Решение № 15679 от 19.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6494/2016 г.

Решение № 15679 от 19.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6494/2016 г., V о., докладчик председателят Йовка Дражева Производството е по чл. 208 от АПК. Образувано е по касационната жалба на И. И. А. против решение по адм. д. № 6944/2014 г. по описа на АС-С. град с искане за отмяна поради неправилност- съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и материална незаконосъобразност. Заповедта за задържане няма никаква информация относно необходимостта от задържане, което обстоятелство не е изследвано и от съда. Не става ясно и какви неотложни процесуални следствени действия са извършвани, налагащи непременно задържането. Няма яснота защо снимката от масивите на ОДЧ не е изпратена по електронен път до мястото на проверката и защо нито един от полицаите не е имал достъп до мобилен интернет. Иска отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС за тълкуване на разпоредби чл. 20, чл. 21, чл. 45 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. П. четири въпроса: 1.Дали разпоредбите на чл. 20, чл. 21, чл. 45 и чл. 47 от Хартата следва да се тълкува в смисъл, че полицаите трябва да проверяват само граждани, за които има данни, че са извършили престъпления или нарушения на обществения ред, а не случайно срещнати граждани и не с единствена цел да бъде проверена самоличността на един случайно избран гражданин, който не е извършил престъпления и без да има някакви съмнения към него. 2.Гражданите на ЕС задължени ли са да носят лична карта или други документи или могат да удостоверяват самоличност пред полицаи чрез назоваване на личен идентификационен номер-ЕГН или номер на лична карта, ако имат такава, а истинността на твърденията и реалната принадлежност на номера да могат да бъдат проверявани чрез изпращане на снимкови изображения на лицето, обект на проверката без да се налага арест. 3 Полицаите трябва ли да разполагат с мобилен интернет за по-лесно установяване на самоличността на лицето, което е обект на проверката и за истинността на твърденията му. 4.Трябва ли едно лице да бъде задържано и отвеждано в централа на полиция, ако не носи или ако въобще няма лична карта или снимка в база данни и как да се установи самоличността му. Ответникът полицай 02 РУ на СДВР оспорва касационната жалба. Отвеждането до съответното РУ на МВР за справка в масивите на документите за самоличност е било единственият начин за установяване на самоличността на лице, което е нямало документ за самоличност. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок от страна, спрямо която решението е неблагоприятно. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна, по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред съда от първата инстанция е заповед за задържане на лице с рег. № з-1938/28.06.2014 г., издадена на осн. чл. 63, ал. 1, т. 5 ЗМВР от полицейски орган при 02 РУП - СДВР, за която жалбоподателят твърди, че е незаконосъобразна. За да отхвърли жалбата съдът е приел за установено, че административният акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на правомощията му по ЗМВР, в предписаната от закона форма, при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. 1.По отношение на заявеното пред настоящата инстанция искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване разпоредби на общностното право. Разпоредбата на чл. 628 ГПК поставя като условие за отправяне на преюдициално запитване преценката дали разпоредба на правото на ЕС би имало значение за решаване на делото. Необходимо условие е наличие на преюдициалност и връзка с разглеждане на спора по съществото му. В този смисъл преюдициалното тълкувателно запитване не може да е хипотетично, а трябва да има пряко отношение към предмета на делото. Настоящият състав намира, че формулираното в жалбата искане, изложено по-горе не съответства на основанието, залегнало в чл. 628 ГПК, който допуска запитване до Съда на Европейския съюз само досежно разпоредби от общностното, а не от вътрешното право на държавата - членка. Съгласно разпоредбата на чл. 234, § 1 от Договора за създаване на Европейската общност /ДЕО/, СЕО /СЕС/ е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на този договор, валидността и тълкуването на актовете на институциите на Общността и на Европейската централна банка, както и относно тълкуването на уставите и статутите на органите, създадени въз основа на акт на Съвета, когато те предвиждат това. Отправянето на преюдициално запитване от националната юрисдикция, може да има за предмет само произнасянето по посочения кръг въпроси. Във всички случаи преюдициалното запитване следва да се отнася до общностни нормативни актове и то относно тълкуването и/или валидността на посочените по-горе актове. В конкретния случай въпросите по своето съдържание представляват искане за запитване относно правилността и законосъобразността на уредена в националното право принудителна административна мярка "задържане" в хипотези развити от касационния жалбоподател. Преюдициалното запитване обаче трябва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право. Последицата от същото ще е неприлагане на противоречащата националноправна уредба по конкретното дело. Касационният съдебен състав намира, че при така формулираните въпроси и с оглед предмета на правния спор няма основание за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС и чл. 628 ГПК, вр. с чл. 144 АПК. Касаторът цели Съдът на ЕС да се произнесе като национална касационна инстанция по конкретния правен спор. В съответствие с разпоредбите на ДЕО преценката дали поставените въпроси са от значение за делото и са свързани с общностното право е в правомощието на националния съд. Доколкото компетентността на Съда на Европейския съюз е ограничена единствено до разглеждане разпоредбите на общностното право, искането за преюдициално запитване е неоснователно. Жалбоподателят не иска тълкуване на разпоредба на европейското право, а отговори за правилния начин на прилагане на принудителна административна мярка "задържане" в развити от него хипотези, което е в компетентността на националния съд. 2.Решението е валидно, допустимо и правилно. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б. от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). Разпоредбата изброява изчерпателно хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Член 5, § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. По този начин Конвенцията препраща по същество към националното право. Съгласно чл. 6 от ЗБДС, гражданите са длъжни при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон, да удостоверят своята самоличност. Разпоредбата на чл. 61, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР, в приложимата редакция на текста предвижда, че полицейските органи могат да извършват проверки за установяване самоличността на лице, като това установяване се извършва чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Отделно от това полицейските органи могат да издават устни или писмени разпореждания до граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции, съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗМВР (отм.), като съгласно ал. 4 разпорежданията са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение. От събрани по делото доказателства безспорно е установено, че при поискване на документ за самоличност И. А. не е представил такъв. Нито се твърди от жалбоподателя, нито е доказано, че е имало друг начин за установяване на самоличността на лицето. Невъзможността за установяване на самоличност определя възможността за задържане, като в пслучая лицето е отведено в 02 РУ. При задържането е издадена писмена заповед съобразно разпоредбата на чл. 65 от ЗМВР (отм.), като правото на адвокатска защита не е нарушено. Невъзможността да се установи самоличността на лицето в случаите и по начините по чл. 61, ал. 2 от ЗМВР отм. са достатъчно основание по смисъла на закона за задържане на лицето за срок от 24 часа. Принудителните административни мерки по чл. 63 от ЗМВР отм. имат за цел предотвратяване и преустановяване, разкриването и разследването на правонарушения. В тази връзка изложените в жалбата доводи, че административният акт не е мотивиран и не е имало необходимост от задържане на лицето са неоснователни. По отношение на Ашков са били налице обстоятелствата по чл. 63, ал. 1, т. 5 от ЗМВР, което правно основание е посочено в издадения административен акт. Задържането е било извършено с акт в предписаната от закона форма, за срок посочен в закон, в случая 35 минути, при наличие на фактическо основание, съответстващо на приложимия материален закон по чл. 63, ал. 1, т. 5 ЗМВР, като на задържаното лице е била осигурена възможност незабавно да обжалва наложената мярка. Като е отхвърлил жалбата съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски. Искането е основателно и следва да се уважи като се присъдят 100 лева възнаграждение за юрисконсулт в полза на областната дирекция на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. По делото е представена писмена защита. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховния административен съд, пето отделение