Решение № 112 от 29.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 169/2012 г.

Решение № 112 от 29.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 169/2012 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане на Главния прокурор за възобновяване на нохд № 5072/2011 г. на Софийския градски съд, отмяна на постановеното по това дело протоколно определение от 29.ХI.2011 г., с което е одобрено постигнато след образуването на съдебното производство споразумение за решаване на делото и връщане делото на градския съд за ново разглеждане. Касационното основание, посочено в искането, е по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК-явна несправедливост на наложеното на осъдения П. П. П. наказание от 1 г. и 6 месеца лишаване от свобода с отложено изтърпяване за срок от 4 години и 6 месеца за държането с цел разпространение на високорискови наркотични вещества-кокаин, хероин и амфетамин-с обща стойност 14 208 лв. Допуснатата явна несправедливост според вносителя на искането е в прилагането на условното осъждане, което не съответства на тежестта на престъплението- предвид количеството и стойността на предназначените за разпространение наркотици-налагаща проявата на по-голяма строгост към неговия извършител, както и на целите на генералната превенция, от съществено значение за които включително е отрицателната обществена нагласа към аналогични на извършеното престъпления и техните автори. В съдебно заседание представителят на ВКПр поддържа искането, докато осъденият П. и упълномощеният му защитник искат оставяне на оспорваното определение в сила. Искането е допустимо, тъй като е направено от лице, имащо право на това, в рамките на законоустановения шестмесечен срок за влошаване положението на осъдено лице, както и касае съдебен акт, който принципно не може да бъде проверен по касационен ред. Разгледано по същество, искането е неоснователно по следните съображения на мнозинството на съдебния състав: Наказателното производство, предмет на искането за възобновяване, е приключило със споразумение, одобрено от съда по реда на Глава двадесет и девета от НПК. Независимо от това, че определението, с което е станало това, има характер на влязла в сила присъда, специфичната процедура, по която е проведено производството, има своето правно значение. Институтът на споразумението, като една от предвидените в процесуалния закон диференцирани процедури, е въведена като приемлив компромис между два интереса - на обвинението и на обвиняемия/подсъдимия. Обвиненото лице признава фактите по обвинението и своето виновно поведение, приемайки да бъде наказано с наказание по вид и размер, договорено между защитника му и прокурора, като се отказва от процедурата по разглеждане на делото в съд, в която прокурорът е длъжен да докаже неговата вина. В замяна обвиняемият/подсъдимият очаква по-благоприятно наказателноправно третиране. Като една от формите на такова третиране законодателят предвижда страните по споразумението да могат да определят наказание при условията на чл. 55 от НК и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В процедурата по Глава двадесет и девета от НПК е налице и специфика на ролята на съда. Докато в останалите производства, както това по общия ред, така и по останалите диференцирани процедури, предвидени в Част пета на процесуалния закон, съдът е длъжен сам да изследва въпросите по чл. 301 от НПК и да постанови мотивиран съдебен акт, в производството по Глава двадесет и девета, макар и да е арбитър на правния спор, той само упражнява контрол върху начина, по който са решени въпросите по чл. 381, ал. 5, т. 1-6 от НПК и то само в обсега на правомощието му по чл. 382, ал. 7 от НПК. Когато съдът намери, че предложеното между прокурора и защитника на обвиняемия/подсъдимия споразумение не противоречи на закона и морала, го одобрява с определение, без да излага мотиви за това. Законово допуснатата възможност /единствена/ в НПК да не се изготвят мотиви към съдебния акт не означава, че съдът може да се произнася произволно и в разрез със закона. При всички положения той извършва проверка и оценъчна дейност с оглед доказателствата по делото, както по отношение на обстоятелствата, включени в обсега на параметрите на споразумението /чл. 381, ал. 5 от НПК/, така и по отношение на процедурата, която трябва да бъде спазена. Тази негова мисловна и оценъчна дейност обаче не се обективира в мотивиран съдебен акт, за да могат да се проверят съображенията му за изпълнение на изискванията на закона, довели до одобряване на постигнатото споразумение. Това обстоятелство неминуемо се отразява на възможността за контрол върху определението, постановено по реда на чл. 382, ал. 7 от НПК. Макар и да е извадено от кръга актове, подлежащи на редовен инстанционен контрол, съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК определението може да бъде обект на извънредния способ за контрол - възобновяване на наказателни дела на основанията, предвидени в чл. 422, ал. 1 от НПК. В него обаче спецификата на производството, в което е постановен подложения на извънреден контрол съдебен акт, неминуемо се отразява на възможността да се иска отмяна на влязлото в сила определение на съда за одобряване на споразумението. Например, не би могло да се претендира възобновяване на производството, по което е постановено такова определение, на основание чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК, доколкото специалните норми на Глава двадесет и девета от НПК предвиждат, че споразумение не може да се сключва при задочно производство. По мнение на мнозинството на този състав известна специфика се наблюдава и при атакуване на определението с искане за възобновяване на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК поради допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК и в частност на третото касационно основание - явна несправедливост на наложеното наказание. Това се дължи, на първо място, на обстоятелството, че поради липсата на мотиви към определението на касационния съд не може да стане известно по какви вътрешни съображения и при какви взаимни отстъпки страните по споразумението са договорили позициите си в частност по въпроса за наказанието. Именно липсата на мотиви към съдебния акт не дава възможност на съда, който одобрява споразумението, да изложи съображенията си защо намира наказанието, за което страните са срещнали съгласието си за постигане на консенсус, за справедливо съобразно критериите на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2 от НПК. В този случай да се твърди, че съдът е одобрил споразумение, по което е постигнато съгласие за налагане на явно несправедливо наказание, след като е трябвало да прецени, че се налага да изпълни задължението си по чл. 382, ал. 7 от НПК, означава необосновано вмешателство във вътрешното убеждение на решаващия съд, което не би могло обективно да бъде проверено, тъй като не е обективирано. Ето защо мнозинството на състава застъпва становището, че намесата на ВКС по реда на възобновяването относно справедливостта на наказанието, следва да бъде провеждана само на плоскостта на констатирано "съществено нарушение" /по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК/ на материалния или процесуалния закон, което отчетливо и недвусмислено е довело до явна несправедливост на наказанието. Поради това основание за възобновяване на производство, приключило по реда на Глава двадесет и девета от НПК не може да бъде последващата преценка на висшестоящ прокурор, че по вид и размер наказанието е нецелесъобразно. Противното би означавало по реда на извънредния способ за контрол да се иска преразглеждане и подмяната на волята на едната страна по постигнато и одобрено споразумение - прокуратурата, поради това, че по-горестояща прокуратура не споделя волята, демонстрирана от по-долустоящ прокурор по отношение на наказанието. Това не съответства на целите и същността на института на споразумението и крие сериозни рискове за неравнопоставеност на страните в наказателния процес. На второ място, прокурорът в производството по Глава двадесет и девета от НПК не променя качеството си на субект на наказателния процес, който повдига и поддържа обвинението съгл. чл. 46 от НПК, но съгласно чл. 127 от Конституцията на страната упражнява и контрол за законност. Двете си функции той упражнява винаги в защита на държавния и обществен интерес, което означава, че заявявайки съгласие по въпросите, залегнали в споразумението съобразно изискванията на чл. 381, ал. 5 от НПК, той преценява именно интереса на обвинителната власт и на обществото, включително и по въпроса за вида и размера на наказанието. По настоящето дело се констатира, че прокурорът от Софийска градска прокуратура, който е наблюдавал досъдебното производство, изготвил е обвинителния акт и го е внесъл в съда, е постигнал и подписал споразумение със защитника на подсъдимия П., като той е участвал и в съдебното производство по разглеждането и одобрението му. Тези документирани в делото процесуални действия на прокурора сочат на съзнание от негова страна на съдържанието на всички събрани доказателства, на фактите по извършване на престъплението, на неговата правна квалификация и на доказателствата за личността на П. П.. Като прокурор, стоящ най-близо до фактите и доказателствата по делото, което лично наблюдава и по което на досъдебното производство упражнява функции по ръководство и решаване, а в съдебната фаза трябва да докаже, той е свободен да прецени какво наказание би го удовлетворило в случай, че подсъдимият бъде признат за виновен. Ето защо, ако съвкупната доказателствена маса не му дава основания да претендира по-тежко наказание, което да бъде изтърпяно ефективно /каквото се претендира в искането на Главния прокурор/, прокурорът не допуска нарушение на материалния закон, като постига споразумение със защитата на обвиняемия за налагане на по-леко наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК. Действително, съгласно чл. 382, ал. 7 от НПК, съдът следва да одобри предлаганото споразумение, "ако не противоречи на закона и морала". В случая обаче не е било налице противоречие със закона на предложеното и внесено за одобрение споразумение по отношение на наказанието и начина на изтърпяването му, за което съдът е следвало да следи, доколкото тази разпоредба не би могла да бъде в крайна колизия с тази на чл. 381, ал. 5, т. 2 от НПК, изискваща съгласие между споразумяващите се прокурор и защитник относно вида и размера на наложеното наказание. Очевидно е, че в свободата на преценка на прокурора относно клаузите на споразумението се включва правото да прецени за какво наказание да се споразумее със защитата и какъв да е начина на изтърпяването му и дали, ако не постигне споразумение по това обстоятелство, би могъл да се надява, че съдът ще наложи друго - по-тежко наказание при евентуално признаване на подсъдимия за виновен в бъдещата съдебна фаза на наказателния процес, както и че ще бъде постановено ефективното му изтърпяване. Споразумяването по въпроса за размера на наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК /една година и шест месеца при минимален размер за конкретното престъпление от две години/ и отлагането на изпълнението му на осн. чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години и шест месеца в конкретния случай очевидно е резултат от убеждението на прокурора, че общественият интерес от налагане на наказание в този размер с приложението на чл. 66, ал. 1 от НК ще бъде защитен, а деецът - поправен и превъзпитан. Затова, когато съдът е одобрил споразумението, предложено му от прокурора, в този му вид и не е упражнил правомощието си по чл. 382, ал. 5, респ. ал. 8 от НПК, не е допуснал съществено процесуално нарушение. За да може да се претендира такова съществено нарушение /по см. на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК/, което да влияе върху вида и размера на наказанието по начин, че да прави наложеното явно несправедливо, Главният прокурор трябва успешно да обоснове в искането си, че по делото са били налице доказателства, влияещи върху преценката за наказателната отговорност на подсъдимия, които очевидно са били игнорирани, други са подценени или надценени, а съдът при преценка на правомощието си дали да одобри споразумението, дали да предложи промени в него или да го върне на прокурора, не ги е обсъдил. В конкретното искане на Главния прокурор, с което ВКС е сезиран по делото, липсва посочване на каквито и да е нарушения на правила за оценка на доказателствата, нито игнорирани или неправилно оценени доказателства, които да е следвало да се отчетат при определяне на размера на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия П. и дали то да бъде изтърпяно ефективно или не. Явната несправедливост на наказанието, определено по съгласие на страните и одобрено от съда, се аргументира от вносителя на искането за възобновяване само с неправилното приложение на чл. 55, на чл. 66 от НК, като определеното по този ред наказание "няма да постигне целите на специалната и генерални превенции, визирани в чл. 36 от НК". Конкретните съображения се свеждат само до елементите от състава на престъплението по чл. 354а ал. 1 изр. 1 пр. 4 алт. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и до фактите по извършване на престъплението - голямото количество наркотично вещество и неговата парична равностойност, както и високата степен на обществена опасност на престъплението. Декларативно е възпроизведен текстът на чл. 54, ал. 1 от НК, без да се посочва кои са обстоятелствата, които съдът, одобрил споразумението, не е съобразил като отегчаващи отговорността на подс. П., за да предложи на страните промени в споразумението. Съдържанието на внесения обвинителен акт не съдържа каквито и да е обстоятелства, които да насочват съда каква индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия е претендирал прокурора. Обвинителният акт, въпреки изискването на чл. 246, ал. 2 от НПК, не съдържа никакво описание на обстоятелствата, които отегчават или смекчават отговорността на П., нито пък на доказателствените материали, от които се установяват посочените обстоятелства. Въпреки липсата на конкретни съображения в искането на Главния прокурор в посочения по-горе смисъл, ВКС извърши проверка на доказателствената съвкупност по делото, която влияе върху наказателната отговорност на дееца и има значение за индивидуализацията на наказанието "лишаване от свобода" и начина на изтърпяването му при посочената вече специфика на това производство. Мнозинството не констатира да е допуснато съществено нарушение на чл. 14 от НПК, изискващ съда да вземе решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, тъй като не се установява по делото да са налице очевидно несъобразени доказателства, които да биха могли да мотивират съда, одобрил споразумението, да предлага на страните промени в споразумението към утежняване на санкцията, за която те са се споразумели, както и на начина на изтърпяването на наказанието "лишаване от свобода", а в случай на несъгласие - да откаже да одобри споразумението. Осъденият е с чисто съдебно минало /след настъпила реабилитация по право/, а разпитаните на досъдебното производство свидетели- съседи, участвали при огледите на жилището му, не са депозирали каквито и да е отрицателни характеристични данни за него. По делото на досъдебното производство /л. 147-149/ са приложени справки за други наказателни производства срещу П.. Единствените данни, които биха могли да се ползват с оглед характеризирането му и оценката на неговата лична степен на обществена опасност, са тези за две образувани срещу него наказателни производства за престъпления по чл. 155 от НК. Те обаче не биха могли да се отчитат в негова вреда, доколкото са на фазата на досъдебното производство повече от три години, без да има данни каква е тяхната процесуална съдба и дали прокуратурата има намерение да поддържа тези обвинения. Очевидно цялата тази съвкупност на конкретни факти по делото не сочи, че в случая освен елементите от състава на престъплението да са били налице и други, с които страните не са се съобразили, а съдът да е бил длъжен да им укаже да се съобразят, за да се споразумеят за по-висок размер на наказанието лишаване от свобода и/или ефективно изтърпяване на това, за което са постигнали съгласие. Липсва съществено нарушение на процесуални правила по см. на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което да е довело до явна несправедливост на наказанието. Не се констатира и съществено нарушение на материалния закон /чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК/, което да е довело до същия резултат. Съгл. чл. 348, ал. 2 от НПК нарушението ще е съществено в случаите, когато не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен, или когато законът е приложен неправилно. Такова нарушение в случая би било налице, ако на престъплението при посочените в споразумението фактически положения е била дадена неправилна правна квалификация или е наложено наказание, което по правилата на чл. 55, ал. 1 от НК не би могло да се наложи /напр. пробация или глоба/, или е пропуснато да се наложи кумулативното наказание глоба, ако не е приложен чл. 55, ал. 3 от НК, или при условията на чл. 66, ал. 1 от НК е определен изпитателен срок извън рамките от три до пет години. Самото прилагане на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК в споразумението и индивидуализацията на наказанието при тази хипотеза не представлява нарушение на закона, тъй като самият законодател /чл. 381, ал. 4 от НПК/ дава възможност за това.