последната е посещавала жилището е неотносимо към повдигнатото обвинение, доколкото Н. е обвинен в използването на неистински документи - договори за наем и декларации с невярно съдържание, удостоверяващи наличието на наемно отношение между него и св. И.. В показанията си последната свидетелка е отрекла категорично да е сключвала с подсъдимия договор за наем, което обстоятелство се потвърждава от заключението на назначената графическа експертиза. Според това заключение, подписът за наемодател в договора за наем от 15.08.2004 г. не е изпълнен от Ю. Ц. И., а подписите за наемодател в шест броя копия от договор за наем от 10.01.2008 г. представляват изображение на графичен рисунък на подпис, имитиран и положен от подсъдимия С. Н.. Искането за събиране на доказателства дали подсъдимият е сключил наемен договор с другата съсобственичка на имота основателно не е било удовлетворено на първо място защото подсъдимият е представил договор за наем с наемодател Ю. И., а на следващо място данни за наемни отношения между подсъдимия и сестрата на И. не се извеждат от доказателствените средства, дори и от обясненията на Н.. Искането за назначаване на повторна графическа експертиза относно обстоятелството дали в копията от договор за наем от 10.01.2008 г. подсъдимият е имитирал подписа на св. И. е отхвърлено от инстанционните съдилища поради липса на изложени съображения, които да внесат съмнение в неговата обоснованост. Освен, че споделя аргументите, изложени от съдилищата, настоящият състав намира за нужно да отбележи, че за съставомерността на деянието като престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК от обективна страна е без значение дали деецът има или не участие в съставянето на неистинските или с невярно съдържание документи, които използва, за да получи обществено имущество без правно основание. Предвид изложеното оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с нарушаването на принципа на чл. 14, ал. 1 от НПК при формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища, е неоснователно. С отказа да бъдат събрани доказателства, неотносими към изясняването на предмета на доказване не може да се приеме, че правото на защита на подсъдимия е било нарушено. С оглед приетите за установени факти, съдилищата са приложили правилно закона. В жалбата не се сочат други аргументи относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, на които настоящият състав да даде отговор. Изложените в жалбата съображения, с които се оспорва активната процесуална легитимация на гражданския ищец, не могат да бъдат възприети. Нормата на чл. 84, ал. 1 от НПК предоставя възможност на юридическо лице, претърпяло вреди от престъплението, да предяви в съдебното производство граждански иск за обезщетяване на вредите и да се конституира като граждански ищец. Съвместното командване на силите според чл. 60д от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България е юридическо лице на бюджетна издръжка, а подчинените му военни формирования са разпоредители с бюджет от по - ниска степен съм същото командване. По делото не е спорно обстоятелството, че сумите, предмет на престъпление, са изплатени по силата на заповеди, издадени от командира на ВФ 22 980 - София и от финансовата служба на същото формирование. В този смисъл качеството на пострадал има юридическото лице Съвместно командване на силите - ВФ 22 980, макар източникът на финансирането му да е Министерство на отбраната като първостепенен разпоредител с бюджетни средства. Процесуалният представител на гражданския ищец е валидно упълномощен както от командира на военното формирование, така и от командващия на Съвместното командване на силите. Гражданският иск, предявен в наказателното производство, се разглежда по правилата на НПК, а доколкото няма такива, се прилагат нормите на ГПК. В случая предмет на гражданския иск са вреди от непозволено увреждане, вземането за които съгласно чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) се погасява с изтичането на общата пет годишна давност. С предявяването на иск давността в гражданското право се прекъсва, след което започва да тече нова давност (чл. 116 б. "б" и чл. 117 от ЗЗД). Искът в първоинстанцонното наказателно производство е предявен на 12.04.2017 г., видно от протокола от съдебното заседание на л. 58 от нохд № 329/16 г. на СВС. Съпоставката с датата на последното деяние, влизащо в състава на продължаваното престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК сочи, че към момента на предявяването на гражданския иск давността не е изтекла. Материално правните норми, уреждащи прекъсването на давността за вземания, включително и на тези от непозволено увреждане по чл. 116 и чл. 117 от ЗЗД са валидни и за наказателното производство, поради което изразеното в жалбата становище, че меродавната дата за предявяване на гражданския иск е тази, на която той е бил приет за съвместно разглеждане, не може да бъде възприето. Давността не би се считала за прекъсната единствено в случаите на отказ искът да бъде приет за съвместно разглеждане (в който се приема, че изобщо не е бил предявен) или в случаите, когато искът не е бил уважен - р. № 143 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 1424/11 г. на III г. о. на ГК на ВКС и р. № 452 от 20.05.2005 г. по т. д. № 748/04 г. на II т. о. на ТК на ВКС. С оглед изложеното подадената касационна жалба е неоснователна. Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, I НО,